Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (68)

67.
Чисто чело

Като всеки попарен от сланата на живота и Чехов се пазел от категоричното определение, от безпардонното.

Присъствието му в онова, което е написал, е присъствие на свидетел — умен, тънък, точен.

Толстой се вживява в героите си. Горки извайва, при това пресметливо. Прави ги по свой образ и подобие, както иска да ги види. А Чехов е около героите си. Между тях и него винаги има луфт. Той и в писането си е лекар.

Присъствието на лекар винаги впечатлява и винаги е необходимо. На лекаря всичко се казва, всичко се показва и нищо не се отказва. Той съблича, оглежда, почуква с два пръста. Дишай, издишай, задръж. Ако има рентген — гледа те на рентгена. Чехов е винаги „около“ и никога „вътре“ в героя. Той не се превъплъщава, не се описва. В разказа му липсва мемоарът. Самият той много рядко се мярка и в чуждите мемоари. Дори и спомените за него са оскъдни. А Толстой описва близките си и ги прави герои на романите си.

Когато Чехов отива на остров Сахалин, за три месеца анкетира десет хиляди тамошни жители. Сега тази работа я я свърши цял институт за една година, я не. Това са десет хиляди живота, десет хиляди съдби — уникални, драматични, омотани — в ръцете му. И какво? В нито едно художествено произведение не споменава Сахалин.

Тогава е на трийсет. Докато пропътува Русия до Сахалин, се изостря туберкулозата му. Връща се с параход през Индийския океан. От това време е деликатният му упрек към събратята по перо, че „водят безполезни спорове за оптимизма и песимизма, че пишат посредствени повести, незначителни дисертации, развратничат, лъжат за парче хляб“.

В писането стига до съвършенство — в неговите разкази говорят не толкова изказаните думи, колкото неизказаните. Малък разказ, няма и десет страници, а виждаш цяла една епоха.

Чехов няма недописани произведения в литературното си наследство. Всичко е завършено. Дори всички молби до него са изпълнени. Не преработвал никога. Знаел, че дните му са преброени, и нищо не оставял наполовина свършено.

Имал невероятен слух. Много случки в разказите му започват от слуха.

Александър Куприн пише, че кабинетът му в ялтенската къща излъчвал моминска чистота. Около него винаги се долавял тънкият мирис на френски парфюм.

Немирович-Данченко казва, че на младини Чехов имал голям успех сред жените и даже пийвал. За това си твърдение привежда куп аргументи, но главният е следният: „Нищо в мъжа не може да увлече руската интелигентна жена толкова всеотдайно, както талантът.“

Ставал сутрин рано, пишел до обяд.

Никой не го е сварвал да пише.

Никой не го е виждал небрежно облечен.

Никой не го е виждал да плаче. Ядял малко. Бил висок, слаб, походката му — бавна, сякаш коленете му били леко присвити.

Имал нежна слабост към кучетата, към дакелите. Голям народ са дакелите, казва поетът Никола Инджов, който също е кучкар. Горди, емоционални, своенравни. Тъгуват, когато те няма, ревнуват като любовници. Почти винаги се домогват до своето. От присъствието им ти става съвестно. Чехов казва: „Добрият човек се срамува и от кучето си.“

Ирисът на дясното му око бил по-тъмен и това му придавало израз на разсеяност. Гледал през долната част на стъклата на пенснето си и главата му била леко изтеглена назад. Смеел се беззвучно, в края на очите му към слепоочието се събирали ситни бръчици. Над веждите — широко, бяло, чисто чело…

Като чело на кораб.

Или на църковна камбанария.