Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (45)

44.
Първи дуел

Ернест дьо Барант е син на френския посланик в Русия. Точно две години след разправиите и арестите около стихотворението „Смъртта на поета“ той почнал да подпитва по приемите и баловете — това стихотворение само за Дантес ли е, или обижда цялата френска нация. Дори вече си бил избрал секундант — граф д’Англез, който е подчинен на баща му и го следва навсякъде.

Скарването става на бала у графиня Лавал, Лермонтов приема дуела.

Почват с шпаги, но шпагата на Лермонтов се счупва. Продължават с пистолети, Лермонтов е леко ранен, отказва да стреля. Мястото на дуела е на Парголовия път, оттатък Чорная речка. Датата — 18 февруари 1840 година.

Вестта за дуела светкавично обхожда Петербург.

Княгиня Мария Алексеевна Шчербатова е само на двайсет години, а е вече богата вдовица. През отминалото лято е живяла на дача в Павловск, южно от Питер. Тук, влюбен в нея, е идвал Лермонтов и — влюбена в него — тя го посрещала… И вестта за дуела сега я зашеметява, плаче и се тръшка, убедена, че той е заради нея, че Мишел си е жертвал живота заради нейната чест.

Той остава равнодушен. Поне привидно. Дори и когато тя ще хукне да го догонва по безкрайните, разкаляни и безнадеждни пътища на Русия и да му доказва любовта си…

Неговата голяма любов — Варвара Лопухина, прототип на Вера от „Герой на нашето време“, вече е в чужбина. Тя се омъжва за ревнивия Бахметев и има глупостта да му признае романа си с Лермонтов. Той направо й почерня живота.

На 11 март Лермонтов е арестуван. Започна делото му пред военния съд. Барант е „посъветван“ да изчезне, което и прави. Поетът, който от два месеца е произведен поручик, трябва да бъде незабавно преведен на служба в Тенгинския пехотен полк в Кавказ — това е присъдата. Тя съвпада с излизането от печат в самостоятелно издание на романа „Герой на нашето време“.

Император Николай I до жена си: „Прочетох «Героя» до края и намирам втората част отвратителна, напълно достойна да бъде на мода. Това е все същото преувеличено изобразяване на презрени характери…“ И още: „И тъй, аз повтарям, че според моето мнение това е жалка книга, която разкрива голямата поквара на автора.“

Нищо не може да се направи. Случва се и императорите да грешат по отношение на литературата и времето да ги опровергава.

Докато е в ареста, го посещава самият Висарион Белински. След по-малко от месец в „Отечествени записки“ ще излезе статията му за романа. В нея се казва: „Романът е тъжен размисъл за нашето време… Това е вик на страдание, но вик, който облекчава страданието.“

На път за Кавказ Лермонтов се отбива в Москва, отива да види приятеля си Мартинов, Николай Соломонович. Не подозира, че само след година той ще бъде убиецът му.

Мартинов го няма. Посрещат го майка му и сестрите. Юлия ще се жени за граф Лев Гагарин. Тя, разбира се, не знае, но публична тайна е, че е интригант и е един от авторите на анонимните писма до Пушкин… Наташка пък не само е влюбена в Лермонтов, не само че има пресантиманта, направо е убедена, че тя е княжна Мери от романа му. И тя е била в Кисловодск с майка си и там двамата са се срещали, и тя била с пурпурен шал. А кафявите й обувчици, с цвят на бълха, били същите и в цял Кисловодск само тя имала такива!…

Когато Лермонтов стига до Ставропол, го отклоняват за специалния отряд за Чечня на генерал Галафеев. Тук се срещат с Николай Мартинов — вече е 18 юни 1840.

Отрядът е в постоянно движение — от аула Алда, през Гойтинския лес, до бреговете на река Валерик. Водят се кървави битки с части от непокорената още Чечня. От всеки храст ги дебне смъртта, животът им сякаш е заложен на хазартна игра. Но идва ноември, валят продължителни дъждове, стяга студ, обръща го на сняг, почва да трупа преспи и военните действия се прекратяват до пролетта. Отрядът се прибира в крепостта Грозная, почват отпуските.

Писмена заповед на генерал Галафеев, издадена на 9 юли 1840 година: „Поручик Лермонтов от Тенгинския пехотен полк при щурма на неприятелските укрепления на река Валерик имаше за задача да наблюдава действията на предната щурмова колона и да уведомява началника на отряда за нейните действия, което бе свързано с голяма опасност за него от страна на неприятеля, скрит в гората зад дървета и храсти, но този офицер въпреки опасността изпълняваше възложеното му поръчение с превъзходно мъжество и хладнокръвие и с първите редици на най-храбрите се втурна в неприятелските укрепления.“

Предлага го за награда. Отказът на императора пристига, след като той вече е убит…

В боевете участва и Мартинов. Той е племенник на генерал Мартинов, който в злокобната за декабристите нощ на 14 декември 1825 година пръв довежда полка си на площада и го предава в услуга на императора. Николай I не забравя тази преданост. Винаги, когато минавал пред строя, спирал пред младия Мартинов — я копче ще му оправи, я шега ще пусне, но винаги му оказвал внимание…

И Николай Мартинов се занимава с писане. И стихове, и проза. Като Лермонтов. Каквото напише той, и Мартинов написва нещо подобно подир него. Лермонтов написва „Бела“. Мартинов веднага написва повест с героиня черкезка — „Гуаша“. След летните сражения Лермонтов написва поемата „Валерик“, Мартинов — поемата „Герзелауг“. Обикновено епигоните са много трудолюбиви. Теренций, живял век и половина преди Христа, го е заковал точно: „Когато двама души вършат едно и също, то не е едно и също.“