Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (73)

72.
Насаме с Паустовски

Краят на юли 1976 година. Плаваме от Танзания за Индия. Океанът е разлюлян, небето — мрачно. Тук е зима, сезонът на мусоните. Седми ден корабът се люлее върху вълните, от време на време пристъпите на морската болест ни довлачват до койките…

През нощта четох Паустовски — в едно от чекмеджетата на корабната библиотека намерих неговата книга „Златната роза“. Сред разлюления океан прозата му ми подейства с особена сила. Спомних си студентските години в Москва, пътуванията по Русия.

Веднъж белоруската поетеса Алла Кабакович ми разказа как като малка видяла писателя Константин Паустовски — някаква почивна станция в Крим, мраморни стълби, светъл юг, лозя наоколо, сини вечери и ароматен дим от самовар в безветрието. Наметнат със сако, въздребен, с късогледи очи, Константин Георгиевич слизал по стълбите — тя се сепнала, понечила да се дръпне, но той я щипнал по бузата, усмихнал се и отминал.

С годините Алла често се връщала към своя детски спомен и разбрала, че в оная далечна вечер Паустовски е бил уморен от напрегнат труд през деня, от поетичните си видения, от щастието да живееш в безплътен свят като вълшебник.

Тогава той пишел книгата „Златната роза“. Може би същия ден е написал трогателната история на колониалния войник Жан Шамет и малкото момиченце Сузи.

Всъщност целият живот на Паустовски е преминал в уединение и труд. В кратките почивки между отделните книги на своето огромно творчество той е пътувал по света и най-вече по Русия, дружил с пазачи на фарове, с библиотекари, с капитани далечно плаване, с известни и самоуки художници, с венециански гондолиери, с рибари от Балтика и северните морета, с писатели от близки и далечни страни, с които го срещала щедрата му писателска съдба.

Паустовски е имал сърце и памет за всичко. Затова и в последните си творчески години той се връща в своето детство, в ранната си младост, в зрелостта си, за да оживее в книгите му нашето жестоко и прекрасно време.

И други хора, които са работили и общували с Паустовски, са ми разказвали за него, но какъвто го описа Алла тогава, такъв остана у мене: спретнат, вглъбен в себе си, с бакърено красиво лице, с бавен дълбок глас и тъга в очите.

Много пъти се канех да отида в Таруса, където той е живял, да видя Мешчорските гори наоколо, Ока и езерата — местата, които той обичал и описал, но винаги нещо се случваше да ми попречи. Когато бях вече там, не съжалявах за закъснялото си пътуване. Разбрах, че е трябвало да поживея няколко години в Русия, да посетя различни краища на тази огромна страна, да създам приятелства и тогава да стигна до Таруса.

Оказа се, че това малко старинно градче не е толкова далече от Москва — просто трябва да станеш сутрин рано и да тръгнеш, да смениш пет превозни средства: метро, влак, автобус, катер по река Ока, за да стигнеш до този кът от древната руска земя.

Шофьорът на таксиметровата кола, който ни караше от Серпухов към Таруса, човек на възраст, се оказа съсед на писателя. Не беше от приказливите, а и като разбра, че отиваме при Паустовски, думите му отведнъж станаха особено подбрани и това беше уважение — уж към нас, а всъщност към големия майстор на художественото слово.

Колата прекоси градчето и спря — оттук нататък започваше бяла брезова гора. Шофьорът каза да навлезем в нея, да свием после вдясно и като повървим, ще стигнем огромен дъб — единствения наоколо. Там лежи Константин Георгиевич.

Благодарихме, изчакахме колата да тръгне, навлязохме в гората.

Руската есен е ярка, обагрена в жълто, оранжево, кафяво, виолетово, мораво, червено, ментово, ореховозелено, бяло. Окото на чужденеца трепва пред този пейзаж: отдалече всичко изглежда запалено, сякаш гори цялата земя. Всъщност руската есен е мълчалива, вглъбена, с много печал и затаена страст, кратка и неповторима.

Ние вървяхме, около нас бе истинска есен, между клоните на брезите прозираше далечно слънце, в нозете ни свиреше шума. Спирахме — ставаше тихо, пристъпвахме бавно, смутени от спокойствието и великолепието на гората.

Ето го дъба! На стръмния бряг на река Таруска сивее суров камък. В него са вбити бронзови букви: „Константин Паустовски. 1892 — 1968“. Тук лежи изключителен човек, тук е краят на един красив и благороден живот. През клоните на близкия клен се вижда реката — тя тече долу спокойна и величествена, тече като времето. Водите й извират от девствени дремотни лесове, протичат хиляди версти, минават и отминават, но не свършват. Реката винаги е пълноводна и вечна като живота.

На триста метра оттук е къщата, в която Паустовски е живял. В нея писателят е прекарал последните си петнадесет години, в тази проста дървена къща сред ябълкова градина, с две стаи горе и почти отвесна като корабен трап вътрешна стълба за долния етаж, където са кухнята и трапезарията. В края на градината, над самата река, има беседка. В нея Паустовски е седял, оставал насаме с щедрата есен на своя живот. Тук довършил многотомната си автобиография „Повест за живота“, събрала в себе си поривите и страданията на няколко поколения.

Посреща ни жената на Паустовски Татяна Алексеевна — жена с благородна красота дори и сега, в напреднала възраст. Гласът й е мек и развълнуван, ръката — енергична; тя ни отвежда в неговата стая. Всичко в нея си стои така, както той го е оставил: проста дървена маса и стол, две етажерки, претъпкани с книги, удобен кожен фотьойл край загасналата камина. В зимните вечери Паустовски седял тук, вземал старинна книга, прелиствал познатите страници или просто мълчал с часове, загледан в разпалените главни. В ъгъла е поставен дървен миндер, застлан с красиво родопско халище.

„Българско е!“ — оживява се Татяна Алексеевна, спомня си дните, прекарани във Варна и по Черноморието. От постоянната скръб по изгубения другар сълзите в очите й са застинали — свеждаме глави, мълчим: така няма да разчовъркаме болката от спомена…

Паустовски е писал с нежност и любов за България. Неуморим пътешественик, обиколил почти целия свят, в последните си години отново се готвел да дойде у нас, да чепарува край Несебър; още веднъж да погали с ръка древните амфори в созополската базилика, още веднъж да подиша солен упоителен въздух.

Тръгваме си. След час по Ока ще мине катерът за Поленово и Серпухов. Речната гара е старинна дървена къща — качваме се по изтритите стълби. Те скърцат протяжно — сухо е. На малката тераса чакат и други пътници, размесваме се с тях. Дъхва на пелин, извръщам се: зад мене старица държи кошница с току-що набрани димитровчета. До мен стои Татяна Александровна Архипова, която ми е подарила днешния празник. Облечена е в синьо. Заговорват я. Тя е млада, с прекрасни сиви очи и нежен профил, проста и женствена като героиня на Паустовски.

Откъм Ока е излязъл вятър, бръсне над реката, тръгнала със седефени вълни към дървеното мостче. Брезите трептят и се огъват — пясък, ситен като брашно, дими в прегорялата трева.

Когато катерът се зададе, слязохме долу да го изчакаме. Вятърът се усилваше, небето потъмня и падна ниско — лицето на рулевия, който се взираше напред, се изопна. Неделният ден си отиваше, но аз знаех, че ще го запомня завинаги.

Един час по-късно, когато слязохме с Татяна Александровна до моста над Серпухов, закапаха първите капки — след дългата суша небето се продъни.

Започваха есенните бавни дъждове.