Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (94)

Епилог

Тъжен е епилогът на тази весела книга, предобрий читателю. Разбира се, мога да разказвам още истории и преживелици със съветски и български писатели. Те не са по-малко смешни от разказаното дотук, но докато пишех, все ги отлагах за по-нататък, по към края, а ето, натрупаха се страници, краят дойде и не стигнах до тях.

Много от тези писатели вече не са между живите и понякога, ровейки се в спомените, имам усещането, че сякаш вървя през гробище, в което лежат най-близки роднини…

Не написах и за всички класици на Златния деветнайсети век на руската литература. Впрочем няма книги, които да обхващат всичко от край до край — поне аз не съм чел такива.

Отдавна го няма и Пауновски, с когото си говорехме и търсехме някое забравено трънче в петата на руската класика. Тревяса пътеката към дървената къща…

Затова тръгвам към теб, предобрий читателю! И ако си имал търпението да прелистиш тези страници за прекрасния писателски труд и за нерадостната съдба на писателя, приеми моята благодарност за раздумката. Тази раздумка за мен е утеха и надежда.