Сердар Юзкан
Изгубената роза (48)

Епилог

Ефес! Град на двойствеността. Дом както за храма на Артемида, така и за святата къща на Дева Мария. Градът, които приютява и егото, и душата. Типичен пример за суетата и за скромността. Олицетворение на робството и на свободата. Ефес! Градът, в който противоположностите се преплитат. Градът, който е толкова човешки, колкото всяка жива душа.

В една октомврийска вечер те седяха на брега на река Мелес близо до този град — древния град Ефес. Слънцето почти се бе скрило зад планината Бюлбюл, цялата обагрена в пурпурно от лъчите му. Тези, които говореха езика на небесата, им носеха радостните вести за приближаващия дъжд.

— Апостол Павел проповядва на хората, говори им за Дева Мария — каза Диана. — Чуваш ли как тълпата вие, негодува и яростно го проклина? Хиляди се бунтуват срещу новата религия, която им забранява да се кланят на собствената си богиня. Чуй как тропат с крака и викат: „Не искаме Мария! Ние се прекланяме пред Артемида!“

— Артемида? — попита Матиас. — Богинята? Римската Диана?

— Тя няма значение — продължи Диана. — Тя не е нищо повече от една илюзия, измислена и боготворена от другите.

— Говориш, сякаш знаеш всичко за нея.

— Познавам я, както познавам себе си.

— Защо не ми разкажеш?

— Тя е богинята на лова — започна Диана. — Една истинска ловджийка, която използва стрелата си, за да предложи сладка и неочаквана смърт на врага си. Със свободен дух и все пак поробена, зависима и въпреки това горда. Подпряна на едно маслиново дърво, майка й Лета родила нея и…

Диана си пое дълбоко дъх и добави:

— … нейния близнак.

— Но ще се върна на близнака й Аполон по-късно — и докосна ръката на Матиас. — Ще ти разкажа за неговия храм и за словата: „Gnoti Seavton“^[1], изписани на стената. Също така ще ти разкажа за големия философ Сократ, който не можел да откъсне очите си от тези две думи, когато един ден минал покрай храма на Аполон. Познай себе си — двете думи, които разкриват причината, поради която е била създадена цялата вселена. Първо бих искала да ти разкажа за розата близначка на Артемида, близначката, за която нито Артемида, нито Омир са знаели.

Според легендата един ден Артемида научава от майка си, че има близначка, която е напълно различна от нея. Тя напуска дома си, за да я търси, прекосява океана и влиза в една розова градина, където е помолена да умре с неочаквана и сладка смърт. Преданието разказва, че за да намери своята близначка трябва да чува гласа на розите.

След като прекарва известно време в градината, Артемида се връща вкъщи и намира един ключ, които ще я отведе при нея. Тя страшно се радва и радостта й все още не е помрачена. Не спира да се пита: „Беше ли чуването на розите само мит?“ Но след това си спомня какво й бил казал градинарят през първия ден в градината и така сърцето й намира покой.

„То е отпечатано в сърцето ти, рекъл градинарят. Сега може да не се вижда, но когато дойде подходящото време, ще се появи.“

Гледайки дъждовните облаци на хоризонта, Диана добави:

— Вероятно това време е настъпило, Джон. Виж, октомврийският дъжд приближава…