Сердар Юзкан
Изгубената роза (34)

33

Облечена в бялата нощница, Диана стоеше пред вратата на стаята на Зейнеб ханъм. Каква ли щеше да бъде реакцията й при едно неочаквано почукване на вратата след полунощ?

„Да почукам ли, или да не почукам — мислеше си тя. — Това е въпросът.“

Само ако можеше да изчака още три часа, щеше да зададе на Зейнеб ханъм всички въпроси, които я измъчваха и нямаше да я тревожи в този смахнат час на нощта. Но не издържаше повече, не искаше да се мята неспокойно в леглото през дългите часове, които оставаха до зазоряване. Затова почука внимателно на вратата. Зейнеб ханъм отвори след секунда. Първото нещо, което Диана забеляза бе, че нощницата й беше бяла и приличаше на тази, която тя самата носеше. Всъщност, двете нощници бяха напълно еднакви.

— Извинявай, че те безпокоя. Може би си легнала, може би нарушавам правилата, но просто не мога повече да чакам. Наистина трябва да говоря с теб. Предполагам, че времето не е подходящо.

— Часът е един, скъпа. Тъкмо щях да си лягам. Със сигурност не е подходящо да се чука, на която и да е врата по това време, още по-малко на една стара жена като мен.

Беше абсолютно права. Диана не можеше да я обвинява. Щеше й се подът да се разтвори и да я погълне.

— Заповядай, влез — рече Зейнеб ханъм.

— Но нали току-що каза…

— Мислиш ли, че не осъзнавам колко трудно ти е било да почукаш на вратата ми по това време на нощта? Но ти го направи. Защото ти е било много по-трудно да заспиш в удобното легло, отколкото да дойдеш тук. В такова състояние човек обикновено има да каже нещо, което си струва да бъде чуто. Влизай.

Диана влезе в полуосветената стая с наведена глава.

Те седнаха една срещу друга край прозореца, който гледаше към градината.

— Не знам откъде да започна…

— Защо не започнеш с най-трудната част? Останалото ще дойде от само себе си.

— Мери — рече Диана. — Мери и аз… Мери… винаги е в мислите ми. Не мога да престана да мисля за нея. Знам, не остана много време до срещата ни; кой знае… може би утре… Но нещата, които преживях тук, в градината… — тя спря за миг, сетне продължи: — Преди да те срещна, се насилвах да вярвам, че Мери е луда. Бях загърбила всички останали възможности. В края на краищата, в писмата си тя споменаваше, че говорела с розите… Но не мисля, че това беше истинската причина, поради която напълно се затворих и отделих от нея. Тя беше тази, която накара майка ми да изживее последните си дни в тревога и страх. И все пак, въпреки всичко, докато четях писмата й, чувствах нещо друго. Нещо, което се страхувах да призная дори пред себе си. Нещо, от което се страхувах, че ще ме унищожи…

— Какво беше то?

— Че Мери е човекът, който винаги съм искала да бъда, но съм пропуснала да стана. Не мога да се отърва от чувството, че тя прилича толкова много на майка ми… — Диана въздъхна тежко, преди да довърши. — Няма нищо лошо една дъщеря да прилича на майка си. Но ако дъщерята, която е била разделена от майка си на една годинка, прилича повече на нея, отколкото нейната сестра близначка, която е живяла с майка си двадесет и четири години… трудно мога да го приема. Особено, когато тази близначка е загубила майка си точно когато е започнала да я открива. Особено, ако тази близначка е нямала възможността да каже на майка си поне веднъж колко много е искала да прилича на нея…

Очите й плуваха в сълзи. Зейнеб ханъм придърпа стола си по-наблизо и взе ръцете й в своите.

— Не се тревожи, скъпа моя, такава майка би трябвало вече да знае какво е искала да й каже дъщерята, дори ако тя не е имала възможността…

— След като дойдох тук, осъзнах, че онова, което съм се съпротивлявала да взема от мама, Мери е взела от теб. И това обяснява защо не мога да бъда като Мери.

— Защо мислиш, че не можеш да си като нея?

— Мама обикновено казваше: „Единственото, от което се нуждаеш, за да се чувстваш специална, си ти самата.“ Но аз не исках да разбера това. Винаги имах нужда от друго: внимание, похвали, възхищение, нещо, което да ме накара да се чувствам специална…

Не бях човек, който можеше да живее, без да му се възхищават. Обичах да бъда красавицата на бала, обичах „богинята“ в очите на Другите. Може би заради това се отказах от най-голямата си мечта — да стана писателка.

Първото писмо на Мери сякаш описваше мен. Постоянното внимание на хората около нея, фактът, че въпреки това не е била щастлива и почти се е отказала от най-голямата си мечта заради Другите…

— Знаеш ли, скъпа моя, Мери премина през същите препятствия като теб. Не си единствена; в известна степен всички ние сме се предавали или сме изоставяли нещо от себе си, за да бъдем одобрявани от хората около нас.

— Но накрая Мери е успяла да постигне своята мечта! За разлика от мен, тя не е била заробена от очакванията на Другите… В първия ни урок, когато слушахме Жълтото цвете, знаеш ли какво си помислих? Че Жълтото цвете беше Мери, а Венера бях аз. А по-късно Мириам и Артемида…

Диана направи пауза, за да види дали Зейнеб ханъм ще реагира по някакъв начин на онова, което каза. Когато се убеди, че изражението й няма да се промени, тя продължи:

— Не казвам това, защото Диана е другото име на Артемида, или защото има връзка между имената Мириам и Мери. Повярвай ми, научена съм да не измъчвам мисълта си със съвпадения, които не мога да обясня.

Но има едно нещо, което трябва да приема: истината, че също като Артемида и аз съм зависима от Другите… И за да скрия това, години наред вървях с маската на богиня. Опитвах се да стана по-велика, а само ставах по-малка… Греша ли? Не е ли това, което казвам за мен и Мери, истината?

— Диана, ти се оплакваш от влиянието на Другите върху теб, а в същото време питаш друг човек за мнението му. Не забравяй, аз също съм една от Другите.

— Не. Мери казва за теб, че не си като Другите и аз съм съгласна с нея. Моля те, кажи ми истината! Не греша в онова, което мисля за Мери и мен, нали?

Зейнеб ханъм гледаше Диана. Очите й бяха пълни със съчувствие.

— Мисля, че не си честна спрямо себе си. Никой от нас не е перфектен. Нито трябва да бъдем. Всеки желае да бъде обект на възхищение и да бъде приеман от хората около него. Това е съвсем нормално.

— А ако живеем живота, който Другите са избрали за нас, вместо онзи, който сами сме избрали за себе си? Това също ли е нормално?

— Скъпа моя, никой, дори аз, няма правото да съди начина, по който живееш живота си. Може да успея да те науча да чуваш розите и по този въпрос със сигурност мога да ти дам много съвети. В градината може да ти кажа да направиш едно или друго нещо, защото там ти си длъжна да ме слушаш. Това е така, защото изкуството да се чуват розите е нещо, което аз владея, а ти не знаеш. И ти ме помоли да те науча. Но не ме питай за себе си, Диана. Аз не те познавам. И не мога да те науча нищо за теб. Колкото до Мери, наистина за нея знам много по-малко, отколкото си мислиш. Зная това, което ти ми каза, когато се видяхме. Но от онова, което знам, мога да кажа, че е изключително смела. И — добави накрая тя — също толкова красива, колкото си ти.

Диана се усмихна с благодарност.

„Радвам се, че почуках на вратата“, помисли си тя.

Сега не се чувстваше така отчаяна, както преди да дойде. Как й се искаше да може да остане цяла нощ с тази мъдра жена!

Но каква полза щеше да има от това? Не беше ли стояла с майка си цели двайсет и четири години?

— Сега трябва да си вървя. Не знам как да ти благодаря за времето, което ми отдели и за любезността ти.

— Не съм направила нищо — отговори Зейнеб ханъм. — Но ти сигурно си права, скъпа, трябва да си починем малко. Последният урок е най-тежък от всички.