Сердар Юзкан
Изгубената роза (43)

42

След като махна стиропора, в който бе опакован пакета, се показа сребрист плат, който покриваше Сократ. Тя постави внимателно саксията на масата. Сетне свали тъканта, сякаш отвиваше статуя.

Сократ!

— О, Боже мой! — прошепна Диана. И падна на колене. — О, Господи!

Всичко, което можеше да стори, бе да гледа Сократ, без да мигне. Това бе един розов храст с четири черни рози. Четири черни рози!

Загубила представа за времето, Диана не откъсваше очи от Сократ.

Четири черни рози!

Тя скочи на крака и изтича при сребърната рамка, която майка й бе подарила. След като погали четирите черни рози, инкрустирани върху всяка страна, тя прочете стиха, гравиран върху рамката:

Не, не е онова, което си мислиш.

Ти не си ме загубила.

Говоря с теб чрез всичко,

което стои зад спомените…

Докато очите й минаваха по думите, сякаш направи едно пътешествие назад към миналото.

Спомни си някои от нещата, които Мери бе написала в писмата си… Онова, което бе казала на Другите: „Не е онова, което си мислите.“ Онова, което бе казала розовата роза на Мери: „Майка ти говори с теб чрез всичко…“

Спомни си дните, които бе прекарала в градината. Пред очите й изплува образа на Артемида и Мириам, сплетени една в друга, заедно, в една саксия, и част от диалога им закънтя като ехо в ушите й. Тя си спомни нещата, които Зейнеб ханъм й каза. Точно както думите на Мери в писмата и думите на Зейнеб ханъм повтаряха онова, което й каза майка й…

Диана си спомни как зърна майка си в очите на Зейнеб ханъм. Имаше чувството все едно погледна отново в очите й. Сякаш тези блестящи сини очи бяха майчините й…

Спомни си времето, когато я молеше за ключа към нейното съкровище, а тя винаги й отговаряше, че не го притежава. Спомни си приказките и историите, които й бе разказвала… Историята на Жълтото цвете… И жълтите рози, които госпожа Джонсън бе поставила на гроба й.

Всеки ред от стиха в рамката напомняше на Диана за едно от писмата на Мери. И тя почувства как с всяка изминала секунда се приближава все по-близо до липсващото писмо.

„Не, не е онова, което си мислиш.“ й напомни за думите от първото писмо на Мери, нейното отхвърляне на Другите… „Ти не си ме загубила.“ й напомни за второто писмо, когато майка й се бе появила в един сън, твърдейки, че не си е отишла. А изречението „Аз говоря с теб чрез всичко.“ й напомни третото писмо, розовата роза, която казва на Мери, че майка й говори с нея чрез всичко…

Така че четвъртото писмо трябваше да бъде скрито в последното изречение.

Диана повтаряше отново и отново:

— Зад спомените… Зад спомените… Спомените… Спомените… Зад…

Неочаквано млъкна и протегна ръка към рамката, този последен скъп спомен от майка й. Свали я от стената и я обърна.

Не грешеше! В горния десен ъгъл имаше миниатюрна ключалка. Тя остави рамката на масата и изтича в стаята си. Там отвори чекмеджето в горната част на леглото си. Търсещите й пръсти заровиха между хартиите и химикалките, с които бе препълнено, и под всички тях напипаха малък ключ, залепен към дъното му.

Сграбчи ключето в ръката си.

— Благодаря ти, Жълто цвете…

Връщайки се в дневната, взе венеца от плътно сплетени бели рози, който висеше на едно от клончетата на Сократ и внимателно го сложи на главата си.

След това вдигна сребърната рамка. Ключът беше толкова малък, че го изтърва, докато се опитваше да го вкара в ключалката. Но при втория опит успя да я отвори. В нея имаше сребърна плочка, върху която бе гравирано писмо с малки буквички. Когато я извади, сърцето й заби толкова силно, че почти чу ударите му.

Тя притисна сребърната плочка, която светеше като огледало, към гърдите си. Отгоре бяха написани две думи: „Адресът на Мери“.

Точно под тях видя отражението на лицето си върху полираната повърхност на плочката.

След като намести венецът, който се бе плъзнал леко назад, две сълзи потекоха бавно по бузите й. Те се срещнаха под брадичката, където се сляха в една капка… Без да я избърше, Диана прочете думите на майка си.

„Скъпа моя Диана, или както баща ти те наричаше Мери…

Той винаги шепнеше това име в ухото ти. Но след неговата смърт, аз не исках да те наричам Мери, докато не дойде времето, когато щеше да бъдеш способна да разбереш онази част от себе си, която стои зад това име.

Онова, което исках, бе да бъдеш изкушена, да бъдеш принудена да напуснеш своя дом, да прекосиш океана и да изживееш страха, че си загубила близначката си, така че никаква сила да не бъде в състояние да те накара да забравиш това име.

Съжалявам, любимо мое дете, че те пратих след Мери, че трябваше да кажа неща, които не бяха цялата истина. За нещастие, времето ми изтича и не ми позволява да избера друг път. Исках да тръгнеш на това пътуване до розовата градина колкото е възможно по-скоро.

Чрез това пътешествие, което може да бъде разглеждано като подготовка за Октомврийските дъждове, исках да убиеш своето аз, своето его, което те кара да страдаш и те отклонява от пътя да следваш мечтите си.

След като това писмо вече е в ръцете ти, значи си направила добър старт по розовата пътека. Трябва да си видяла разликата в розовата градина, която си посетила.

Ако това наистина е така… Ако за теб градината наистина е различна от всички останали градини, ако Сократ определено е различен от всички останали рози, ако ти в тази градина си по-различна от другите твои «ти»-та… И ако тази разлика, вместо да ти дава чувството за превъзходство, ти дава чувството, че искаш да прегърнеш целия свят, то тогава Зейнеб и аз те каним в Ефес през октомври. Защото само чрез октомврийския дъжд можеш истински да опознаеш Мери. Кой знае, може би аз ще наруша всички закони на физиката и ще дойда в Ефес, яхнала крилат кон. Така че ще мога да прегърна дъщеря си. Така че ще мога да остана с теб в Октомврийския дъжд…

Но дори ако не ме видиш там, скъпа моя, чуй добре гласовете в Ефес… Скоро ще осъзнаеш, че в Ефес има само един глас, а не два: гласът на Мери… твоят глас…

Ако един ден, този глас ти каже: «Изтегли всички заявления, които си изпратила до адвокатски и правни фирми, постави бял лист пред себе си и започни да пишеш първата си книга.», то аз имам един съвет към теб. Разкажи в твоята книга най-старата приказка от всички на света: Едно пътуване, което започва и завършва с теб…

Като изживя тази приказка, ти вече я написа. Сега всичко, което трябва да направиш, е да я запишеш върху листа.

Вероятно на някоя от страниците ще поискаш да използваш скъпоценното изречение, което Зейнеб ти обеща като награда за чуването на розите. Тази сентенция е от един суфистки^[1] мъдрец: «Има едно Аз в мен, дълбоко вътре в мен.»^[2]

Обичам те, скъпоценна моя и винаги съм с теб.

Майка ти“