Сердар Юзкан
Изгубената роза (21)

20

„Човек може да се промени само за няколко дни“, беше й казал Матиас.

Беше ли вярно това? Например за един ден? Може ли един чувствителен човек, след като е преживял хубав ден, на следващия да стане и да си тръгне, без да каже дори „довиждане“?

„Страхувам се, че той е могъл“, рече си Диана, когато не го видя през последните шест вечери.

Току-що се бе върнала от вечерната си разходка. Прегледа номерата в телефонния си бележник, като се чудеше как е възможно да познава толкова много хора. Сред всички тях вероятно можеше да избере едно от момичетата, да го покани на кафе и не след дълго да докара разговора до съществената тема. След това щеше да чуе от приятелката си няколко сценария, хвърлящи светлина върху логичните причини, поради които художникът си бе взел шапката и си бе тръгнал. Не след дълго щеше да бъде убедена, че причината бе не понеже той не е бил впечатлен, омаян, очарован от нея. Така самочувствието й щеше да остане ненакърнено.

„Не мисля, че Мери би постъпила по този начин“, мислеше си Диана.

Тя захвърли бележника на масата. Не защото се сравняваше или конкурираше с Мери. Просто повече не желаеше да се обади на никого. Но набра един друг номер, номера на туристическата агенция в хотела.

— Здравейте, с какво мога да ви бъда полезна?

— Здравей, Сара, Диана се обажда. Бих искала да те помоля за една услуга. Ако не греша, дворецът Топкапъ е в Истанбул, нали? След като провериш дали е така, можеш ли да ми запазиш място за самолета в петък? Остави връщането с отворена дата.

— Правилно ли чух, госпожице Стюарт? Петък ли казахте?

— Да, точно така.

— А какво ще стане с церемонията по дипломирането ви в неделя? Отложена ли е?

— Не, но трябва веднага да замина.

— Надявам се, че всичко е наред, госпожице Стюарт?

— Не се притеснявай, Сара. Всичко е точно.