Сердар Юзкан
Изгубената роза (20)

19

Матиас бе приключил с рисуването в полунощ. Но когато изгря зората все още беше в парка, борейки се с въпроса, на който не бе успял да отговори през нощта: Дали не трябваше да промени името на изложбата си на „Моретата на Сан Франциско“?

Морето покрай този бряг също постоянно се менеше, така че можеше да наеме малко бунгало за през лятото и да нарисува всичките си картини в парка. Това със сигурност щеше да бъде интересно. Но той бе преживял доста трудни времена, докато се бе осъзнал. Само заради едно лято, изпълнено с вдъхновение, не искаше да започва връзка, за която не знаеше как ще завърши.

Отиде до джипа и взе две бутилки кока-кола от хладилника — действие, което не остана незабелязано от просяка, който все още не бе заел позата, която използваше по време на работа.

— Ти си глупак! — извика просякът. — Довлечи веднага задника си тук!

Просякът взе едната бутилка, която художникът му подаде.

— Кока-кола ли е сичко, което имаш? Толкоз рано сутринта? Казах ти голяма бутилка безалкохолна бира.

— Ти също така каза, че можеш да четеш по лицата, нали?

— Ако съм казал, значи е тъй. Но не е безплатно, синко. Да уточним туй.

— Написал съм списък от пет качества. Нарекъл съм го „Момичето, което търся“. Знаеш ли, тя отговаря от точка втора до точка пета. А си мислех, че мразя да правя сметки и изчисления.

— Какво общо има твоя списък с мен, синко? Какво искаш от мен? Изплюй камъчето!

— Мислех, че може да ми кажеш нещо за първата точка от списъка ми, която е по-важна от всички останали, взети заедно.

— И к’ва е таз точка?

— Трябва да има светлина, изписана на лицето й.

— Божке, Божке! К’ва ще да е таз светлина?

— Светлина, която никога преди не съм виждал на лицето на някого, но която ще позная веднага щом я зърна. За нещастие, тя не я притежава.

— Таз светлина за добро ли е, сине?

— Тя е знак, който ще ми каже, че съм намерил моята сродна душа.

— Твойта сродна душа? Не говори толкоз тайнствено, синко. Загадките не са за мен.

Матиас посочи към морето.

— Всеки ден хиляди хора го гледат. Винаги е едно и също. Повечето от тях виждат море, но някои може би виждат нещо различно. Чудя се дали някой съзира горяща пустиня там? Или планина?

— О, Божке! Не ми причинявай туй, сине. Недей.

— Ако някой ден кажа, че докато гледам морето, виждам пустиня или че то ми прилича на пустиня, ще ми повярва ли някой?

— О, не, ей на, пак го направи. Не го прави, синко. Дай на стария човек покой и ми кажи за к’во говориш.

— Онова, за което говоря, е, че моята сродна душа е някой, който ще ми вярва, дори когато целият свят смята, че лъжа. Нещо повече, тя ще бъде единствената, която ще ми посочи пясъчните дюни, които съм пропуснал да видя, или пещерите, които не съм забелязал.

— Хей, спри се! Стоп, почивка! — извика просякът, правейки знак за таймаут. — Синко, отсега нататък ще трябва да плащаш за онуй, което казваш на стареца. Всяка дума, която изричаш, без моето одобрение, ще ти струва един долар!

Матиас се усмихна.

— Ще ти кажа само едно нещо, синко. Съжалявам, но четенето по лица няма нищо общо със светлината, която очакваш да видиш върху лицето на твойта малка госпожичка. Ти си въобразяваш, че е лесно да намериш светлината в лицето на някой човек? През целия си дълъг живот съм я видял само веднъж. Върху лицето на брат ми Джо. Лицето на брат ми бе мястото, където видях тази светлина. Наистина беше ярка и светла. Годината бе 1962. Кадилак. Нов модел. Металик. Истинска черна перла! Аз работех по вратата, докато Джо… амчи той държеше очите си отворени на четири. Изглеждаше аха-аха, че сме свършили работата. Тогаз чух някакви стъпки, затуй се обърнах към брат си. И очите ми бяха заслепени. Да! Благодарение на петстотинватовото фенерче на щатския полицай! Лицето на Джо беше цялото осветено. Ярка, ама ярка светлина. Грешният проклет Джо, той беше осветен, туй е сичко.

Матиас започна да се смее.

— Синко, да се върнем на думата. Оставаш ли, или си отиваш?

— Ти какво мислиш, че правя тук по това време на деня? Отворен съм за всякакви предложения. Но едно нещо знам със сигурност. Ако си отида, ще бъде за добро. Ще бъде по-добре и за двама ни да не продължавам. Вече така или иначе стигнах далеч. Знаех го от самото начало, но не можех да направя нищо. Говорих с нея, поканих я на кафе, разказах й за себе си и се опитах да я разбера. Най-лошото от всичко е, че се опитах да я впечатля. Нищо от тези неща не биваше да се случва. А сега, мисля да си тръгна, без да кажа довиждане дори. Ти ми кажи, какво би трябвало да направя?

— Върви си, синко.

— Да си тръгна от теб или от града?

— Не ме питай онуй, дето вече го знаеш. Аз казвам остани, ти казваш върви. Аз казвам: наслаждавай се, опознай малката госпожичка, върви при нея, бъди щастлив. Но ти, ти искаш да си ходиш. Ти идваш при мен, щот не можеш да се накараш да кажеш остани. Преди да седнеш, гледах лицето ти. Ти вече си бе отишъл. Тъй чета лицата, синко. Две бутилки кола прави четири кинта, тъй че беше мой гост. Аз съм почтен и честен човек, не забравяй туй. И уважавам моята работа.

Матиас помълча за миг, после протегна ръка към просяка.

— Ще ми липсват нашите разговори, приятелю.