Сердар Юзкан
Изгубената роза (27)

26

След една нощ на спокоен сън без сънища, Диана слезе долу рано-рано за закуска. Когато влезе в залата, видя Зейнеб ханъм да седи сама на една маса, близо до вратата.

Тя си пое дълбоко дъх, за да събере сили за онова, което трябваше да направи.

Нямаше да го стори, защото вярваше във фантазиите на Мери, или защото искаше да достави удоволствие на Зейнеб ханъм. Единствената й цел бе да разбере по-добре как Мери беше станала такава, каквато е.

— Извинете ме. Надявам се, че не ви безпокоя.

— Не, скъпа, но тъкмо се каня да излизам.

Диана си пое още веднъж дълбоко дъх и с решителен глас продължи:

— Искам да ме научите на онова, на което сте научили Мери.

Зейнеб ханъм я загледа мълчаливо. Този поглед сякаш проникна чак до съзнанието й, прочете мислите и разкри чувствата й, преди да я остави отново сама със себе си.

— Няма ли да седнеш, Диана?

— Това значи ли, че сте съгласна?

— Съгласна с какво?

„Реагира така, сякаш не е разбрала“, помисли си Диана. Може би иска да изглежда още по-тайнствена. Диана трябваше да я победи в собствената й игра.

— Искам да ме научите да чувам розите, както сте научили Мери.

— Защо искаш това от мен?

— Ами, трябва да е невероятно преживяване, щом е повлияло толкова силно на сестра ми.

Благото изражение върху лицето на Зейнеб ханъм, което винаги изглеждаше сякаш всеки момент ще се разтопи в усмивка, изчезна.

— И ти мислиш, че това си заслужава цената, която ще ти поискам в отговор?

— А какво ще поискате?

— Да се самоубиеш!

Диана не бе сигурна добре ли чу. Беше ли това шега, или просто следващото парченце от пъзела? Затова не каза нищо, само се разсмя. Очакваше Зейнеб ханъм също да се засмее, но тя не го направи.

— И от Мери ли поискахте същото?

— Не беше необходимо. Мери не притежава „аз“, което се съмнява, че розите могат да говорят. Колкото до теб, Диана, ти имаш ли такова „аз“? Вярваш ли, че можеш да чуеш розите, или се съмняваш?

— За Бога! Когато Мери е дошла при вас, тя е била дете. Когато аз бях на тази възраст, вярвах в неща, които бяха далеч по-невероятни от това да говориш с рози.

— Например?

— Например, например… Вярвах, че ще мога да преплувам целия свят например. Вярвах, че бих могла да летя и да говоря с ангелите… Майка ми често казваше, че баща ми е при Бога. Така че си обещавах да преплувам целия свят, за да намеря къде живеят Бог и баща ми. Ако не намерех баща си някъде в морето, тогава щях да си сложа чифт крила, за да го потърся в небето. А ако не го намерех и там, щях да помоля ангелите да ме заведат при него. Защо? Защото бях дете! Знаете ли каква беше истината за моя баща; къде беше той, когато мечтаех да направя всичко това? — Диана спря да говори, готова да избухне в сълзи. — Но това няма значение, вече няма значение.

— И какво се случи, Диана?

— Какво искате да кажете? Как какво се случи?

— Кога се отказа да търсиш баща си или да мечтаеш, че отново ще го видиш? Кой те научи, че няма нито начин, нито възможност да го намериш?

Диана се изправи.

— Съжалявам, но това беше грешка. Моя грешка. Няма да ви досаждам повече.

— Точно както си и помислих — промълви Зейнеб ханъм. — Диана не желае да умре, така че никога няма да се научи да чува розите.

Диана й обърна гръб и се отправи към вратата. Но все пак чу въпроса, прошепнат зад нея.

— Кой според теб оценява стойността на живота най-много?

Тя спря и изчака, без да обърне глава.

— Този, който е срещнал смъртта — отговори Зейнеб ханъм.

Диана се върна до масата.

— Моля, кажете ми какво искате от мен?

— Едно-единствено нещо: да убиеш в себе си онова „аз“, което не вярва, че можеш да чуеш розите. Тази смърт ще ти гарантира живот, в който ще можеш да ги чуваш. А аз те помолих да го направиш само, защото ти искаше да те науча.

— Добре, ще бъда откровена с вас. Ако това нещо, така нареченото „чуване на рози“, е онова, което си мисля; ако вие внушавате, че човек може да се научи да ги чува физически, трябва да призная — не вярвам, че е възможно. И всяко твърдение за обратното не събужда у мен ни най-слабо любопитство или интерес. Но ако въпреки това твърдите, че можете да ме научите, тогава, моля, направете го!

— Има известни условия.

— Какви?

— Много просто. Ще правиш онова, което ти казвам. Свободна си да се откажеш от уроците, но след като ги започнеш, ще правиш точно каквото ти казвам. Уроците ще се провеждат в определено време в градината зад хотела. Не бива да закъсняваш нито една секунда. По-добре да дойдеш по-рано, но не и да закъснееш. В градината думата на градинаря, тоест моята дума, за да бъда точна, е закон. Ще има всичко на всичко четири урока. През това време, което може да се разглежда като упражнение в изкуството да се чуват розите, ти е забранено да излизаш без придружител от хотела. Имам само още едно условие: чиста биография.

— Чиста биография ли?

— Естествено, ти имаш биография на момиче, което е родено в определено време, на определено място в определена социална среда. Ако беше родена в Сан Франциско няколко века по-късно или си отгледана от червените индианци няколко века по-рано, или си отрасла на някой южен остров в Тихия океан днес, твоят житейски опит щеше да бъде напълно различен. Може би — не, сигурно е — щеше да имаш различно възприятие и разбиране за живота, най-вероятно коренно противоположно на онова, което имаш в момента.

Биографията е относително нещо. Но ние чуваме розите с една част от нас самите, която не е свързана с времето, мястото или социалното ни положение, както и със средата, в която живеем. Ето защо трябва да изтриеш всичко от твоята биография — образование, минал опит и най-вече връзки. Ако тези неща имаха някаква полза в градината, ботаниците щяха да бъдат първите, които щяха да чуват розите. Всичко, което си научила досега, тук ще ти бъде в тежест. При това много голяма тежест.

Диана неочаквано погледна Зейнеб ханъм, сякаш си спомни нещо.

— А водата няма да ме издържи с подобен товар, нали?

— Точно така. Откъде си го чула?

— Според Мери мама й е казала почти същото в съня й. След това Мери пише, че голяма част от онова, което е видяла в съня си, по-късно се е сбъднало.

— Това е съвсем естествено. Сънищата са маята на реалността.

Тъй като не желаеше да говори повече за сънищата на Мери, Диана я прекъсна.

— Добре. Говорихме за условията… Да речем, че се съглася с всички тях. Какво ще получа в замяна?

— Каквото е намерението ти да влезеш в градината, това и ще получиш. Не онова, което правиш в градината има значение, а защо го правиш. Ако намерението ти е да се научиш да говориш с розите, за да бъдеш различна от другите хора, страхувам се, че ще спечелиш само суета. Ако намерението ти е просто да чуеш розите, ще чуеш розите. Или като Мери, ако влезеш в градината, за да чуеш гласа на майка си чрез розите, ще чуеш нейния глас. Ако онова, което искаш, е да изпиташ някакво ново забавление, то също е възможно, но за твоя сметка.

Всичко бе като шега. Тази възрастна дама, която допреди малко изглеждаше блага и мека, изведнъж се бе превърнала в абсолютен и властен диктатор, който не прощаваше грешки, или в генерал, засипващ адютантите си със заповеди, сякаш предметът, който преподаваше толкова сериозно, не бе способността да се чуват птици и пчели!…

— Заинтригувана съм от нещо — каза Диана. — Независимо дали човек вярва, или не, идеята да се слушат розите звучи доста сетивно, чувствено. А от друга страна, условията, които изредихте и вашият подход, ами… не ме разбирайте погрешно, но те изглеждат сурови и силно ограничителни.

— Дъждовни облаци, дъжд, вода; всички тези неща също са сетивни. Но за да утолим жаждата си, накрая се нуждаем от най-обикновена чаша.

Диана помълча известно време, преди да заговори отново.

— Вие казахте само четири урока, така ли?

— Да, само четири.

— Добре, тогава. Съгласна съм.

Зейнеб ханъм се изправи на крака.

— Първият ни урок ще започне утре сутринта точно в 6 часа и 11 минути. Предметът е Математиката в чуването на рози. Не е необходимо да носиш със себе си книги и учебници по алгебра, геометрия или нещо от този сорт. Просто елате навреме при столчетата до входа на градината. Това в достатъчно.

Диана кимна в знак на съгласие.

— Да си сверим часовниците — рече Зейнеб ханъм. — О, почти щях да забравя. Ако успееш да чуеш една роза, докато завършим нашите уроци, те чака награда.

— Нима наистина мислите, че има шанс това да стане? Сигурно имате голяма вяра в мен.

— Колкото ти имаш вяра в себе си, толкова и аз имам вяра в теб.

— Каква е наградата?

— Една отлична сентенция, стигнала до нас през вековете.

— А какво ще стане, ако не успея? Ще има ли наказание за провал?

— Мълчанието на розите — отвърна Зейнеб ханъм. — Да не чуваш розите е достатъчно наказание за този, който се провали в чуването.