Сердар Юзкан
Изгубената роза (31)

30

На следващата сутрин Диана отново стана рано, макар че още й се спеше. Спомените за първия урок я държаха будна до късно през нощта. Мисълта й бе заета със Зейнеб ханъм, градината, историята на Жълтото цвете, математиката в чуването на розите…

Чувстваше се смазана от тези мисли. И същевременно бе някак си утешена от уравнението, което Зейнеб ханъм й бе разкрила в математиката за чуване на рози.

Тъй като уравнението можеше да бъде приложено към всеки въпрос, който имаше безкраен брой възможни решения, отговорът на въпроса какво се е случило с майка й можеше да бъде толкова точен, колкото отговора на въпроса „Коя песен пеят розите?“ Така че, шансът да разбере какво се е случило с майка й, беше нула или в най-добрия случай специална нула. Затова не беше правилно да реши, че майка й вече не съществува. Ако беше доволна от едно нещо, то бе, че първият урок й бе помогнал да осъзнае това.

Облече червена риза и чифт сини джинси и забърза, за да стигне навреме за втория урок. Днес поне нямаше да се притеснява за косата си.

Осъзнавайки, че закъснява, Диана затича по стълбите, за да бъде на стола в 5:57. Когато стигна обаче се оказа, че Зейнеб ханъм е пристигнала преди нея.

— Добро утро, Диана. Може ли да те попитам колко е часът?

Тя с облекчение видя, че стрелката на часовника бе подминала само с една минута определеното време.

— О, добро утро! Часът е пет и петдесет и осем.

— И аз мисля така. Урокът ни за днес приключи.

„Тази жена сигурно се шегува!“

— Съжалявам — извини се Диана, — ти ме предупреди. Знам, че не биваше да закъснявам нито минута, но…

— Няма за какво да ти прощавам, скъпа. Аз вече знам да чувам розите. Това време беше за теб. Ще отложим урока за утре вечер в 18:19.

— Не говориш сериозно!

Зейнеб ханъм не отговори.

— Не мога да повярвам! Станах в пет и половина, дори не направих косата си, както исках, приготвих се със скоростта на светлината и тичах дотук. И ако щеш вярвай, очаквах този урок с нетърпение. А сега ми казваш, че го отменяш, само защото съм закъсняла с една минутка!

Зейнеб ханъм хвана нежно ръката й и я поведе към входа на градината. С широк замах тя обгърна цялата градина.

— Погледни розовите храсти, Диана. Стотици рози и розови пъпки. Аромат навсякъде, повече от самия въздух. Трябваха ми години, за да създам тази градина, но със сигурност си заслужаваше. Гледката не е ли вълшебна?

— Съгласна съм с цялото си сърце, но не разбирам напълно какво се опитваш да…

— Само една минута е необходима, за да засееш семената, които създават градината. Ти знаеш, че и най-дългите сънища, които сънуваме, не отнемат повече от минута. Вероятно те се опитват да ни кажат, че не трябва да прекараме живота си в безсмислени опити да ги превърнем в реалност. Онова, което със сигурност ни показват обаче е могъществото, което притежава всяка минута. Никога няма да можеш да спечелиш минутата, която току-що загуби. Кой знае, може би точно тази минута, която свързваше 5:56 с 5:58 на 21 май бе минутата, в която щеше да чуеш розите.

Когато се върна в стаята си, Диана си помисли, че в крайна сметка урокът май не бе отложен.