Сердар Юзкан
Изгубената роза (35)

34

Беше тъмно като в рог. Когато Диана слезе долу в градината, до урока имаше цели деветнайсет минути. Беше дошла малко по-рано, за да прекара известно време с розите, преди да започне урока.

Тъкмо щеше да влезе в градината, когато неочаквано чу стъпки, приближаващи по дървения под на къщата. Не приличаха на стъпките на Зейнеб ханъм; тя винаги идваше абсолютно точно и навреме, нито минута по-рано или по-късно. Освен това нейните стъпки винаги бяха равни и спокойни. А тези бяха бързи и някак тревожни, темпото им растеше. От звука, който издаваха, човек можеше да си помисли, че някой тича.

Оказа се, че бе Зейнеб ханъм, която влезе, като дишаше тежко. Лицето й бе влажно от пот.

— О, Диана! — гласът й трепереше. — Знаех, че очакваше това, но…

— Какво има? Мери ли е тук? Мери е дошла?

Зейнеб ханъм поклати глава.

— Какво се е случило? Моля те, кажи ми! Всичко ли е наред?

— Мери се обадила, а аз бях заспала. Но слава Богу, оставила е съобщение. Казва, че се е случило нещо спешно и трябвало да се върне и Сан Франциско.

— О, господи! Сигурно е научила за болестта на мама. Трябва веднага да се върна у дома, трябва да си бъда вкъщи преди нея.

— Но тя вече…

— Надявам се, че не е научила за смъртта на мама — проплака Диана.

Какво ли щеше да стане, ако едно момиче, което бе посветило живота си да открие майка си, научеше за смъртта й? Дори само мисълта за това накара Диана да трепери. Но Мери бе казала, че било належащо. Тя нямаше да бърза толкова само за да види един гроб, нали?

— Съжалявам, но трябва да вървя и да събера багажа си.

— Разбира се, скъпа. Междувременно аз ще ти резервирам място за първия полет.

Диана тъкмо се запъти да влезе вътре, когато се спря. Обърна се, забърза към центъра на градината и падна на колене пред Жълтото цвете. След това погали листенцата му с върха на пръстите си.

— Имаш право, Жълто цвете. Ароматът е онова, което прави една роза — роза.