Сердар Юзкан
Изгубената роза (5)

4

Кухнята с аптечката изглеждаше безкрайно далеч. Сякаш къщата всеки ден ставаше все по-голяма и по-голяма, разстоянията от дневната до кухнята, от кухнята до спалнята и от спалнята до банята ставаха все по-дълги.

Вече цял месец не бе слизала долу, в приземния етаж, където беше плувният басейн, нито се бе качвала горе, където бяха терасата и ателието й, така че нямаше представа дали и дотам пътят не се бе удължил. Нито пък имаше желание да разбере.

Когато най-накрая стигна до кухнята, Диана си наля чаша вода и я изпи на един дъх. След това още една. И трета — този път с разтворени в нея два аспирина.

После се върна по дългия път до дневната. Докато вървеше към софата, мобилният й телефон зазвъня. Втори път, трети, четвърти… След упоритото седмото звънене тя реши да отговори.

— Честит рожден ден! Честит рожден ден! Честит… — развика се въодушевено в ухото й млад мъжки глас.

Диана моментално прекъсна връзката и хвърли телефона на масата. Това истина ли беше?

Нима бе настъпил рожденият й ден? Нима някой друг трябваше да й напомни, че днес е рожденият й ден, някой друг…

В миналото винаги с нетърпение броеше дните, които оставаха до него, и правеше предварително планове, изготвяше списък на хората по реда, по който щяха да я поздравят.

Първото име в този списък винаги бе на майка й.

Това щеше да бъде първият рожден ден, който щеше да прекара без нея. Първият от много други, от всички следващи…

Очите й се напълниха със сълзи. Тя отиде в кабинета и порови в няколко чекмеджета, докато намери дневника си. Седна на пода, отвори го и започна да пише.

„Мила моя мамичко!

Ти каза, че винаги ще бъдеш с мен… Ако е така, тогава защо толкова ужасно ми липсваш? Току-що разбрах, че днес е рожденият ми ден. О, мамо… Къде си?

Прости ми, мамо, че не ти писах по-рано. Просто днес за пръв път отварям дневника си, откакто ти си отиде.

Не, не ти се сърдя за признанието. Може би само в началото… Бях много ядосана и сърдита, вероятно сърцето ми бе разбито, но това не трая дълго. Сигурна съм, че си имала сериозни причини да скриеш истината от мен.

Но извинявай, мамо, никога няма да потърся Мери. Няма да й простя, че заради нея ти изживя последните си дни в безпокойство и страх. Дори не прочетох писмата й, можеш ли да си представиш? Кой знае, тя може отдавна да е мъртва… О, прости ми!

Знаеш ли кое ме боли най-много, мамо?

Понеже не изпълних обещанието си към теб, имам чувството, че не мога да те запазя жива в сърцето си. Всичко ми напомня за теб, а това прави нещата още по-трудни… Струва ми се, че не мога да те помня в мир. Ако тя не беше се появила, нещата нямаше да са такива.

И така или иначе този мъж не ме интересува. Сигурно съм, че си имала достатъчно основание и много причини да смяташ, че за нас двете ще бъде по-добре той да е мъртъв.

Както и да е! Нека да отговоря на въпросите ти, мамо…

Днес е последният учебен ден. Все още съм сред първите трима по успех в курса. Церемонията по раздаване на дипломите ще бъде на 19 май в пет часа. Не можеш да си представиш колко много бих желала ти да присъстваш…

За да съм откровена и честна, трябва да ти призная, че зарязах вечерните си разходки. Не се тревожи, ще започна отново веднага щом се почувствам не толкова изморена.

Колкото до кандидатстването ми за работа… Миналата седмица получих предложения от две от най-уважаваните юридически фирми. Искат отговор до края на месеца. Но все още не съм решила дали да приема.

Знам, че ще ми кажеш да отхвърля предложенията им и да стана писателка. Наистина бих искала да мога да го направя, мамо. Но ти знаеш, точно както и аз, че ти си единствената, която харесва моите истории. Другите смятат, че не са добри.

Освен това аз си мечтаех да стана писателка само заради чудесните приказки, които ти ми разказваше. Те бяха твоите истории и придаваха смисъл на живота ми. Но сега теб те няма.

Твоите истории също. Никога няма да ми разкажеш нищо и ако аз напиша книгата, ти никога няма да я прочетеш. И никога няма да кажеш: «О, това беше прекрасно, Диана.»

Това са всички новини от мен, мамо. Надявам се по един или друг начин да разбереш, че се справям, и че съм добре.“

Очите й останаха приковани в дневника. Беше написала тези страници изпълнена с чувството, макар и за кратко, че майка й очаква новини от нея. Но това беше смешно! Мъртвите не могат да четат писмата, написани до тях, нито могат да знаят дали дъщерите им са добре.

Тя затвори дневника и отиде до сребърната рамка, която майка й й бе подарила за рождения й ден. Месец преди да умре, тя й подаде тази рамка с инкрустирана по една черна роза върху всяка страна и й каза: „Честит рожден ден, скъпа.“ Диана моментално осъзна какво бе спестила в думите си майка й, но се бе въздържала да отбележи, че до рождения й ден има цели два месеца.

Погали четирите черни рози, с които бе украсен този скъп спомен, докато четеше на глас стиха, гравиран върху рамката.

„Не, не е онова, което си мислиш.

Ти не си ме загубила.

Говоря с теб чрез всичко,

което стои зад спомените…“

Една сълза се плъзна по бузата й.

— Не, мамо, не е онова, което ти си мислиш — прошепна Диана. — Аз те загубих завинаги. И ти не говориш с мен.