Сердар Юзкан
Изгубената роза (17)

16

Влязоха в помещение с маси, покрити с кожа, факли, светещи със специални светлинни ефекти, и покрити с мед пожарогасители в ъглите. Място от онези, където посетителите умираха от желание да платят десет долара за чашка кафе, докато седят на неудобните столчета от ковано желязо и слушат брътвежите, които се носеха наоколо като жуженето на пчели. Матиас не беше си представял, че би влязъл в подобно място, дори ако останеше в Сан Франциско още сто години. Но, за нещастие, наоколо нямаше друго кафене.

Тъкмо седнаха на една маса до прозорците, когато се появи сервитьорът.

— Какво ще обичате, сър?

Поръчаха си френско кафе с ванилия и еспресо и когато го отпратиха, той се огледа.

— Ама че място за вдъхновение, а!

— О, вдъхновението… да, разбира се — отвърна Диана. — Аз самата рисувах по едно време. Но трябва да призная, че вдъхновението така и не ме посети. Предполагам, че това е разликата между истинския художник и онзи, който просто иска да рисува.

— Не мисля, че вдъхновението е нещо съществено.

— Нима?

— За мен вдъхновението се появява, когато една картина трябва да бъде завършена, а не в процеса на рисуването й. Някои платна ми отнемат само няколко дни; други не мога да свърша даже когато съм работил върху тях няколко години. А в моите картини дори няма разлика.

— О, да! Точно мислех да те питам защо винаги рисуваш морето? Никога ли не рисуваш нещо друго?

— Не, напоследък не. Преди години преживях бурни времена и оттогава просто рисувам морето.

— Може ли да попитам каква буря си преживял?

— Беше странно. Всичко започна с края на една връзка. Единия ден имах чувството, че ще прогоня с бейзболна бухалка всеки, който се приближи до мен, а на другия не можех да живея без хора. Накрая реших да излея всичките си „вълни“ от чувства върху платното като морски пейзажи, надявайки се, че те ще ми помогнат да разбера себе си.

— А чайките?

— Дълга история. Съмнявам се, че ще искаш да я чуеш.

— Опитай.

— Трябва ли наистина да ти я разкажа?

Притиснат от настоятелния й поглед, той започна да разказва за деня, в който бе наблюдавал полета на двете чайки. Не навлезе в детайли, но Диана успя да проумее значението на самотната чайка в картините му.

Когато остави внимателно кафетата им на масата, сервитьорът попита това ли ще бъде цялата поръчка. Те кимнаха с глави, той се поклони и се отдалечи.

— Ти продължаваш да рисуваш морето. Твоята буря все още ли не е стигнала до края си?

— Напротив, стигна, но междувременно осъзнах нещо. Осъзнах, че ми харесва да рисувам различни неща.

Диана го погледна объркано. Само преди няколко минути й бе казал, че рисува само морски пейзажи, а сега казваше, че обича да рисува различни неща.

— Когато отида на някое ново място, на някакъв нов бряг, разбирам, че онова, което мислех, че се променя най-малко, всъщност се променя най-много — морето.

— Като теб? — попита Диана, спомнила си връзката, която Матиас направи между себе си и морето.

— Всъщност като всеки човек. Всички ние си мислим, че виждаме един и същи човек, когато всяка сутрин се гледаме в огледалото. Нашите приятели мислят, че виждат един и същи човек, когато се срещнем след няколко месеца.

— Наистина, дори ако забележат някаква промяна, това обикновено са неща като теглото или прическата…

— Точно така. Никога не се досещат, че човекът пред тях може да е станал друг. Мисля, че един човек може да се промени дори само за няколко дни.

Диана сведе поглед, като се замисли колко много я бе променило случилото се напоследък. Матиас внимателно докосна ръката й.

— Извинявай, нещо лошо ли казах?

— Не, не. Това, което каза, ми напомни за нещо. Това е всичко.

Подпирайки се на лактите, той се приближи към нея.

— Искаш ли да говорим за това?

— Да… Може би по-нататък.

Сервитьорът се появи отново, за да попита дали желаят още нещо. Диана се обърна към Матиас.

— Какво искаш? Аз мисля да си поръчам шоколадов сладкиш.

— Да, моля. И аз ще си взема от тях.

— Съжалявам — отвърна сервитьорът. — Току-що сервирах шоколадови сладкиши на друг клиент, така че знам, че са останали само два. А те са за една порция. Какво ще кажете да ги разделя и да добавя по един ванилов, за да оформя поръчката?

Двамата се съгласиха, макар и неохотно.