Сердар Юзкан
Изгубената роза (18)

17

Сладкишите все още не идваха. Но те бяха така дълбоко потънали в разговор, че не забелязваха това. Матиас искаше да напомни на сервитьора за поръчката, за да не загубят сладкишите си, които можеше да бъдат дадени на друг клиент. Тогава той се появи с две чинии.

Диана отхапа парче от ваниловия сладкиш и го попита:

— Какви са целите ти? По отношение на рисуването, имам предвид.

— Имам само една цел и тя е да рисувам.

— Мислех, че целите са нещо, свързано с бъдещето. Не е ли така?

— Да — отвърна той. — Има едно изречение, което харесвам: „С времето бъдещето, от което сме така хипнотизирани, се оказва просто недокоснато минало.“ — той се зачуди какъв ще бъде коментарът й, докато отхапваше от шоколадовия сладкиш. След минута мълчание тя отговори:

— Предполагам, че онова, което искаш да кажеш, е: Един ден от бъдещето се превръща в минало по отношение на деня, който следва. А следващият ден ще настъпи със сигурност, защото времето лети напред… Така че всеки ден, който смятаме за бъдеще, в действителност не е нищо друго, освен отложено, закъсняло минало. Минало, което не е било докоснато от времето… Правилно ли съм разбрала?

— Никога не съм срещал някого, който да ме е разбрал по-правилно.

— Но всичко това изглежда прекалено философско. И аз не мисля, че може да има някаква практическа стойност във всекидневния живот.

— Хей — отвърна той, усмихвайки се. — Просто се опитах да отговоря на въпроса ти.

— О, извинявай.

— Всъщност, онова, което искам да кажа, е, че обичам да постигам целите си в единственото време, което съществува реално, а именно настоящето. Ето защо избрах рисуването като моя единствена цел.

— Но сигурно имаш някакви дългосрочни планове?

— Да, имам един план. Планирам да извървя пътя до малкото градче, където живеех, близо до Сан Диего, като рисувам картини по брега. В края на лятото ще направя изложба на някое от местата, където съм рисувал.

Значи Матиас не бе от Сан Франциско… Всъщност, тя вече бе предположила това. Все пак начинът, по който произнесе „малкото градче, в което живеех, близо до Сан Диего“, просто ей така, сякаш казваше нещо, което не бе от особена важност, събуди у нея познато чувство. Чувството за самота.

— И… — той прекъсна мисълта й — дори съм намислил име за изложбата си. „Променящите се морета на Калифорния“.

— Звучи добре.

— Но наистина не знам дали ще бъда в състояние да довърша този свой проект. Има още много неща, които не знам… Ако го завърша, дали ще имам достатъчно пари за изложбата? Ако имам, дали ще бъда в състояние да намеря подходящо място за нея? Ако намеря, ще успея ли да получа разрешение от съответните власти? И ако получа, ще бъда ли в състояние да привлека вниманието на публиката? А ако го привлека, ще прояви ли някой интерес към моите картини? Ако проявят, дали това ще ме задоволи? Дори ако всичко, което съм планирал, протече добре, ще бъда ли щастлив? Ако съм щастлив, колко дълго ще продължи моето щастие? Дори ако продължи дълго, ще мога ли да преодолея страха, че някой ден ще го изгубя? И така цял списък от неща, които не мога да знам. Списък, който продължава и продължава…

— И продължава — съгласи се Диана.

— Ето защо рисуването е моята единствена цел.

— Добре. Да речем, че изложбата се състои. Къде смяташ да я направиш?

— Все още не знам. Ще реша, когато установя, че съм нарисувал най-хубавата си картина.

Те изядоха първия си сладкиш. В чинията на Диана остана шоколадовият, а в тази на Матиас — ваниловият. Разликата в избора, как да изядат сладкишите си привлече вниманието й. Тя бе оставила последен този, който обичаше най-много, докато той бе изял първо своя любим.

„Сега е мой ред“, помисли си Диана, посочвайки чинията си.

— Виж, този сладкиш също показва, че бъдещето ме хипнотизира повече от теб. Дори когато бях малка, винаги запазвах за накрая храната, която обичах най-много. А след това, когато започвах да я ям, и повечето случаи установявах, че съм постъпила прекалено глупаво. Опасявам се, че това се случи и днес.

— Била си глупава, че си го изяла? Срамота! Мисля, че твоят шоколадов сладкиш е останал в миналото като „недокоснат“.

Двамата се усмихнаха, гледаха се дълго, докато всеки почувства необходимостта да обърне погледа си встрани.

Диана погледна часовника си.

— О, вече наистина закъснявам.

Матиас поиска сметката.

— Диана, знам, че си заета, но ако има нещо, за което желаеш да говорим, тук съм, за да те изслушам.

Очите й се замъглиха за миг. Сетне, когато възвърна самообладанието си, тя му разказа накратко какво бе преживяла през последните няколко месеца.

Той я слушаше с пълно внимание. Когато свърши, изглежда, не знаеше как да реагира. Всичко, което успя да каже, бе:

— Ужасно съжалявам.

— Онова, което ме разстройва най-много е мисълта, че майка ми вече не съществува — продължи Диана. — То дори е по-лошо, отколкото ако съм била изоставена от нея. Ще ми се тя все още да живее някъде другаде, дори и никога повече да не я видя или да чуя гласа й.

Матиас забеляза сълзите в очите й.

— Диана — рече нежно той. — Аз никога няма да разбера страданието ти. Никой няма да може, така че каквото и да кажа, няма да означава нищо… Знам, че не е същото, но след като умря баба ми, бях напълно съсипан. Просто не знаех как да приема факта. След това случайно прочетох една малка приказка в една книжка. Тя наистина ме трогна.

Спомнила си приказките, които майка й обикновено й четеше, Диана едва успя да преглътне сълзите си.

— Бих искала да я чуя, моля те.

— Добре — отвърна Матиас.

— Имало в океана една вълна, която безгрижно се търкаляла и наслаждавала на топлината на слънцето и ласките на вятъра. Тя се усмихвала на всичко, което я заобикаляло, докато пътувала по своя дълъг път към брега. Тогава неочаквано забелязала, че вълните пред нея, една подир друга, се блъскат в огромните скали пред тях и се разбиват на пръски. „О, Боже! — извикала вълната. — Краят ми ще бъде същият като техния! Скоро и аз ще се разбия и ще изчезна.“ Точно тогава друга вълна, минаваща покрай нея, видяла паниката й и я попитала: „Какво става, скъпа? Защо си толкова тъжна? Виж колко е хубаво времето, наслаждавай се на топлината на слънцето, почувствай свежестта на вятъра…“ Първата вълна отговорила: „Как, нима не виждаш? Погледни как тези вълни пред нас се разбиват жестоко в скалите. Виж ужасния начин, по който загиват и изчезват завинаги. И ние скоро ще се превърнем в нищо, също като тях.“ „О, но ти не разбираш — отвърнала другата вълна. — Ти не си просто една вълна. Ти си част от океана.“

Историята и състраданието, които прочете в очите на Матиас, даде на Диана трошица утешение. В този момент тя неочаквано осъзна, че иска да протегне ръката си и да докосне неговата. Но успя да се възпре и просто кимна с благодарност.

Сервитьорът се появи със сметката, пъхната в черупката на мида. Когато Диана посегна да я извади, той я спря.

— Моля те, аз те поканих.

Докато вървеше заедно с него към парка, тя неочаквано си спомни думите на просяка.

„Това момиче, което е същото като теб… един ден ще срещне този художник“ — беше рекъл той. За миг се поколеба дали да каже това на Матиас, за да го предупреди да не сбърка Мери с нея, ако пътищата им се пресекат. Но не искаше да въвлича и просяка в тази история, затова реши да си мълчи.

Когато приближиха до статива му, тя протегна ръка.

— Прекарах страхотно тази вечер, Матиас. Или Джон. Благодаря.

— Не, аз ти благодаря.

За секунда й се прииска да го попита кога ще напусне Сан Франциско. Също така й се щеше да му каже, че може да я намери в хотела малко по-надолу по улицата и дори да го покани, като му предложи стая в него. Но само каза „довиждане“ и си отиде.