Цончо Родев
Човекът без сянка (8)

VII.
Лазар Анастасиади си задава въпроси

… Праг прекрачи, мале, черна болест.

Не ми било, мале, черна болест,

най ми било, мале, черен турчин,

черен турчин, мале, черна душа…

Народна песен

Временното смущение, предизвикано от настаняването на турчина под неговия покрив, скоро премина, в дома отново се възцари предишното спокойно ежедневие и Лазар Анастасиади неведнъж тайно се похвалваше сам пред себе си, дето не послуша първоначалното си хрумване да откаже с резки думи на Азиспашовото изречено с прилични думи пожелание. В същност обитателите на дома рядко виждаха новия си съквартирант, а когато все пак се срещаха, той се задоволяваше да ги отмине само с един учтив, но подчертано сдържан поздрав. Ако някой запиташе Анастасиади за Меджар Ахмед, той — извън описанието на външността му — би могъл да каже още твърде малко: че въпреки високия си служебен чин той не беше придирчив, досаден или натраплив; по-скоро — че зад външната си и студена учтивост криеше една затворена и недружелюбна саможивост; че се губеше често, понякога с дни и… и това като че ли бе всичко, което хазяинът му знаеше за него.

Тъй гледаше Лазар Анастасиади на своя квартирант. И това продължи до онази сутрин (той не го знаеше, разбира се, но тази беше сутринта след нощното събрание в хана на Търневи), когато видя слугата си Димко да се измъква като крадец от стаите на агата.

На дело всичко стана повече от случайно. Лазар Анастасиади излезе по своите работи, но не стигна далече — един от малчуганите, които през тези дни бяха превърнали всички стръмни (то като че ли има нестръмни!) улички на тепетата в пързалки, връхлетя върху него с шейната си и го катурна в кишата. Е, ухото на немирника си понесе заслуженото, но за кир Лазар беше вече наложително да смени подмокрените си и поизкаляни дрехи. Той се върна в къщи, преоблече се и когато се канеше повторно да излезе, стана неволен свидетел на невероятното поведение на Димко. Невероятно, понеже в трите години, прекарани в дома му, Димко не бе дал повод и за сянка от съмнение в своята почтеност, а сега кир Лазар видя в него ни повече, ни по-малко от един обикновен крадец.

Чест правеше на младия човек, че отговори с мълчание на бурните въпроси на господаря си (които, казано между другото, разтърсиха къщата и накараха Еленѝ да дотича при тях), а не потърси спасение зад някакво, както е думата, съшито с бели конци оправдание. Тази негова доблест обаче даде горчив плод — вместо да я оцени и да приключи неприятната случка с някаква, забележка или заплаха, Лазар Анастасиади се разгневи от нея, разпали се, стана неотстъпчив. Упоритото мълчание на Димко го доведе най-сетне дотам, че стори нещо недостойно за себе си — припомни гласно миналото си благодеяние:

— Безсрамник! — рече в гнева си. — Безсрамник и неблагодарник! А когато те свалих от въжето, ти се кълнеше, че ще ми бъдеш по-предан от син и по-верен от куче. Това ли са предаността и верността ти — да нямаш доблестта да ми признаеш, което си сторил!…

Случката, която припомни, беше истинска. Преди три години, когато стана тъй нареченото „хасковско приключение“^[1], мнозина от разни краища на Одринския вилает попаднаха в занданите и заплатиха своя „комитаджилък“ с по-леки или главно — по-тежки наказания. Един от онези, за които властта реши, че трябва „да омажат въжето“, беше панагюрецът Димко. Извели го бяха вече до моста при Таш капия, покачили го бяха на бурето и му надяваха примката на врата, когато се случи оттам да мине Лазар Анастасиади, който се връщаше от поредния бегликчилък и водеше девет катъра с припечелено имане. В добро настроение беше бегликчията, пък и му минаваше думата, та подвикна на джелатите да почакат, влезе в конака и — де с богато слово, де с богат рушвет — измоли от мютесарифа живота на нещастника. И тогава Димко сам пожела да остане при Анастасиади и с верността си да се отплати за стореното му благодеяние.^[2]

Когато чу думите му, Димко за пръв път вдигна глава, срещна погледа на господаря си и рече тихо:

— Не биваше да казваш това, господарю. Аз не съм забравил, че ти дължа живота си. Но сега, като ми го припомняш, ти ме караш да…

— Какво „да“?

— … да издам една тайна, която е чужда. Не е само моя.

Гневът отново помрачи Анастасиади, попречи му да спре поне дотук. Той настоя решително:

— Влезе там да крадеш — да или не?

— Не.

— Тогава за какво?

Димко прекара език по засъхналите си устни и каза глухо:

— Добре, ще разправя всичко.

И той го разправи: за своето участие в тайния комитет, за готвеното въстание „за свята свобода“, за разкритията около личността на Меджар Ахмед ага — всичко.

Бунтарщините на Димко не бяха тайна за Лазар Анастасиади (нали за тях преди три години беше вече отишъл на въжето). Не го изненада кой знае колко и вестта за приближаващата буря — той бе доловил във въздуха далечните й предвестници. Но истината за Меджар Ахмед го порази като гръм — никога не би допуснал, че зад светската изтънченост на този човек се е криел един обикновен — или още по-лошото: необикновен — полицай. Не се стърпя и попита:

— Не се ли лъжете ти и, хм, твоите съмишленици, Димко? Този човек аз познавам като управител на железницата. Виждал съм го и да се разпорежда из канцелариите си…

— Не се лъжем, от сигурни по-сигурни сме. Чинът му в железниците — туй е само прикритие на истинската му мръсна служба.

Лазар Анастасиади успя да се посъвземе.

— Но ти каза, че сте решили да не го следите. — Слугата потвърди мълчаливо. — Тогава що щеше в стаята му?

— На своя глава го реших. Ей тъй, колкото да разбера дали тоя копой вече не се е докопал до някаква диря към нашите.

Тръшна се врата. Едва сега двамата си дадоха сметка, че Еленѝ бе присъствувала на разговора им…

— Добре — вече по-меко каза кир Лазар. — Върви си. И не забравяй урока от днешния ден. — Слугата не помръдна. — Какво има още?

— Искам да ти кажа нещо от себе си, господарю. — Гласът на Димко беше закрепнал. — Изтръгна тайната ми. Ако я издадеш, аз няма да имам сили да сторя онова, което е мой дълг — да те застрелям. Но затова пък не ще ми трепне ръката, когато ще тегля куршума на себе си…

Като рече това, той се обърна и излезе от стаята. Лазар Анастасиади изведнъж почувствува умора. Притегли един стол от виенската гарнитура и се тръшна на него, прекара длан по челото си. Когато се поуспокои и постави донякъде мислите си в ред — това беше едва след четвъртата или петата цигара, които изпуши една след друга, — той се запита гласно:

— А сега какво?

А сега какво, наистина? Какво и накъде? Какъв е неговият, на Лазар Анастасиади, път всред този лабиринт, в който се озова за по-малко от половин час?

Като преуспял човек — преуспял именно под властта на султана, — той се страхуваше, не искаше и дори изпитваше желание да противодействува на подстрекателствата към бунт на разните голтаци и хаймани. Хитрувайки със самия себе си, той, разбира се, не си признаваше, че главната му подбуда против „голтаците и хайманите“ е точно тази — дето със замислите и делата си заплашват положението и състоянието, които той си бе изградил и натрупал с ума в главата и труда на ръцете си. Казваше си преди всичко, че не вярва в успеха на едно въстание. Херцеговинците наистина отколе се биеха с поробителите в своите непристъпни планини, но Херцеговина е далече, в покрайнината, а не — като Пловдив например — в сърцето на Османската империя. Не подценяваше и турската сила; живял бе дълго, догодина щеше да навърши шестдесетте, свидетел бе на две турски войни срещу могъщата Русия, та не се заблуждаваше, че тази огромна държава може да бъде срината от кремъклиите пищови и „Да живей!“ на няколко хиляди луди глави, които биха развели байраци в Балкана. Не вярваше и в тази надута дума „свобода“, която напоследък се ширеше наравно с „хляб“ или с „Отче наш“. „Свобода от какво? — питаше се. — Ако дотолкова няма свобода, както разните авантюристи проповядват, мигар щях аз, ревностният християнин Лазар Анастасиади, да стигна това богатство и тази власт, които притежавам? Попречи ли ми някой в нещо? И самото управление не се ли кланя и не раболепничи ли пред силата на моите пари?“ Като стигнеше до тези мисли, кир Лазар виждаше, че в действителност разсъждаваше като богаташ, като преуспял човек и в следващия миг започваше пак да се заблуждава с възраженията си от другото естество — за невъзможността едно въстание да успее.

— Е добре — каза си той — щом е така, защо седи тук и пали цигара от цигара, а не изтича до конака, за да прати в дупките на зандана, ако не и в други, още по-дълбоки дупки, всичките тези безделници и авантюристи? Защо омърсението, което чувствуваше, сякаш не произлизаше от евтините възторзи на лудите глави, на „даживейлерден“? Порови се в себе си и откри отговора на въпросите си — онова, което го бе поразило и разтърсило, бяха двойната роля и мръсната служба на Меджар Ахмед ага. Този привидно тъй почтен турчин в същност бил полицай и шпионин. Никой човек в никоя епоха и при никаква власт не е изпитвал уважение към службата на полицая и шпионина, независимо кого подпомага тя; гнусеше се от нея и Лазар Анастасиади.

Но ако съобщеше в конака, както го тласкаха убежденията му, нямаше ли да стане равен на този шпионин, когото със заблуда бяха пробутали в дома му? „Равен ли? — запита се сам. — Равен или по-долен и от него?“ Запита се, защото внезапно го озари една истина: — Меджар Ахмед шпионствуваше в полза на своите, докато кир Лазар би извършил предателство във вреда на своите…

Като стигна до тази точка в мислите си, Лазар Анастасиади, отдавна погърчен и приеман за „един от техните“ и от най-чистите елини, би трябвало да си каже, че за него „своите“ са гърците по род или по убеждение, а не такива като Димко, обрекли се да положат кости, но да изровят из пепелта погиналата преди пет столетия България. Би трябвало, но не си го каза. И дори не забеляза, че не си го е казал. Понеже в същността му на „новоосветен“ елин отдавна имаше една пукнатина, за която Анастасиади знаеше; навремени той я бе ненавиждал, но постепенно се бе примирил с нея.

… Името Анастасов бе превърнато в Анастасиади още преди Лазар да се появи на белия свят. Когато беше малък, не скриха от него варварската му кръв, но му втълпиха, че трябва да се срами от нея и да се стреми към такова очистване от всичко варварско, та да заприлича напълно на елин, сиреч на съвършен. Като дете беше ревностен ученик на Георги Цукалас, който подкрепи бащините му съвети с доказателства, извлечени от всички науки и най-вече от историята. В годината когато султан Махмуд издаде гюлханския хатишериф^[3], а поредната чума грабна отведнъж Мануил и Фотина Анастасиади, родителите му, Лазар бе двадесет и две годишен момък, комуто всички признаваха качествата на съвършен елин; когато пък го видяха наследник на бегликчийството и на парите на стария Анастасиади, него го приеха като равен между равни в такива славни погърчени фамилии, като двамата Георгиади, доктор Владос, Ставриди, Мавриди, Гюмюшгердан, Павлити, Бирдас… Издигна се, забогатя, ожени се за Темелѝ Николаиди, също издънка на добро семейство, роди му се прелестна дъщеря… Е, наистина бог пожела — сякаш за опомняне от неспирните успехи — да му прати едно нещастие, като прибра при себе си Темелѝ само неделя-две след раждането на Еленѝ, но не от него се появи пукнатината в душата на Лазар. Щеше да си остане той предишният примерен елин, ако случаят не беше пожелал в неделя на 29 ноември 1859 година — тази дата никога не би могла да се изличи от паметта му! — да се черкува в катедралата „Света Богородица“.

Сякаш адски гръм трясна в този ден в мирния божи храм. Всичко уж вървеше тихо и кротко, но когато дойде време да се чете „Апостола“, ненадейно се изправи един ученик от епархийското училище „Кирил и Методий“ (по-късно се разбра, че се наричал Нешо поп Брайков и че бил възпитаник на Йоаким Груев, същия, който две години по-рано бе въвел чествуване на създателите на славянската азбука) и със звънлив и ясен глас зачете на български свещените слова от книгата за Деянията на апостолите. В първия миг настъпи поразяваща тишина. Но после духовете се възпламениха, издигнаха се гласове и гневни юмруци на елини, настана бъркотия. Наистина сблъскването завърши без победители и победени, но случката облъхна душата на Лазар с първото съмнение: може би да се срамува той от родството си с хора, които не се побояват — както Исус преди деветнадесет века — да превърнат божия храм в място на сражение в името на справедливостта и на своята народностна чест?

Предстоеше му тогава пътуване към Одрин и Цариград, но той се отказа от него — в Пловдив вреше и кипеше, подготвяха се съдбовни събития, та Лазар не искаше да ги пропусне. Стягаха се за битка: гърците явно и открито (един гост тесалиец извика на всеослушание, че българите роби били на гърците и роби щели да останат; друг пък, местен човек от махалата Тепеалтъ, където живеят най-фанатичните „гудили“^[4], ходеше из града и наляво и надясно крещеше, че „сабя ще препаше, за да защити правата на гръцкия народ“), българите потайно, но не по-малко настървено. И бурята не закъсня. Избухна тя с цялата си сила три недели по-късно, на 20 декември, в деня на свети Игнат. И пак в „Света Богородица“. За този ден се знаеше, че ще се чете разрешението на патриарха да се служи на два езика, та гърците се готвеха кръв да пролеят, но да не допуснат накърняване на правата им. И още отрано към главната пловдивска църква се проточиха „богомолци“, които криеха под палта и ямурлуци дълги предмети, които много напомняха на обикновени цепеници… Отиде там и Лазар Анастасиади. И не чака дълго: едва владишкият дякон Игнатий се изкачи на амвона и зачете патриаршеското писмо, когато един глас изрева: „Ден неломен булгарика!“^[5] и храмът на божията майка стана свидетел на нечувано сбиване. Всред псувни, викове и охкания на два езика се чупеха глави и крайници, тояги, свещници и овчарски криваци щедро сипеха удари, кръв обля килимите и мраморния под, докато… докато онези, които смятаха себе си потомци на Ахил, Агамемнон и Велизарий^[6], бяха позорно изхвърлени навън и хукнаха да бягат в различни посоки, като притискаха с ръце счупените си глави или натъртените си задници. От този ден църквата „Света Богородица“ премина завинаги в български ръце.^[7]

И пак от него се появи пукнатината в душата на Лазар Анастасиади. Не стана то като някакво прераждане: да обърне гръб на елинското и да прегърне българското. Лазар си остана елин по убеждение, живот и навици, но вече нито презираше, нито фанатично странеше от българите. Че дори и — може би едничък от „гудилите“ — не престана да посещава „Света Богородица“, макар че там се служеше само на български…

Тази беше пукнатината в гърдите на кир Лазар и заради нея той в мислите си не се отдели по народност от Димко и неговите другари. Нямаше да ги издаде, това беше ясно, но какво, какво трябваше да стори след днешната сутрин, която в известен смисъл обърна целия негов малък свят с главата надолу?

— Какво смяташ да правиш?

Гласът на най-скъпото му същество го стресна. Защото от устата на Еленѝ чу въпроса, който задаваше сам на себе си.

— Тебе пък какво те интересува това? — отговори с грубост, която нито очакваше, нито искаше.

— Интересува ме — каза тя със суровост, която не познаваше у нея. — Не ми е безразлично дали ще бъда или не дъщеря на един предател!…

— Върви си! — кресна той.

Еленѝ не настоя, излезе си. Но това не му помогна. И Лазар Анастасиади още дълго остана така, в окадената от цигарите му стая, насаме със собствените си въпроси.