Цончо Родев
Човекът без сянка (48)

XLVII.
Среща и раздяла на Лисец

Бенковски, — един генерал, но в душата си един прост и верен войник…

Димитър Т. Страшимиров

Дожаля ни… за тогова, който най-напред ни направи да познаем, че сме българи и че трябва да си имаме свое царство.

Въстаници от Мухово

(по З. Стоянов)

Малко след като продължиха нагоре в планината, Елена и Радуил попаднаха на трима познати — Павел Бобеков, Манчо Манев и Орчо войвода. И тримата гледаха съсипването на родния си град. По лицата и на тримата се стичаха сълзи…

Радуил подкани и тях:

— Да вървим!… Вече нищо не може да помогне на Панагюрище. А най-малко сълзите…

— Тебе ти е лесно! — кресна насреща му Манчо Манев. — Нали си ябанджия, пет пари не даваш, че…

За един миг в ръцете на Неуловимия се появи револвер. И черното дуло на този револвер бе насочено точно към челото на Манчо.

— Ако кажеш още една дума, ще ти пръсна мозъка! Ябанджия съм бил! Аз съм българин, байно, и от сърцето ми капе кръв, когато видя не град, а шумка българска трева, поругана от тиранина!

— Хайде, оставете! — Павел Бобеков ги раздели с тялото си. — Не ни стигат турските куршуми, та остана и ние да захванем да се стреляме помежду си. — После смъмри и Манчо. — А ти си претегляй приказките, преди да ги изречеш. Че за такава дума и аз ти пръсвам главата.

Тръгнаха всички нагоре. Но не стигнаха далече — едва изминаха петдесетина крачки, когато Орчо с едно предупредително „Шшшшт!“ и пръст между двата му засукани на кравай мустака ги прикова по местата им. После ги накара да се отбият от пътеката, а сам пропълзя десетина крачки назад и промуши глава между клоните на един рано раззеленял шубрак. Погледа така около минута, върна се и им викна припряно:

— Ставайте!… Потеря!…

Повече думи не бяха нужни — всички разбраха целия смисъл на предупреждението му.

Обаче скоро разбраха и друго — че никакви усилия не можеха да ги спасят от преследвачите. Умората и безсънието от последните денонощия тегнеха на краката им, пък и Елена, въпреки цялото си старание, не можеше да следва крачките на яките и опитни планинци. Виковете и взаимните подканяния на преследвачите се чуваха все по-близо и по-близо — потерята явно с всяка минута скъсяваше разстоянието.

Радуил сложи ръка на рамото на Павел Бобеков.

— Услужи ми с твоя винчестер.

— Какво си намислил пак? — сепна се хилядникът. „Пак“ се отнасяше за онзи случай с кавалерийския мюлезимин.

— Ще ги спра или поне ще ги задържа повечко време. А вие бързайте напред. — Неуловимият се наведе, за да не чуят останалите следващите му думи: — Пък ако не ви настигна, не оставяй момичето, Бобеков. Грижи се за него до… до самия край…

— А карабината на рамото ти? — намеси се в разговора Орчо.

— Нямам нито един куршум за нея. Влача я, за да не падне отново в турски ръце.

Не беше време за напразни спорове. Павел Бобеков подаде пушката си и подкани другите да побързат. Орчо обаче не помръдна.

— И аз оставам — каза. После смигна на Радуил: — Пък ти няма да съжаляваш. Ще видиш, че пищовът на уста Стоян Муховченина не ще се посрами пред твоя винчестер.

Уговориха се да стрелят един след друг на равни промеждутъци и се укриха от двете страни на пътеката. Не чакаха дълго. Веселата гълчава на преследвачите приближаваше и след още няколко минути ги видяха. Бяха тридесетина стрелчански турци; пълните торби на гърбовете им показваха, че преди да тръгнат в планината, бяха пошетали за ягма из Панагюрище. Двамата от засадата ги изчакаха да приближат на около петдесет крачки, после до Радуил достигна глумливото предизвикателство на Орчо войвода:

— Гледай, аркадаш, що значи Стоян Муховченин.

Заедно с последните думи Орчо стреля и един от преследвачите разпери ръце и се катурна по гръб. Останалите още се суетяха около падналия си другар, когато Радуил се прицели в един от най-едрите башибозуци, който се държеше като предводител на групичката, и с един куршум го накара да се изтъркаля надолу по стръмното.

— Виждаш ли? — извика на Орчо. — И винчестера си го бива!…

Потераджиите се опомниха, нахвърляха се зад камъни и шубраци и откриха бясна, но съвсем безрезултатна стрелба — те изобщо не бяха видели откъде дойдоха двата изстрела и гърмяха съвсем напосоки.

— Гледай сега онзи, великана със зелената чалма вляво — присмехулно предупреди Орчо. — Сега е негов ред.

Той стреля, ала не улучи. Зелената чалма продължи да се показва ту от едната, ту от другата страна на камъка, зад който бе залегнал турчинът. Радуил го изчака да се подаде и гръмна. Зелената чалма отхвръкна, а собственикът и се захлупи по очи и не мръдна повече.

— Аферим бре, Тутулмаз!^[1] — искрено се възхити Орчо войвода. — Право в кратуната го прониза!

Той надали бе подозирал, че с тази задявка ще стане причина да се прекрати престрелката. Защото щом чу името Тутулмаз, цялата потеря нададе едно жалостиво „Аман!“ и веселите доскоро башибозуци полетяха надолу по пътеката, като очертаха бягството си с изтървани оръжия, изпуснати калеври, паднали от главите чалми и фесове, изоставени торби с награбена плячка.

Двамата от засадата не ги преследваха. Те събраха пушките и патроните на убитите и с бързи крачки се отправиха подир другарите си.

— Дължа ти едно извинение — каза, докато вървяха нагоре, Радуил.

Орчо войвода го изгледа, печалните му очи се разшириха от изумление, после неочаквано прихна в невъздържан смях.

— Боже, боже! — изхихика. — Как само префърцунено го рече, както нито поп, нито даскал може го сглоби: дъл-жа ти ед-но из-ви-нение… — А като се насмя до насита, попита: — За какво ти е думата?

— Думата ми е за една стара лоша дума — като игрословица, но напълно сериозно отговори Неуловимият. — Когато пръв път те видях между нашите, наговорих куп неща против тебе.

— Аха, знам — с предишния кикот каза Орчо. — В Панагюрище. Когато се съкълдисвахме за самоковското издайство.

— Откъде знаеш? — трепна Радуил. — Кой ти го каза?

— Никой не ми го е казал. Чисто и просто тогава аз подслушвах до пенджерчето на баба Стойковица Сапунджийката.

Сега беше ред на Неуловимия да облещи очи от изумление. После двамата се засмяха едновременно и с това приключиха разговора.

Приключиха го, но съвсем наскоро се заговори отново за извинения. Те застигнаха приятелите си, разпределиха с тях оръжието и боеприпасите и почувствували се по-сигурни и по-спокойни, петимата продължиха с лека стъпка нагоре, към Лисец. Докато крачеха така, Манчо Манев издебна сгодна минута и подръпна Радуил настрана:

— Искам ти прошка за одеве, братко — извини му се благородно. — Несправедлив бях, признавам, ама нали знаеш, не е лесно да видиш в пламъци бащина стряха…

— Все едно че не е било. — Радуил го прегърна през раменете. — Стигат ни ядовете, дето гаджалите ни създадоха, че да…

Не можа да завърши. Ново предупредително „Шшшшт!“ на Орчо (той, изглежда, имаше слух на заек) накара всички да млъкнат и с показалец на спусъците да вторачат поглед в посоката, която той им сочеше с пръст. Не видяха нищо, но също доловиха подозрителни шумове.

— Ще се бием! — каза решително Бобеков. — Сега всички сме с добри пушки. Залегнете, братя! Също и вие, госпожице! Скъпо ще продадем кожите си!…

Залегнаха. Отсреща обаче като че ли също усетиха присъствието им, защото се спотаиха, навярно и те дебнеха отнякъде. Орчо войвода — пак той! — има̀ щастливата идея да извика през шумаците:

— Кой живей?

Отговори му едно многогласно „Наполеон!“, което твърде приличаше на въздишка. Изправиха се. И петимата от Панагюрище се намериха очи в очи с Хвърковатата чета. По-скоро — с онова, което бе останало от нея, защото тя сега не броеше дори пълни осем десетици.

Тъжна беше тази среща, тъжна и потискаща. Вместо ликуване, гнет и обреченост витаеха над нея. И най-печален и душевно убит от всички изглеждаше Бенковски; нищо в него не напомняше онзи титаничен и неуморен мъж, който вдигна на бунт Тракия, като запали старо и младо с огъня на сърцето си. Сближиха се. Нито поздрав продумаха, нито ръце протегнаха за братска прегръдка.

— Сърдите ли ми се, приятели? — с невероятна отпадналост произнесе Бенковски, като поред потърсваше и срещаше погледите им.

— Как ще ти се сърдим, войводо! — избърза Манчо Манев. — Дори само това ако беше, дето ни накара да се познаем, че сме българи, пак ще останеш в сърцата ни с благодарност.

Бенковски се извърна. Не го направи достатъчно бързо, та видяха сълзите в очите му и нервното подскачане на адамовата му ябълка.

„Наполеон! — каза си със скръбна ирония Радуил. — Наполеон, но след Ватерло. — После мисълта му отскочи в друга посока: — И каква войска сме само! Десет дни никой от нас не се е сетил да смени паролата…“

Всички тръгнаха подир Бенковски и така вкупом излязоха на височината, която се зове Лисец. Пред тях като на длан лежеше Панагюрище. По-право — огромното пожарище, което доскоро беше столица на късчето свободна българска земя. Дълго, дълго гледа войводата тази страхотна картина, после произнесе задавено:

— Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее; а на Русия — тя нека заповяда!…^[2]

После се отпусна до един дънер, улови главата си с две ръце и замръзна тъй, същинска жива статуя на отчаянието. Мнозина се опечалиха от тази гледка, но само един се намери да се опита да го окуражи. Беше Джуро, един от далматинците, които при Белово се присъединиха към четата.

— Стани, капитан! — рече му той на своя чудноват български. — Стани да видим какво ще се прави. С мислене работа се не свърша; недей се отчайва дотолкова… Не си ти виноват. Императори и генерали са били и в по-лошо положение. — И завърши дълбокомъдро: — Такива работи тъй стават.

— Оставете ме! — отговори войводата с болезнена въздишка. — Изпразнете по-добре оръжието си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея… С какви очи ще да погледна света?^[3]

Никой не го закачи повече. И замръкнаха там, на Лисец.

На утрото Бенковски обяви решението си — да ударят през Балкана и да се съединят с търновските въстаници. Нали Стамболов ги бе обсипал с писма, че ще вдигне на бунт безбройна войска, в която само кавалерията ще брои над хиляда? Никой не възрази. Но когато се приготвиха за път, видяха, че за една нощ остатъците от четата са се стопили още наполовина — мнозина не бяха устояли на мисълта, че всичко е свършено, а жените и децата им гинат тук, на час и половина път, в пепелищата на Панагюрище, или ядат корени и трева по околните гори. И още по̀ се отпуснаха раменете на войводата…

Петимата, които избегнаха клането в Панагюрище, се посъветваха помежду си, после приближиха до Бенковски.

— Войводо — рече от името на всички Павел Бобеков, — не се докачай, но ние също искаме да се отделим от четата ти.

— Ще се върнете в Панагюрище ли?

— Не, ще свърнем към Копривщица. Вече цяла неделя нямаме никаква вест оттам. Може би нашите братя се бият и всяка пушка в повече ще им се види като небесна благодат.

Помисли върху думите му Бенковски, пък безпомощно разпери ръце — вече нямаше сили нито да одобри, нито да възрази.

— Да даде господ пак да се срещнем, войводо — нажалено подсмръкна Орчо.

— Дано да даде! — въздъхна Бенковски. — Но аз предчувствувам, братя, че краят ми е близо. Нещо ми казва, че скоро, много скоро ще се преселя на небето и там ще ви дочакам.

Дали наистина предчувствуваше? Действително ли усещаше дъха на смъртта да облива вече лицето му? Притежаваше ли тайнствена дарба да види дървеното мостче в Тетевенския балкан, където щеше да спре с гърдите си куршумите на турската засада?

Никой не му зададе тези въпроси. Войводата се качи на коня. Пръв последва примера му Захари Стоянов (той щеше да го следва до самата му смърт) после другите от четата. „Бог да ви пази!“ — рекоха си едни на други и четата потегли на север.

Бобеков, Радуил, Елена, Орчо войвода и Манчо Манев гледаха подир нея, докато и последният конник се закри в далечината. После всеки тайно обърса очите си и без да си кажат дума, поеха пътя към Копривщица.