Цончо Родев
Човекът без сянка (6)

V.
Докато Азис паша сладко спи

Пловдив, по комитетско разпределение, бил определен за средище на градовете Карлово, Сопот, Калофер, Пещера, Копривщица, Панагюрище, Батак, Перущица, Пазарджик и Брацигово.

Стоян Заимов

Определеното ни място… беше ханът на братя Търневи, находящ се в Каршияка, на самия край на махалата, до карловския път. Тоя хан служеше въобще за прибежище на всичките апостоли от ІV окръг… и стаята, която е над портите отгоре, стоеше винаги празна, запазена за тях.

Захари Стоянов

Два-три дена се оказаха достатъчни за Азис паша да разбере, че неканените помощници няма да му създават чак толкоз главоболия, колкото му изглеждаше отначало. Като стигна до това убеждение, той престана да мисли много-много за тях и така лека-полека се върна и към рахатлъка, и към навиците си. Впрочем и към основното си житейско правило, което се изразяваше в прастарата поговорка: „Аз олсун ишин, гайлесиз олсун башън“^[1].

Но докато в тази нощ на скърцащ под стъпките сняг и изцъклен от студ месец на ясното небе той безгрижно спеше в приятно затопления харемлък на просторния си дом, двамата колагасъ бяха събрали вниманието и тревогите на едно тайно събрание. Защото Пловдив беше център на санджака, но и столица на подмолния ІV революционен окръг. И за деятелите от него идването на полицаите се приемаше като важно, съдбоносно събитие.

Както честичко ставаше още от времето на Дякона, събранието се състоеше в онази стаичка над портите на Търневия хан, в която комай още от построяването й не се бе чувало друго, освен революционна реч. Ако не се брои, Гого (така домашните му и приятелите зовяха Георги, най-младия от Търневите), който ту идваше да послуша минута-две, ту изчезваше за половин час да представлява стопаните из хана, в него участвуваха шестима. Лицата и на шестимата изразяваха нескрито безпокойство; намираше място то дори и върху физиономията на Бенковски, въпреки храбростта и навремени безразсъдната му дързост, които вече бяха станали пословични навред в границите на революционния окръг.

След продължително мълчание, в което всеки по своему преценяваше неприятната вест, Волов прекара пръсти през буйната си коса и лявата вежда на красивото му умно лице — както винаги в моменти на напрежение — се издигна нагоре, когато каза:

— Повторете, господин Матевски. Повторете и, ако обичате, не пропущайте ни най-малката подробност, която знаете.

Георги Бенковски изсумтя и върховете на засуканите му руси мустаци трепнаха недоволно: той презираше изтънчения говор на Волов и обикновено го хулеше с прозвища от рода на „префърцунен“, „граматически“ и „за дамички“, но сега се въздържа, не рече нищо — чувствуваше, че не е време за подобни заяждания. Пък нали и този слабоват, болнаво-блед и с постоянно питащи очи Матевски — като учител в Светотроическото училище — спадаше към граматиците, та може би за него подхождаше такава превзетост на думите.

— Почти не зная нещо повече, господин Ванков — отговори междувременно председателят на Пловдивския революционен комитет.

Апостолът Панайот Волов беше познат по тези места още от миналата година, когато, след неуспешния опит да вдигне на въстание Троянския край, бе намерил тук убежище и на път за Цариград едва не умря от лош цирей в Царацово, но той се придържаше твърдо към решенията и изискваше от всички да му говорят и да говорят за него само с нелегалното му име.

— Имам сигурни сведения — продължи Димитър Матевски, като се взираше свъсено в трепкащата светлинка на вощеницата върху масата и гладеше мустаците и гъстата си черна брада, — че великият везир Махмуд Недим паша е изпратил тъдява двамата най-опитни полицаи на Османската империя. В Цариград научили, че насам нещо шуми и кипи, та се загрижили да предвардят събитията.

— Пристигнали ли са? — попита мрачно Христо Търнев и широкото му лице стана почти квадратно.

— Пристигнали, бай Христаки — въздъхна Матевски. С „бай Христаки“ някога Левски се бе обръщал приятелски-закачливо към най-големия от Търневите и този спомен обикновено винаги създаваше добро настроение на стопанина на хана; винаги, но не и днес, когато тревогата вземаше връх над хубавия спомен. — Пристигнали и, казват, веднага се заловили за работа. Така че…

— Какво така че? — попита Христо Благоев.

— Така че трябва в близко бъдеще да очакваме провали. Ако не и нещо по-лошо.

— А защо те, а не ние да не предвардим събитията? — попита многозначително Гого Търнев, който бе влязъл преди малко и бе чул последните разменени думи.

— Това пък какво значи? — попита повторно Благоев, като извърна глава към стърчащия прав Гого. Той беше самоковлия, търговец на брашна в Пловдив и отдавнашен член на революционния комитет; известен беше с това, че всякога търсеше да си изясни нещата до дъно и недвусмислено, колкото и те да изглеждаха ясни…

— Значи, че вместо като овчици да чакаме провалите, можем ние да провалим в пъкъла двамата копои. — И за да не остави никакво съмнение в предложението си, добави: — За двама копои два куршума стигат. Ако кажете, братя, моят винчестер^[2] поема грижата за единия…

Всички го изгледаха продължително. Никой не сподели прекалено лесния му ентусиазъм, а звучният и повелителен глас на Бенковски даде израз на всеобщо мнение:

— Хлапешка мисъл! То на двайсет години наистина морето е до колене! — Гого Търнев се изчерви; по онова време той дори не бе навършил двадесетте. А го смути и това, че го критикуваше именно Бенковски, който имаше славата на безразсъдно смел и буен. — Ще утрепем двамата колагасъ. И сетне? Сетне ще стоварим върху главите си ударите на цялата гаджалска полиция. — Върховете на русите мустаци пак помръднаха презрително. — Детинщини! Като оня аврадалански граматик, дето лани щял да убива султана…

Намекваше за копривщенеца Тодор Каблешков. Действително Каблешков бе имал — и навреме се бе отказал от нея — безумната идея да издебне султана някой петък, когато отива в джамията да се моли, и да го застреля, като застреля след това и себе си: тъй като предварително щял да се представи за европеец, французин или руснак, той смятал, че с атентата си ще предизвика погроми над европейското население в Турция, а те от своя страна — освободителна война на християнските държави против Турция.^[3]

Така, както преди малко никой не възприе лудешкото хрумване на Гого, сега пак никой не одобри прекалено рязката присъда на Бенковски и главно — злъчното му подмятане по адрес на „граматика“ Каблешков. Защото всички в стаята познаваха Тодор Каблешков и знаеха колко чисто и всеотдайно служеше той на революцията. Димитър Матевски отговори на Бенковски и с това завинаги си спечели ненавистта му:

— Прибързано съдите, господин Бенковски. Ако лани някои бяха изпълнили дълга си и бяха подпалили Цариград от четирите краища, може би събитията в цяло Българско щяха да се развият по друг начин и ескизаарци нямаше да изпитат еднички и сами милувката на турския ятаган. — С тези думи учителят връщаше удара лично върху Бенковски, понеже той бе един от онези петнадесетина души със Стоян Заимов начело, които през миналата 1875 година имаха задача да подпалят Цариград, а не го извършиха. — Колкото до предложението на Гого, аз съм съгласен с вас.

Засегнат от подхвърлянето за миналогодишната неудача, Бенковски избухна. И като не можеше да оспори казаното от Матевски, той прехвърли нещата другаде:

— Съгласен ли си, думаш, байно? — развика се. — Туй да не ти е английски парламент, че да си съгласен или несъгласен? Тук, байно, е революция и ти си войник на тази революция. И като войник можеш само да се подчиняваш, не и да си съгласен.

— Хайде, хайде — примирително рече Волов. — Имаме да вършим по-важна работа, отколкото да се джафкаме помежду си. Продължете, господин Матевски. Какво друго знаете за двамата полицаи?

— Почти нищо, господин Ванков.

Гого Търнев отново излезе от стаята.

— Язък! — възкликна „бай Христаки“. — Поне имената им да бяхме научили…

— А, това да! — плесна се по челото Матевски и виновна усмивка се сгуши в къдравата му брада. — Единият колагасъ се зовял Неджиб ага, другият — Меджар Ахмед…

— Кой? — не попита, а извика Димко, слугата на гръкомана Анастасиади, който бе мълчал през цялото време досега. — Какво име споменахте, господин учителю?

— Меджар Ахмед ага, така го научих.

— Та аз го познавам, да го убие господ! — развълнувано продължи Димко. — Познавам го и още как! Ама кой да знае, че бил…

Трескаво го заразпитваха. И той им разказа, каквото знаеше. Но тъй като беше простичък човек и нямаше богат език, не можа да им предаде студената заплаха, съчетана със зловещо-умна решителност, които се излъчваха от агата отвъд светската изтънченост на държанието му. И като почувствува, че бедноватото му описание създава погрешно впечатление за турчина, завърши:

— Ама той е опасен човек, да го знаете! Опасен е и може да навлече нам и на делото големи злини. Той е… Как да ви река, братя? Той е като змия ехидна, облечена в кожа на мъркащо котенце!

Ново продължително мълчание.

— Е какво? — подхвърли Христо Търнев. — Да не стане тъй, че думите на наш Гого…

— Това не! — късо го отряза Бенковски.

— Това наистина не — кротко се присъедини към него Волов. — Всяка предварителна саморазправа ще навлече непоправима вреда на делото.

— Тогава, господин Ванков? — попита Христо Благоев. — Какво трябва да правим тогава с двамата колагасъ?

— Да ги имаме колкото се може повече под очи, това е моето мнение. Особено този Меджар Ахмед — чуваш ли, Димко? Да ги имаме колкото се може повече под очи, пък когато дойде големият ден, нищо чудно, ако те бъдат първият курбан за нашата свобода.

В същност и това беше присъда. Само че присъда с отсрочено изпълнение…