Цончо Родев
Човекът без сянка (10)

IX.
В Дановата книжарница

Десетмина направили, един развалил.

Пословица

Такива бяха времената, че людете много-много не се отбиваха в книжарницата, не им беше до купуване на книги. Търсеха се само бунтарските песни на Ботев и Стамболов, но тях пък никой книжар не би дръзнал да извади на лавицата. „Лизнатите“ харчеха и последните си грошове, за да си набавят оръжие и джепане; без да са го видели или чули, мнозина следваха повика на севлиевеца Стефан Пешев: „Продай си нивата, купи си пушка!“ Другите пък, останалите настрана от съзаклятието, долавяха тътените на приближаващата буря, та бързаха да се запасят с едно-друго, както се прави преди война.

Както често ставаше напоследък, Григор поп Божков, управителят на Христо Дановата книжарница, вече цял час се въртеше, притеснен, в дюкяна и се чудеше каква работа да намери за деятелната си природа, щом като нито мющерия прекрачваше прага, нито имаше какво да се чисти и подрежда. И затова като влезе един купувач, той отначало трепна зарадван, но скоро се върна към предишната си бездейна притесненост — този човек, бедняк някакъв с небръснато лице, мазен фес и с безброй ями по елека и потурите навярно беше влязъл да се постопли, не да купува книги. Новодошлият измърмори един неясен поздрав, наистина се поогря на кюмбето, но сетне премина край рафта с изложените книги. Григор помисли, че ще вземе един „Летоструй“ — от опит знаеше, че подобни люде в интересите си не стигат по-далеч от календара. Човекът обаче отмина домашния календар за 1876 година. За учудване на продавача вниманието му за малко бе привлечено от двете „Свещени истории“ — на Христо Марков за възрастни и на Йоаким Груев за деца, после и към петте книги на Любен Каравелов „Разкази за старовременните хора“. Но и към тях не протегна зачервената си от студа ръка беднякът. След това Григор го видя последователно да се заглежда към астрономическата книга на О. М. Митчел „Небесни светила, планети и звездни мирове“, Груевата „История на Османското царство“, докато най-сетне взе от рафта „Кратка българска история“, която Душанов бе съставил преди две години във формата на въпроси и отговори, и с нея в ръка приближи до продавача.^[1]

— Ти ли продаваш тук бе, момче? — попита. Говорът му издаваше, че е от Средногорието.

— Аз — любезно му се усмихна Григор. — Що, нямам ли вид, достоен за продавач?

Човек с тиха и нежна натура, бял, румен, с големи черни и меланхолични очи, Григор поп Божков притежаваше толкова съвършена външност, която подхождаше повече на жена, отколкото на мъж и революционер; засмееше ли се обаче, той заприличваше на първолаче.

— А, не е туй — поклати немитата си глава онзи. — Ама ми се чини, че съм те виждал нейде. Сопот ли, Пирдоп ли…

— В Клисура трябва да е било, приятелю. На поп Божко от Клисура син съм. А ти? Книга за детето ли си избрал? — Книгата на Душанов беше предназначена за първоначалните училища.

Човекът хвърли око през рамо навън, към чаршията.

— За мене, момче. На̀, задръж си, колкото струва.

Григор не повярва на очите си, когато видя беднякът да му подава не друго, а златна турска лира. Но щом я взе и я погледна от обратната страна, всичката кръв се отля от сърцето му.

— Господине… — каза задъхано, — господине… аз съм предупреден… очаквах ви…

Непознатият се промени в един миг: там, където Григор виждаше само един простоват селянин, сега беше човек волеви и решителен, свикнал да не губи време в празни приказки.

— Дръжте се така, като че ли ми предлагате книги — нареди той делово, — но не изпущайте из очи какво става зад гърба ми на улицата. Така. А сега отговаряйте на въпросите ми. Тук ли е Георги Бенковски?

— Днес не знам. Но снощи беше тук.

— Канеше ли се да отива някъде?

— Да. В Самоков.

— Подготвено ли е отиването му?

— Подготвено. Едно самоковско момче, дошло за наука тук, в Жълтото училище, Никола Антикаров по име, прати писмо на баща си в Самоков, за да предупреди за отиването на апостола.

— Комитетът сигурен ли е в този ученик?

— Съвсем сигурен. Антикаров е измежду най-верните ни млади хора. И Христо Благоев, също самоковлия, поръчителствува за него.

— В какви дрехи беше Бенковски?

Григор поп Божков, предната вечер видял апостола, го описа подробно. Описанието напълно отговаряше на онова, което бе казал и Азис паша.

— Конят му? Придружниците му?

— Алест кон, зърнах го в яхъра на Търневи. Телохранители на войводата са двама панагюрци. Крайчо Самоходов и Манчо Манев. Люде, дето не се спират пред нищо — личи си от пръв поглед.

Една минута мнимият купувач замислено хапа пълните си устни.

— Слушайте ме, Божков, слушайте и запомнете добре! Бенковски е предаден. В конака знаят всичко за него — от засуканите му мустаци до цвета на коня. И за отиването му в Самоков също знаят. Имам причини да предполагам, че предателството произлиза не от тук, а от Самоков.

— Защо мислите така, господине? — престраши се да попита Григор.

— На Бенковски правят капан в Самоков. Ако предателят беше тукашен, щеше да издаде скривалището на Бенковски и десетина заптиета щяха да го спипат там, без да има нужда за това да бият пътя чак до Самоков. Идете веднага, ама наистина веднага при Бенковски и му предайте, че Радуил е казал в никакъв случай да не отива в Самоков.

— Ами ако вече е заминал?

Радуил изтръгна из вдървените му ръце своя таен знак, а на негово място изсипа няколко едри турски монети.

— Комитетът да натовари двама-трима от най-сигурните си хора, да им наеме коне и да ги проводи по различни пътища в Самоков. Нека убият конете под себе си, но да настигнат Бенковски или да бъдат в Самоков преди него. А тамошните „лизнати“ нека вече направят нужното за спасението му. Какво? Нещо сякаш сте недоволен?

— За книжарницата мислех, господин Радуиле. — Григор се изчерви като момиче. — Сам съм тук и трябва да я заключа… Пък за господин Данов аз не съм само платен управител. Роден син да му бях, надали щеше тъй бащински…

— Стига! — прекъсна го рязко Радуил. — Как не ви е срам? Обрекли сте се кръвта си да пролеете за делото, пък хленчите за дюкяна и за изпуснатите мющерии. Нека Данов да ви изхвърли. И без това ще минат само няколко месеца и вие сам ще трябва да го напуснете.

И с тези думи Радуил напусна книжарницата. След минутно колебание, в което черните му очи се замъглиха от сълзи, Григор поп Божков въздъхна, последва го и окачи катинара на вратата. В същия този момент един ласкав глас произнесе до рамото му:

— Що става, Григорчо? Да не си болен, момчето ми?

Григор трепна като ужилен, обърна се. Неусетно до него бе приближил човекът, когото всеки българин в Пловдив познаваше по високата му снага, дългия кожух от син шаяк, голямото му сплеснато чело, на върха на което се показваха две изпъкнатини като рогчета, кривия му голям нос, проницателния поглед и благия му и привлекателен говор. Казано с една дума — пред вратата бе Христо Г. Данов.^[2]

Григор поп Божков почувствува, че му се вие свят.

— Аз… Добри ми господине Данов… Не съм болен… Аз… Налага ми се…

За Данов не беше трудно да разбере какво изживяваше Григор (пък се и досещаше за съдържанието на думите „налага ми се“), та се съжали над него и го прекъсна с вдигане на ръката:

— Чакай, момчето ми! Ако ми кажеш къде отиваш, своя или чужда тайна ще разкриеш?

— Чужда, господине Данов…

— В такъв случай нямаш право да ми я издаваш. И не ми се извинявай — аз знам, че щом човек като тебе затваря книжарницата по никое време, то не е от просто своеволие. Върви, Григоре! Върви и изпълни дълга си. Аз ще остана в книжарницата, дорде ти се върнеш…

С просълзени очи Григор понечи да грабне десницата на господин Данов и да я целуне, но навреме се сети, че това ще събере вниманието на цялата Узун чаршия. И без да каже нито дума повече, затича се към Каршияка.