Цончо Родев
Човекът без сянка (28)

XXVII.
Четвърти революционен окръг пред важни събития

Заедно с напредването на пролетта и революционното кипене напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия — главната му област приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием: обятия, разтворени, за да ги прегърнат, сърца, открити, да ги чуят — един народ, жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота.

Иван Вазов

Откакто съм дошъл в Пловдив, то чувствувам, че душата ми расте и аз съм пълен със самоотвърждение, с дълбока и гореща любов към българите, на които ще да посветя всичкия мой живот.

Любен Каравелов

— Григоре! — И след малко отново: — Григоре! Чуваш ли ме, Григоре? Ела за малко при мене!…

В стаичката на пристройката, където досега шестимата мъже бяха говорили полугласно, Григор поп Божков се изправи вдървено. Кръвта се бе оттеглила от лицето му, когато прошепна:

— Открити сме, братя!…

Един хубавеляк мъж, дълголик, с къса коса и тънки засукани мустачки в миг застана до него; в ръката му проблесна стоманата на новичък револвер лефоше.

— Какво си глътна езика Григоре! — сопна се. — Открити сме били, голяма работа! Ето, вземи тоя. Той ще оправи…

Григор сякаш изобщо не го чу, а с механични движения се запъти към вратата. Вместо него Георги Търнев сложи ръка върху лефошето и го изтика настрана:

— Приберете това нещо! Обидно е да вадите оръжие, когато отвън се носи гласът не на друг, а на господин Христо Данов. Ние и шестимата не струваме колкото малкото пръстче на този българин!

— Не го упреквай, Гого — намеси се Кочо Честеменски. — Господин Соколов не е тукашен, простено му е да не знае с какъв човек имаме работа.

Иван Соколов наистина не беше тукашен. Роден преди тридесет и две години в Радомирско, той бе скитал по Цариград и Загреб за учение, участвувал бе във Втората белградска легия на Г. С. Раковски, за да се посвети след нея изцяло на революцията, а напоследък беше един от най-дейните членове на Татарпазарджишкия комитет. И докато с Божков се знаеше отдавна, та бяха „на ти“, не бе успял да разбере в чий дом го бяха довели тази нощи за важната среща; да бяха му казали, нямаше да стане за смях с това прибързано вадене на револвера — беше българин, а в тези години нямаше човек от българско коляно, който да не знае поне по име книгоиздателя Христо Г. Данов.

Докато Соколов прибираше оръжието и сядаше посрамен, навън, до четирите сиви колони, които подпираха покрива над входа на Дановата къща, се разиграваше следната любопитна сцена. Стопанинът на къщата — висок, попрегърбен, наметнат с вечния си кожух от син шаяк — дочака там управителя на своята книжарница и го посрещна с обичайното си добродушие:

— Повиках те така, по никое време, Григорчо, понеже едно птиченце ми каза, че още не спиш.

— Вярно е, господин Данов… — замънка извинително Григор, — аз… събрахме се… другари…

— Знам, знам, Григорчо, не ми обяснявай нищо. Не се съмнявам, че момчето ми, че срещата ви е невинна като седянка на моми-везбарки, но все пак те повиках за един съвет. Горният прозорец на стаята ти е лошо затъмнен, Григорчо, откъм параклиса „Свети Никола“ любопитно око лесно може да надникне. Това имах да ти кажа. Шшшшт! Не ми благодари, ами се върни пак при своите, хм, везбарки…

И като се завъртя на пети, прибра се в къщата.

— Ех, какъв човек! — възкликна Гого Търнев, когато след малко Григор им предаде разговора си с Данов. — Иди сетне да нямаш увереност, че и българските първенци са с нас!

Петият член на малката дружина беше Тодор Каблешков от Копривщица. Болнавоблед (той от година-две не беше добре със здравето), но с пламък на необуздана вътрешна сила в очите, удари пестник по масичката и каза горестно:

— Де да беше вярно, Гого, де да беше вярно! Ела да видиш ти нашите копривщенски чорбаджии, пък тогаз, ако можеш, повтори тези думи!

— И нашите не са по̀ стока — мрачно рече Иван Соколов, като говореше за пазарджишките богаташи.

— За тях има поне оправданието, че многобройните ви турчуля и оня вампир Ахмед ага са ги стегнали за гушата. — Ставаше дума за Ахмед ага от Татар Пазарджик, един жесток кърагасъ от полицията, който напоследък тероризираше цялата кааза. — А нашите? Какво ги души нашите, когато в цяла Копривщица турците се броят на пръстите на ръцете?

— Чорбаджия ли е, не ми го хвали — обади се и Кочо. Тукашните богаташи, дето забравиха българското си име и захванаха да се зоват гърци, да не са по̀ стока от копривщенските? — И си отговори сам: — Хвани едните, та удари другите — туй ще кажа аз!

Каблешков се обърна към последния член на компанията:

— А как е при вас, господин Гинев?

Беше Спас Гинев от Перущица. Тридесетинагодишен мъж, едроглав, смръщен, с постоянен израз на мрачна, фанатична решителност в сивите очи; знаеше се за него, че е заможен човек и баща на шест дребни деца, а в народното дело — от най-дейните перущенци, отчаян смелчага, касиер на комитета и „дясна ръка“ на председателя Петър Бонев.

— Стадо без мърша не може — каза той, — ала общо взето не сме за оплакване. — Е, все се намира някоя колеблива душа между истинските мъже, но вдигнем ли се срещу тирана, Перущица няма да се посрами.

Така си говореха в топлата пролетна нощ тези самообречени мъже, а отвъд думите им прозираше едно — нетърпение по-скоро да дойде денят, в който или ще поздравят свободата, или ще напоят бащината земя с кръвта си.

Приблизително час след повикването на Христо Г. Данов, на същото прозорче, за което се отнасяше предупреждението му, се почука по предварително уговорения начин. Григор поп Божков изскочи нетърпеливо навън, а след малко въведе двамата нови гости (вторият беше Димко), като разчувствувано се провикна от вратата:

— Господа! Братя! Ето ви човека, само името на когото отнема съня на цялата полиция на негово султанско величество. Стиснете, братя, десницата на Неуловимия!…

— Хайде, хайде — смъмри го, влизайки, Радуил. — То остава само да ми окачите ореол над ушите!… — После се обърна простичко към другите в стаята: — Здравейте, приятели!

Отговори му нестроен поздрав, а веднага след него прогърмя гласът на Иван Соколов:

— Боже, какъв съм бил глупак! Как не съм се сетил, че Неуловимият не може да е никой друг, освен Ра…

— Шшшт! — вдигна предупредително пръст до устните си Неуловимият. — Радуил, Соколов, само Радуил!

Иван Соколов се стъписа за миг, сетне подмигна хитро:

— И аз това щях да кажа: Ра… — като Радуил. — Той се хвърли към новодошлия и го прегърна яко. — Братко! Ех, братко! Доживяхме… Ама какво става с тебе?

Зададе този въпрос, защото в Радуил настъпи видима промяна — прижълтя и се олюля като пред изпадане в несвяст.

— Притиснахте раната му, господине — намеси се Димко. — Още не е заздравяла като хората, та…

Като призова на помощ цялата си желязна воля, Неуловимият превъзмогна — поне външно — болката и се здрависа с познатите му от по-рано Георги Търнев и Кочо.

— Ех, господине, господине — засмя се насреща му кундураджията, докато разтърсваше ръката му, — вие даже не подозирате, какво добро ми сторихте. Откакто се разчу, че Неуловимият първом за цял Пловдив се е появил в моя дюкян, от мющерии и работа не мога дъх да си поема. Амуджите и те също носят кундурите си при мене, за да разправят сетне в кафенето, че са слагали задниците си на същото столче, на което е седял Тутулмаз…

Григор запозна Радуил с другите членове на компанията:

— Господинът е Спас Гинев…

— Гинев от Перущица? — изпревари го Радуил. — Чувал съм за тебе, приятелю. Да, да, чувал съм, и то таквиз неща, че винаги съм съжалявал, дето не ми се е случвало да стисна ръката ти! — Може би за пръв и единствен път възелът, сключен върху челото на Спас Гинев от веждите му, се развърза, а на лицето му се разля доволство. — Що чини към вас Петър Бонев? Жив ли е, пак ли е тъй младо сърцето му?

— По-младо от всеки друг път, господине. Кипи и припка Бонев като двайсетгодишен момък. И как не? Та нали утре той ще води нас, перущенци, на кървава сватба?

— Ех, хубави времена преживяхме с него под пряпореца на Раковски! Незабравими времена!…

Не каза повече, но другите разбраха недоизреченото. Защото знаеха, че преди петнадесетина години Петър Бонев отишъл на учение в Белград, а се свързал с Раковски, постъпил в легията му и в нейните редове участвувал в щурма срещу турския гарнизон.

— А господинът? — продължи междувременно Радуил. — Почакайте, Божков, почакайте, нека се опитам сам да отгатна. Дявол да го вземе, нека изгния в Таш капия, ако негова милост не е Тодор Каблешков!

Мъж с чиста и непокварена душа, чувствителен като девойка, Каблешков пламна в руменина при тези думи.

— Не знаех, че съм заслужил да…

— Как не, как не? Петър Ванков и бай Иван Арабаджията с таквоз въодушевление ви описваха, че можех и със затворени очи да ви позная.

Насядаха пак в кръг около софрата — кой на трикрако столче, кой със скръстени по турски крака направо на рогозката. Свещта в средата — единствената светлинка в стаичката — залепи върху четирите стени сенките им. Григор поп Божков не беше най-старши по революционните работи, но като домакин взе пръв думата и обясни как се е дошло до тазинощното събрание. Вестта за злощастното премеждие на Неуловимия стигнала до апостола Петър Ванков, та той наредил тези три доверени лица — Гинев, Соколов и Каблешков — да узнаят що е станало с него. Подбрал ги нарочно от Родопите, от низината и от Средногорието, че сетне където и да го отведе огненият му път, все да има чрез кого да получи хабер. А Григор, като разбрал, че Неуловимият е вече на крак, рекъл да им устрои едно свиждане: хем те да се запознаят с човека на легендарните подвизи, хем Радуил да научи от тях къде що се върши. Пък Кочо и Гого сами се натрапили — щом чули, че Неуловимият ще бъде тук за среща с ябанджиите, никого не питали и първи довтасали.

— Е — вметна извинително Кочо, — имаме и ние нещо да кажем, нещо да попитаме…

— И друго — рече за тримата „ябанджии“ Иван Соколов. — На мен пък Бенковски войвода поръча да ти кажа, че сега наскоро, на тринайсети априлий, ще се свика в Панагюрище общо събрание на делегати от всички комитети на окръга. Трябвало и ти да бъдеш там!

— За какво ще е туй събрание?

— Никой извън Ванков и Бенковски не знае много точно — отговори Каблешков. — Дори и аз, дето уж божем също съм апостол. За проверяване готовността ни за въстание, за броя на войниците, за оръжието, за тактиката, която ще следваме — такива неща се говорят по нашия край.

— Ясно, че за това ще бъде! — избоботи Спас Гинев, който се бе върнал към своята обичайна смръщеност. — Иначе защо ще се искат статистиките, които делегатите ще носят…

Радуил не каза мнението си за назначеното събрание, а обърна разговора към състоянието на бунтовните сили по градовете и селата на тримата гости, на степента на подготовката, на изгледите за утрешния ден, когато роб и тиранин ще застанат един срещу друг в битка на живот и смърт. Като се надпреварваха по възторженост, Соколов, Каблешков и Гинев му нарисуваха такава картина на всенароден подем, в която сякаш нямаше никакви сенки: апостолите ден и нощ кръстосваха поробената земя на българите, словото им бе като благодатния дъжд за попуканата от суша земя, а след него целият народ — мъж и жена, старо и младо — захващаше да се готви за великия час…^[1] Радуил нито ги прекъсна, нито си позволи да охлади ентусиазма им — само предател би се заловил да всява смут и неверие в душите на войници пред битка! — ала в себе си отбеляза и недостатъчността на оръжие и боеприпаси, и липсата на ръководители с военно образование, и опасността от чорбаджиите, и несъгласието между някои от най-първите водачи на бунта… Единствено за последното зададе въпрос:

— Какво толкоз са се смразили Бобеков и Бенковски, джанъм?

— Иди ги разбери! — вдигна рамене Соколов. — Служат на една цел, до смърт са верни на една идея, утре с еднаква готовност ще изправят гърди срещу турския куршум, пък на̀ — не мелят заедно.

— Двамата са много различни, това е — добави Каблешков, като с привично движение прекара пръсти през непокорните си коси. — За Бенковски всичко се решава от пламъка на сърцето, докато Павел Бобеков е човек на ума. Затова Бенковски в очите на Бобеков е само някакъв си развейпрах и жаден за големство горделивец. Обратното — в Бобеков Бенковски вижда граматик и дървен философ, от онези, дето дорде се намъдруват, гаджалите ще се налудуват. Ето къде се корени враждата между двамата.

— А вие, господин Радуиле? — реши се да попита Григор поп Божков. — В спора между двамата вие на коя страна сте?

— На страната на България — дипломатично каза Неуловимият.

— Туй не е отговор! — изсумтя Спас Гинев. — Както разумявам, ония двамата също са за България, ала наспроти това са във вражда и неразбирателство.

— В такъв случай ще откажа да отговоря. Ще откажа, защото не мога. Виждате ли, приятели, аз също падам чат-пат от граматиците и това ме приближава към Бобеков…

— И към Волов — вметна Иван Соколов.

— Ванков! — поправи го Радуил.

— Добре де, нека е към Ванков. Той също е от граматиците, пък Централният комитет го е пратил като пръв апостол на окръга.

— Същевременно обаче признавам, че без Бенковски нямаше да е извършена и петината от подготовката за бунта. Тъй че отдавам право и на двамата — и на граматика, който студено поставя на везните изгледите за успех и несполука, и лудата глава, който за няколко месеца съумя да запали земята под краката на агаларите от Пловдивския санджак.

Радуил каза истината, но тази истина беше пак едно — този път многословно — дипломатично измъкване от прекия отговор. Защото в действителност той смяташе за правилно да се преценява по разум и да се решава само след трезво претегляне на всички „за“ и „против“ на везните — може би такъв беше по природа, но във всички случаи на това го бяха научили животът му и естеството на службата, възложена му вече дълги години. Не действуваше ли по този начин, той не би оцелял до ден днешен.

— Кажете на Бенковски — обърна се той към „ябанджиите“, — че за определения ден ще бъда в Панагюрище. А Ванков? Знае ли някой от вас къде е Петър Ванков?

— Преди неделя се мярна към Пазарджик — каза Соколов и, кой знае защо, при тези думи странна усмивка се хлъзна по устните на Неуловимия, — но накъде изчезна след това, един господ го е видял.

— Трябва да е при своите синджирлийци — изказа предположение Каблешков. — Но все ще намине при някой от нас да пита как сте.

— Предайте на Ванков, че искам да се срещна с него в Панагюрище поне един ден преди определеното събрание. Това е всичко, но е много важно — тъй да му каже онзи от вас, който го срещне.

Разговорът като че клонеше да приключи. Нов тласък обаче му даде Кочо Честеменски:

— Искам да попитам, бай Радуиле, що трябва да отвръщаме на людете, кога ни питат вярно ли е, че само да развеем байрак на Бунарджика, и дядо Иван ще прегази Дунава.

Въпросът затрудни Неуловимия — той не знаеше становището на апостолите по тази парлива тема и се побоя да не навреди с отговора си на тяхната агитация. За щастие помогна му Григор поп Божков:

— Ами ти, Кочо? Що мислиш ти за това?

— Аз мисля — чистосърдечно рече кундураджията, — че нашето свето дело оправдава средствата, позволено е и да поизлъгваме на места.

— В нашия комитет зададоха същия въпрос на Бенковски войвода — обади се Иван Соколов. — Мога да ви кажа как отговори той.

— Казвай, разбира се — нетърпеливо го подкани Радуил.

— „Русите, сърбите и прочие са наши братя-славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено като знаем, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата форма. Аз, от своя страна, обичам всички славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася, и предателство ще да бъде от наша страна, ако допуснем да се развее пряпорецът на някоя от гореспоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи!…“^[2] Такъв беше отговорът на Бенковски войвода — завърши Соколов.

— Аз нямам какво да кажа повече от него — каза Неуловимият.

— Може ли и аз да задам един въпрос? — стеснително попита Георги Търнев, най-младият член на компанията. — Само че той е отправен лично към вас, господин Радуиле.

— Казвай, Гого — засмя се запитаният. — Тук е среща на приятели, а не церемония в двореца на руския цар.

— Питаме се с мои приятели, господине, дали не намразихте нашия град. — Ето, само някакви си два-три месеца сте тука, а какви ли не премеждия изпитахте, на какви ли не опасности се подложихте, та чак за малко не погинахте от гаджалски куршум. Е, наистина името ви стана легенда и знаме за всеки честен българин, но дали то е достатъчно да плати другото, неприятното?

— Ще ти отговоря от сърце, Гого, а не като благовъзпитан гост, който внимава да не обиди домакините — сериозно каза Неуловимият. — От години не съм се чувствувал така добре, не съм се радвал на живота и не съм дишал въздуха с по-пълни гърди, както тук, в Пловдив. Премеждията и опасностите ли? Та на тях аз не обръщам внимание, вече десетилетие те са част от моето ежедневие. Много време прекарах аз в среда, в която не можеш да чуеш друго, освен ругатни срещу българското племе, а за българска реч дори да не говорим. Тук, приятели, все едно че се преродих! В Пловдив аз живея сред братя и едномишленици, а това ми дава крила и кара душата ми да расте. Една вечер като днешната например ми стига, за да понеса после с лекота цял месец трудности, опасности, че и куршуми.

— Благодаря ви за хубавите думи, господине — произнесе, трогнат, Григор поп Божков. — Вярвайте, те пък дават крила нам, на простите пловдивски труженици.

— Ако си говорил честно, бай Радуиле, ела в неделя на нашето театро — покани го Кочо. — Да пукна, ако там не разбереш, че твоите братя и едномишленици в Пловдив са повече, отколкото дървениците в Таш капия. Ела непременно! Ще си заслужава, да знаеш.

— Но кажете още — продължи Григор, — няма ли все пак нещичко, за което да се оплачете от нас?

— Да се оплача нямам — с предишната сериозност каза Радуил. — Само гдето мъничко ви завиждам.

— Завиждате? — възкликна буйно Гого Търнев. — Вие, когото народът на Пловдив поставя едва ли не наравно със светеца Левски, завиждате нам, на простите редници на свободата?!

— Завиждам ви именно затова, че сте прости редници на свободата. Завиждам ви, че не сте длъжни да двуличничите, да играете, да произнасяте слова, които противоречат на чувствата и убежденията ви. Ех, приятели, приятели, какво ли не бих дал, за да разменя мястото си с вашето и едничката ми грижа да бъде как утре по-юначно и по-полезно да пролея кръвта си за Отечеството!…

Гласът на железния човек, когото зовяха Неуловимия, издайнически потрепера при тези думи.