Цончо Родев
Човекът без сянка (11)

X.
Бенковски в опасност

Из един там глух дол, обрасъл в глогина,

сега върви тихо някаква дружина.

Вождът е Бенковски. Бенковски е сам!

Бенковски я води в пустинута там;

героят, юнакът, с мисъл на челото,

на подвига знаме, душа на делото…

Иван Вазов

В тази ледена нощ, в която дори горските зверове предпочитаха да се измъчват от глада си, но да не напускат топлите си дупки, трима ездачи полека напредваха през дебрите на Рила. Тясната пъртина на пътя, който следваше наклона и извивките на шумящия в дерето Искър, ги принуждаваше да яздят един зад друг.

Когато по-късно излязоха на по-широко утъпкан път и се събраха в една редица, левият ездач, мъж с юнашка снага и едро лице, разчупи с пръсти леда, полепнал по двата му подобни на къдели мустака, и рече:

— Невям наближаваме, войводо. Дочу ми се лай на куче…

— Прав ще да е Крайчо — обади се и десният, който се зовеше Манчо Манев^[1]. — Ето, и пътят го показва.

Тези бяха като че ли първите думи, които дружината разменяше, откакто бяха напуснали Мала църква — селцето, дало им подслон и укритие в деня зад гърба им. Бенковски замълча, не проговори. И двамата му спътника взеха това като белег, че не е доволен от разбъбрянето им, та също не продължиха. Като минаха още десетина минути в ход, Крайчо Самоходов дръпна юздите на коня си, рече едно предупредително „Шшшшт!“ и им махна с ръка. Тримата мигом спряха и десниците им легнаха върху дръжките на револверите. Крайчо показа един глогинак на стотина крачки пред тях, току до лявата страна на пътя, и прошепна:

— Мярна ми се нещо. Сякаш цев на пушка блясна на месечината…

Загледаха се през жълтосинята прозрачност на зимната нощ. Ако прочутото с остротата си зрение на Крайчо Самоходов не го бе измамило, „нещото“ вече се бе укрило по-грижливо в сянката на глога.

— Да продължим — полугласно реши Георги Бенковски. — Да продължим, но да гледаме като рисове и да не сваляме пръст от кондаците…

Така и направиха. Когато бяха вече на трийсетина крачки от шубрака, нещо там се размърда. Тримата измъкнаха оръжията. Но един глас предвари пукотевицата, като извика познатата лозинка:

— Кой живей?

— България живей! — отговори за тримата Бенковски и в следващия миг иззад глога се изправиха две сенки.

— Хайде бе, братя! — зиморничаво се провикна един от стражите. — Манджата в търбусите ни замръзна, докато ви чакахме в този дяволски мраз…

Сбраха се и се здрависаха. Сетне без много-много предисловия двамата стражници разказаха онова, за което вече втора нощ мръзнеха тук — започнаха от предупреждението, което са получили от „Делян“ (такова беше условното име на Пловдивския революционен комитет), минаха през проверките, които са им показали, че самоковската власт наистина дебне да залови апостола и другарите му, и стигнаха до стражите, поставени от комитета на всички пътища, за да предупредят жертвите на предателството.

— Хубаво, че сте избрали тоя нищо и никакъв път през планината — завърши онзи, който преди малко се бе оплаквал от студа. — Зер гаджалите ви чакаха с многобройна пусия откъм Чамкория…

Тримата пътници се спогледаха — те наистина бяха имали намерение да минат през Чамкория, но в последния момент решиха да избиколят откъм юг.

— Как „Делян“ е разбрал за предателството? — попита Бенковски. Макар че стражата го спасяваше от плен или гибел, той не се разнежи в разни излияния, а запази обичайното си сухо и властно държание.

— Съобщил им го някой си Радуил, войводо. Ти си го знаел кой е.

Войводата не беше забравил неприятното си сдърпване с Радуил в хана на Търневите и сега този спомен изкриви хубавото му лице в кисела гримаса.

— Как пък не! — изсумтя. — Ще се подчинявам на някакви си…

— Ама не чу ли, войводо! — възкликна другият стражник. — Нашите агалари наистина са били предупредени и вече втори ден са на крак…

— На крак или на задник, все ми е едно! — отсече Бенковски. — Да тръгваме. От вас искам да ме заведете в дома на Антикаров.

— Антикаров? Дето служи в конашката поща?

— Същия.

Двамата самоковлии изглеждаха загрижени и учудени, но безмълвно се подчиниха. Половин час по-късно, след като преведоха гостите през най-забутаните сокаци на Самоков, те спряха групичката край едно кьоше и показаха на Бенковски къщата отсреща.

— Бъдете готови за стрелба! — заповяда войводата, като се обръщаше и към четиримата. — Ако действително попаднем на пусия, ще се измъкнем с огън. Или поне скъпо ще продадем кожите си.

Той предпазливо отиде до посочената къща и с приглушени викове и тропане събуди стопанина. След малко старият Антикаров се показа на вратата — наметнал топла шуба върху белите си долни дрехи и със запален фенер в ръката. Преди даже да се поздравят, стопанинът огледа новодошлия и произнесе следните странни думи:

— Човекът е същият, само конят е променен…

И беше прав — по пътя Бенковски бе сменил коня си със сивия на Манчо Манев.

— Какво значи това, господине? — попита той; беше един от редките случаи, когато гласът му звучеше неуверено.

— Че само конят не отговаря на описанието, по което цялата турска полиция варди за ваша милост по стъгди и друмища…

Като чу това недвусмислено предупреждение, Бенковски най-сетне разбра, че не е време за проявяване на смелост. Свирна на телохранителите си и тримата се метнаха на конете. На разсъмване бяха току до Панагюрище…

Така необикновената осведоменост на Радуил, жертвеготовността на няколко десетки безименни труженици и случайността се обединиха, за да бъде Бенковски спасен от гибелната опасност!