Цончо Родев
Човекът без сянка (37)

XXXVI.
Сълзите на неуловимия

Ето защо става необходимо да се определи една подвижна чета от най-решителни юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението… Тя ще е бърза като вихрушка и начаса̀ ще се намира там, гдето е нужно нейното присъствие…

Георги Бенковски

… Пушките на неприятеля замълчаха. Не се мина много време и ние можахме да съгледаме между шумките, че той отстъпва пълзешката. Радостен вик се изтръгна от гърдите на всички въстаници, пушките запукаха още по-силно и неприятелят удари на бяг окончателно.

Захари Стоянов

То не беше военен поход, а неспирен триумф и пътуване през море от възторзи.

От Панагюрище четата тръгна по здрач, пред село Мечка беше по мръкнало. Какво въстание ще вдигаш тук, войводо Бенковски? Вестта за прогласената свобода е изпреварила четата ти и виж — извън крайните къщи те чака цялото село, „мечени с мечкарските шишанета“, кръстещи се разплакани старци, булки и моми с китки здравец в ръце, свещеници с църковните хоругви, буйни момци с длани върху дръжките на пищовите и камите… Кого още ще вдигаш на въстание, войводо?

Бенковски се разпореди за изнасяне на населението в Балкана (тъй гласяха решенията на панагюрските „коммиссари“), проводи две дузини войскари в помощ на столицата Панагюрище, още толкова се присъединиха към четата и — отново на път.

Славното Поибрене ги посрещна, като осветяваше черната априлска нощ с пламъчетата на стотици факли, борини и запалени цели дървета, с „Да живей!“, черковни клепала и рев на чакмаклии шишанета. Щом четниците приближиха, поибренци, водени от своя юначен поп Неделю, паднаха като един на колене и със сълзи на умиление, зашепнаха вместо света молитва:

— Доживяхме, боже, да видим бял ден!…

— Честити сме били да посрещнем български аскер!…

— Сега вече и да умрем, няма да ни останат очите отворени!…

И пак речи, пак бунтовни песни, пак взривове на спотаявана от пет века радост!…

С първите петли четата, вече около стотина на брой, хвана отново пътя, а с първата дрезгавина на зората влезе в Мухово. Да събуди людете ли? Мигар в тази паметна нощ се бе намерил муховчанин да се свие под чергата и да заспи? Муховчани не само не спяха, но вече бяха успели да напишат с кръв първата страница на въстанието в своето село: под ножа им нощес минаха трима-четирима турци бегликчии, които до снощи се разполагаха като господари в Мухово и заплашваха наляво-надясно с арести и побоища…

Цяла нощ четата не бе слизала от конете, та сега, когато бяха сред ликуващите муховчани, мнозина подхвърлиха думи за кратък отдих. Бенковски обаче, този железен мъж, скоро-скоро сряза подмятанията. Той нареди людете от Мухово да поемат към връх Еледжик и веднага подгони четата си надолу по поречието на Тополница — към Лесичево, Церово и Калугерово. Но случи се, че не стигнаха до тези села. Едва превалиха едно възвишение и пред тях долу, в ниското, се разкри невиждана гледка: до петстотин коли се нижеха и криволяха като поток към планината, а край тях сновяха хора, стада добитък, птици… Бенковски прати разузнавачи и те скоро му донесоха: щом получили кървавото писмо, селяните от Лесичево, Калугерово и Церово натоварили талигите, въоръжили се и до един потеглили още през нощта към мястото, определено им от „коммиссията“ — върха Еледжик.

Войводата препусна срещу множеството и когато селяните се скупчиха около него, произнесе пред тях огнено слово, което напълни очите им със сълзи. Бенковски извръщаше глава и се криеше, защото не искаше да видят, че и неговите очи не бяха останали сухи…

Упътиха селяните и се разделиха с тях. Когато по-надолу плениха няколко турци от махалите, наречени Юруци, Бенковски великодушно ги освободи, като на своя отличен турски език^[1] в кратка реч им разясни най-основното в българското въстание:

— Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мюсюлмани. Кажете им, че нашата цел не е да нападаме на сиромасите и угнетените селяни, били те българи или турци. Ние сме въстанали не против мюсюлманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа.^[2]

След пладне четата беше на високия връх при село Елшица. Над пазарджишкото поле се виеха не една и не две струи черно-син дим — като спазваха заповедта, въстаналите селяни горяха селата си. Най-гъст дим на черни кълбета замрежваше небето на изток; от него Бенковски разбра — Орчо бе започнал сраженията за Стрелча.

Съвещаваха се няколко минути и решиха да се върнат в Панагюрище. Но бяха нейде към Бъта, когато ги пресрещна тревожен вестоносец: село Петрич било застрашено от златишки турци и черкези… Извади войводата сабята си и показа с нея на север — напред към Петрич!

Конниците, броят на които вече приближаваше двеста, яздиха така, че оправдаха името „хвърковата“ на четата си. И благодарение на това пристигнаха в селото преди турците. Цялото население, начело със стария и отдавна „лизнат“ поп Христоско, ги посрещна далеч извън най-крайните къщи. Щом видяха, че битката, за която бяха призовани, не е непосредствено близка, четниците се наредиха по двама и приближиха, като пееха известната Стамболова бунтовна песен:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари,

а искаме свобода,

човешки правдини…

Разплакани като деца, петричани ги посрещнаха с поклони до земята, каквито не биха сторили и за мощите на кой да е светец. А беловласият поп Христоско не позволяваше на четниците да целуват кръста в ръцете му, а сам целуваше знамето на въстаниците и дръжките на ножовете им…

Когато постихнаха радостта и умилението от първата среща, четниците вдигнаха населението (главно жените — кой от мъжете би се съгласил да остави шишането, за да улови мотиката?) към старите гробища да копаят окопи. Не мина много време и откъм стръмните височини Върлина проехтяха гърмежи и викове на предните караули:

— Турци идат!… Черкези нападат!…

После дойде и вестоносец. Турците идели откъм Коланларе; появили се вече около колибите на Муртин камък и се смъквали надолу по ръта Чипян. Бенковски полетя с коня си от укритие на укритие да организира и вдъхне смелост на защитниците. Обаче преди да завърши обиколката си, първите куршуми на турците свирнаха над главите на въстаниците. Мнозина отговориха на огъня с огън, но къде ще се мерят по сила музейните шишанета на българите с модерните белгийски пушки на турците? Окуражени от предимството на оръжията си, башибозуците — около двеста-триста въоръжени до зъби турци и черкези — захванаха да нападат с по-голяма стръв. Обратно: като виждаха как куршумите им с мъка стигаха до средата на разстоянието, защитниците от предните укрепления се разколебаха, заозъртаха се, пък хукнаха назад към селото. При тази тягостна гледка Бенковски не се сдържаше на едно място от гняв и мъка. Той извади сабята си и понечи да се втурне нататък, към предните окопи, за да увлече с примера си побягналите, ала бе възпрян от една ръка, която се отпусна на рамото му. Извърна се. Онзи, който го задържаше, беше Радуил.

— Не бива, войводо! — с тиха настойчивост каза Неуловимият.

— Не бива ли? — фучеше Бенковски. — А такова бягство бива ли?

— Не бива ти да отиваш нататък — не се предаде другият. — Защото паднеш ли ти, пропада и цялото дело.

— И тогаз какво? Да дадем всички гръб на тиранина още в първата битка?

— Дума да не става! Но прати други, не отивай сам. Ето Крайчо Байрактар — не го ли мислиш достоен да смете агаларската паплач?

Войводата поразмисли няколко секунди, пък отиде до Крайчо Самоходов и му предаде решението си. Като го изслуша, знаменосецът на четата засия като месечина и педя-мустаците му от само себе си щръкнаха войнствено. Той се метна на коня си, произнесе няколко пламенни думи и с едно „Напред, братя!“ се стрелна срещу турците. Петдесетина конници — пръв от тях беше Радуил! — го последваха.

Крайчо действуваше колкото храбро, толкова и разумно. Той не се насочи направо срещу башибозука, та на стръмното да бъде лесна мишена за модерните им пушки, а мина по брега на Тополница докъм воденицата, като изведе дружината си отстрани и отчасти в тила на турците. Като използуваше така естествените укрития на местността, той успя да ги приближи дотолкова, че да бъдат уязвими за куршумите на шишанетата. Заповед — и петдесет приклада се опряха до яки мъжки рамена. Втора заповед — и дружен гръм на петдесет пушки разтърси Върлина. Няколко вика показаха, че куршумите не са отишли напразно. Сега на свой ред башибозуците се разколебаха, огънаха се, мнозина запълзяха по лакти и колене обратно към Муртин камък. Въодушевени от примера на своите братя, бегълците от предното българско укритие се върнаха в окопа си и също подхванаха честа стрелба.

Крайчо Самоходов прецени, че няма време за повторно напълване на пушките. В едната ръка с червеното карловско знаме, в другата с гола сабя, той повтори своето гръмливо „Напред, братя!“ и се понесе във вихрен напад. Всички до един от малката му дружина се втурнаха след него и с рев на ярост връхлетяха върху довчерашните си господари. Тропот, ругатни, трясък, предсмъртни стонове, звън на оръжие, редки гърмежи, „Да живей!“ се смесиха в онзи хаотичен безпорядък от звуци, който съпровожда сраженията гърди срещу гърди. Сблъсъкът не продължи дълго. Загубили бабаитлъка и господарските си салтанати, турците не устояха на въстаническия устрем и като обърнаха гръб на битката, хукнаха нагоре по стръмнината в позорно бягство. Със себе си те отнесоха и своите жертви — седем убити и петнадесет ранени…^[3] Дружината на Крайчо Самоходов ги преследва донякъде по посока на Коланларе, пък се върна отново в Петрич, посрещната с ентусиазъм, който твърде приличаше на всеобща лудост. От петдесетината храбреци нямаше дори нито един ранен.^[4]

Малко по-късно, докато Хвърковатата чета се радваше на своята заслужена почивка, Георги Бенковски потърси онзи, който го бе възпрял от нападението срещу башибозука. На дългата народна трапеза, сложена от признателните петричани, не го намери. Не го откри също при стражите и конегледачите. Вече се замисляше дали да не вдигне цялата чета в търсене, когато случайно го съзря. Радуил се бе отдалечил на стотина крачки нагоре срещу течението на Тополница и умислено седеше на един камък до самата вода на реката. Войводата приближи до него и го повика по име. Радуил се обърна и Бенковски не повярва на очите си: Неуловимият, човекът на безбройните подвизи, плачеше…

— Да не си ранен? — попита го разтревожено. Другият му отговори с жест на отрицание. — Или се намери някой да те оскърби?

— Не гадай, войводо — каза, хлипайки, Радуил. — Моите сълзи… не са сълзи… на скръб… Радостни сълзи… са те…

Бенковски приседна до него.

— Не те разбирам.

Неуловимият направи усилие да овладее гласа си.

— Повече от десет години съм в борбата, войводо. Премеждия, нещастия, смъртна опасност, рани, какво ли не съм изпитал. Днес обаче бях възнаграден за всичко. Десет минути да виждам как турчинът бяга от сражение гърди срещу гърди с довчерашния роб, да гледам български юнаци как в надпревара преследват и секат като зелки агаларите — това ми изплати с горница всичките десетгодишни неволи. Можеше ли да не се разплача при тази сладка равносметка?

Войводата размисли върху думите му, после протегна ръка и обгърна раменете на хълцащия мъж.

— За втори път ме смайваш днес, Радуиле — произнесе тихо и с вълнение. — Смятах те суров човек, направен само от разум и неспособен на чувства, а те заварвам плувнал в сълзи…

— Сълзи на радост! — за втори път уточни Неуловимият.

— Толкова повече! Да плаче от болка или страх може всяко дете, докато от радост… — Бенковски помълча малко. — А първия път ме смая, когато ме възпря в началото на боя. Трябва да ти се изповядам, Радуиле. Аз мислех, че не ме обичаш или дори че тайно ме ненавиждаш. А ти не само не ми позволи да се излагам на турски куршуми, но отъждестви мене с делото на народа ни. — Ново замълчаване. — Затова те търсех, братко. Да ти се извиня, прошка да ти поискам…

Радуил се опита да му каже, че едно е да укоряваш или съдиш някого във време на мир и съвсем друго е във време на война — мигар отношенията на Бенковски с Павел Бобеков не минаха през същите криволици? — когато цял народ трябва да забрави миналите несъгласия и да се превърне в едно тяло и една душа. Опита се, но не успя — сълзите отново го задавиха.