Цончо Родев
Човекът без сянка (34)

XXXIII.
Чер облак над средногорието

Двамата полицейски агенти употребили различна тактика, за да изпитат под краката си вулканичната почва, на която е трябвало да стъпят.

Димитър Т. Страшимиров

Двамата колагасъ едновременно се разпоредиха за предстоящото отпътуване и дотук в същност свърши еднаквостта на действията им — нататък всеки постъпи според характера и разбиранията си.

Меджар Ахмед^[1] още същия ден замина за Пазарджик, но после не се увлече в прекалено бързане. За първия ден, 18 април, се оправда — пред себе си, пред мюдюрина и пред готовите за път заптиета — с нелишения от здрав смисъл довод, че е за предпочитане да пристигне в Панагюрище по същото време, когато Неджиб ще влезе в Копривщица. Наистина Неджиб щеше да потегли от Пловдив в неделя, на 18 април, но Копривщица е далече, той положително щеше да преспи някъде по пътя, а Панагюрище ей го къде е. И така неделния ден Меджар Ахмед прекара в повече или по-малко оправдано бездействие в Татар Пазарджик. В понеделник тръгна със своите десет заптиета, но продължи да се държи по такъв начин, че заслужи по-късно турците да го наричат „прекалено предпазлив“ или направо „страхлив“, а някои българи (Д. Т. Страшимиров например) — „благоразумен“ и „хитрец“.

Обстоятелството, че беше в пълната си униформа на колагасъ, очевидно не го вдъхновяваше към прекален героизъм или поне — към престараване, та като му оставаха двайсетина минути път до Панагюрище, промърмори някакво неясно оплакване от умора и неудобен час и заповяда да свърнат наляво, към Баня. А отклонението до село Баня е кажи-речи също толкова път, колкото до самото Панагюрище…

И тъй, вечерта на 19 април Меджар Ахмед прекара в селото на поп Грую. Изпрати до Панагюрище едно от заптиетата да предупреди за утрешното му пристигане и да предаде неговото желание за настаняване в удобно жилище, а сам се посвети на къпане, хайлазуване и ядене на пилафи и пържени пилета — сиреч отдаде се на онзи прословут „кеф“, както той се разбира от един правоверен турчин.

Не се разбърза и на следния ден, на който било отредено да остане вписан с огнени букви в историята — вторник 20 април. Потрива се Меджар Ахмед чак до обед, нахрани се хубавичко, и едва след като почина, от яденето, даде заповед да оседлават конете. После той и придружниците му се настаниха на седлата и с един кротък раван се отправиха към столицата на ІV революционен окръг. Аллах обаче не бил решил да влязат там — когато стигнаха височината „Света Богородица“ над Панагюрище, откъм градчето проехтяха пушечни изстрели и нестройни викове на мъжки гърла. Меджар Ахмед по-добре от всеки друг разбра същинския смисъл на това празнично оживление в уж най-обикновения делник. И като пришпориха конете си, той и заптиетата полетяха със завидна бързина назад към Татар Пазарджик.

Ако на Меджар Ахмед се падна незавидната роля да е един от първите, които ще се разтреперят от бунтовните гърмежи, съдбата пожела един от най-близките му последователи да бъде не друг, а сам Азис паша. Разтревожен от непрекъснатия поток от лоши известия, предния ден мютесарифът отново бе пожертвувал привичките си и бе отишъл в Татар Пазарджик, а утрото на 20 април го завари във файтон, на път за Панагюрище. Там някъде на него налетя препускащият в обратна посока колагасъ Меджар Ахмед.^[2] Агата напъди настрана своите и пашовите придружници и му доложи нещата точно така, както ги бе видял или по-право — чул: без сигурни доказателства за започнал бунт, но с големи подозрения за вълнения, които намират израз в пушечни изстрели. Азис паша не прояви по-голямо любопитство, а тозчас заповяда да обърнат файтона. Смяташе, че неговият колагасъ ще го придружи, но Меджар Ахмед предложи друго — да осигури безопасността на пашата и със своите конни заптиета, а сам да остане по този край, за да разузнае естеството на вълненията в Панагюрище. Не беше време за дълги спорове, та мютесарифът лесно-лесно даде съгласието си и се разделиха.

Какво в същност беше станало? За да се отговори на този въпрос, трябва да се проследят и действията на другия колагасъ — Неджиб ага.

Начело на своя малък отряд Неджиб ага напусна Пловдив на 18 април и същата вечер спря да пренощува на Крастовските бани, приблизително по средата на пътя. По-енергичен или по-малко боязлив от Меджар Ахмед, той не загуби време в излишно маене и на следния ден подир пладне „гордо прегазил прага на големите конашки порти на Копривщица“. В прочутото по богатство село нямаше никакви външни признаци на вълнения, та Неджиб ага реши да действува не с насилие, а с хитрост и такт. Привечер той събра в конака селските старейшини, седнаха на мезе и „бяла Рада“ (ракията беше може би единствената, но затова пък значителна слабост на иначе фанатично редовния полицейски служител) и си направиха гощавка и „ракъ-кефѝ“, които продължиха не един и не два часа. В мухабетите агата изобщо не спомена причината за своето идване с такава необичайно голяма свита, но дипломатично подпита за лицата, имената на които съставляваха неговия списък: Тодор Каблешков (младия, Лулчовия син, а не неговия чичо, чорбаджията със същото име, който беше един от авторите на писмото до мютесарифа), Петко Бояджиев Кундураджията, Лука Гьотлийски, Брайко Енев, Цоко Голосманов и Георги Тиханек. Подпита той и научи, каквото му трябваше, а самото излавяне на размирниците остави за другия ден — образцов полицай беше Неджиб ага, ала преди всичко беше истински османлия, пък за османлията важи правилото „Заманъ парасъздър“.^[3]

Като изпрати аазите и първенците на селото, агата си легна напълно доволен от себе си. И никакви сънища не смутиха съня му.

Опитният полицай може би съвсем нямаше да се чувствува така самонадеяно-спокоен, ако знаеше, че ненадейното му пристигане бе вдигнало на крак копривщенските „лизнати“ и че в същото време, когато той полагаше замаяната си от ракията глава на възглавницата, у Каблешкови започваше да заседава комитетът на селото, в числото на който бяха и трима от аазите, до преди малко вдигнали чашките с него — Илия Мангъра, Брайко Енев и Никола Вълев.

Тези тримата разказаха за подпитванията на агата и това бе достатъчно за членовете на комитета да се досетят каква е работата, довела тук страшния колагасъ — още повече че преди седмица Стоян бояджията, човек от тайната полиция, и кафеджията Георги Тосуна, член на комитета, бяха подочули за предателството на чорбаджиите… Съветваха се комитетските хора, а решението им се налагаше някак от само себе си — да предумат векилите да гарантират пред опасния гост, за да не задържи той никого, но захванеше ли Неджиб ага въпреки това да заптисва, да отговорят на удара с удар. До това становище, което кара човека да потрепере, комитетът не стигна прибързано и лекомислено; Найден поп Стоянов, главният копривщенски делегат на Оборище, още не се бе върнал от заседанията на комисията в Панагюрище (на тези важни събрания Каблешков не отиде, въпреки че бе длъжен като апостол, защото събитията го завариха болен), но Тодор Душанцалията, вторият делегат, беше тук и него накараха да повтори онова решение на Великото народно събрание, което им развързваше ръцете за действие. Повтори Душанцалията и потрети и все по-ясно ставаше, че копривщенци отговаряха и на двете условия, за да имат право да вдигнат въстание. Казано бе на Оборище, че въстанието ще се вдигне и преди избраната дата, ако турците захванат да арестуват комитетски люде и с това заплашват делото с провал, а точно това се очертаваше да се случи на следния ден. Другото решение бяха гласуваните пълномощия, станали повод за толкова крамоли, според които само апостолите имаха право да обявят въстанието, а Тодор Каблешков бе овластен от Волов за апостол.

Стигнаха дотук членовете на комитета и спряха: последната дума можеше да изрече само един. И Каблешков се изправи.

— Ще сторим всичко, за да избегнем сблъсъка, братя. Но стигне ли се до него, ще постъпим според клетвата, която сме дали пред кръста и ножа. — Той отметна коса, облиза пресъхнали устни и завърши твърдо: — Разотидете се и бъдете готови. Няма да действуваме прибързано. Но наложи ли се — Каблешков пое дъх, — с пълномощията на апостол, които българският народ ми е дал, утре ще проглася свободата и възкресението на България!…

Послушаха го и се разпръснаха в тъмнината.

Настъпваше паметният 20 април 1876 година.