Цончо Родев
Човекът без сянка (2)

I.
Азис паша нарушава привичките си

Съществуването на български апостоли измежду населението беше известно… и на самите турци, и на правителството.

Захари Стоянов

Ач гьозюню, уяндър джанънъ (Отвори си очите, събуди си душата).

Турска поговорка

Предпочитал да му бръкнат в окото, отколкото да развалят привичките му — така говореше мълвата за пловдивския мютесариф. И добавяше една любопитна случка из неговия живот: преди двайсет и няколко години, когато, още дребна риба сред началниците на войската, воювал победоносно срещу московеца някъде на север^[1], той на своя глава отложил един заповядан всеобщ юруш с половин сахат време, за да допие обичайното си сутрешно кафе… Такъв беше Азис паша. И затова лесно може да се разбере какво беше настроението му в тази мразовита и снежна утрин, та слугата Юнуз на три пъти да влезе при него с филджан димящо кафе и той три пъти да го върне с жест на досада, без да вдигне очи от листа в ръцете си. Надзърнеше ли обаче в този лист, човек веднага би престанал да се чуди на днешното му поведение. Защото върху него се мъдреше не друго, а печатът на самия велик везир.

На пръв поглед височайшето писмо беше простичко и съвсем не изискваше чак толкоз тревоги: известяваха го, че поради слуховете за кипеж сред раята в поверения му санджак, от Стамбул му провождаха двама помощници — и двамата с чин колагасъ, и двамата специално обучени, и двамата проверени като ревностни служители на падишаха. Това беше всичко. Ала ако за друг можеше да бъде малко и незначително, за Азис паша това „всичко“ наистина криеше поводи за съклет: за дребна работа в писмото нямаше да се подмятат лафове за „кипеж на раята в поверения му санджак“, нито Махмуд Недим паша щеше лично да се занимава с назначенията на някакви си колагасъ…

И сега тези именно помощници очакваше мютесарифът.

— Да ги тръшне чумата дано! — изруга гласно, пашата и захвърли настрана писмото. Но само след миг куражът му го напусна също така внезапно, както и беше дошъл. Защото пред конака се разнесе — и спря! — весел звън на шейна: онези, които той на драго сърце даряваше на чумата, пристигаха.

Шибнат от мрачните си предчувствия, Азис паша направи нещо, което никога не би повярвал за себе си — раздвижи и смъкна от любимото си място на миндера своите осемдесет и пет оки и петдесет и трите си години, за да ги претърколи с охкане и пуфтене до работната си маса, като се потруди да си придаде изражение на грижовна съсредоточеност, примесена едновременно и с дружелюбие, и със строгост.

Доложиха за двамата полицейски офицери и веднага се появиха и те самите и след един почтителен поздрав се представиха.

Бяха около тридесетгодишни и дотук — ако не смятаме равния чин — свършваха всички прилики между тях.

Среден на ръст, Неджиб ага имаше набито и мускулесто тяло, силата на което сякаш караше стегнатата му униформа да пращи по шевовете; беше първична и груба сила, подхождаща на селянин или до преди половин век, когато още не беше унищожен оджакът^[2], на преминал тежки учения еничарин, не и на мамино синче, отгледано в пух и свила, каквито прекалено много се навъдиха напоследък под зеления санджак — и шериф. Широкото му смугло лице щеше да изглежда почти квадратно, ако не го удължаваше черната и грижливо подстригана по тогавашната мода гъста брада. Черни бяха и искрящите му очи — житейският опит на мютесарифа не му помогна да определи дали такъв блясък подхожда повече на фанатик или на човек с необуздана свирепост. Единственото, което смекчаваше тази физиономия, беше плетеницата от червени жилки по носа — издайник на слабост към ракията.

Другият, Меджар Ахмед ага, беше дошъл в граждански дрехи и това не се понрави на пашата — в тях той забеляза белег на разпуснатост и нагло своеволие. По-висок от Неджиб и по-тънък от него (или може би само така изглеждаше поради пристегнатия черен редингот), той имаше вид и на по-крехък. Това впечатление се засилваше и от лицето му — бръснато, с меки черти; същата мекота се излъчваше и от дългите му кестеняви коси, старателно сресани назад, от широкото гладко чело и от топлите кафяви очи. Изобщо този „проверен като ревностен служител на падишаха“ колагасъ щеше твърде много да прилича на уморен от всякакви удоволствия богаташки син от улиците на Пера, ако не беше един дълъг белег от нож, който пресичаше лявата му буза от слепоочието до челюстта — спомен от мъжки премеждия, не и от наслади и разгулност.

— Заповядайте, седнете, агалар! — подкани ги пашата, пък плесна с ръце и заповяда на влезлия Юнуз да донесе кафета.

Както повеляваха правилата на мюсюлманското гостоприемство, докато не изпразниха филджаните с гореща горчиво-сладка течност, никой от тримата не проговори. Едва след това Азис паша подхвана:

— Идвате от столицата на нашия светъл господар, нека му даде аллах да живее сто години. Какво разтревожи мъдрите му съветници, че намериха за полезно да ви проводят тука?

— Нуждата, паша ефенди — по войнишки стегнато отговори за двамата Неджиб ага. — Нуждата да се изтръгне из корен плевелът още щом се подаде от земята, вместо да се оставя да избуи, та сетне да се скубе заедно със стръковете, родени от полезно семе.

— Ще ви призная, не ви разбирам, агалар — спокойно излъга мютесарифът, докато мислеше не без самодоволство: „Наистина ще да е от селски корен. Глава на гражданин не може да измисли такова сравнение.“ Съвършено никак не се вълнуваше от произхода на Неджиб ага, но му беше приятно да открие доказателство за проницателността си. — За каква нужда и какви плевели говорите?

Офицерът му обясни. В столицата бяха получили сведения за раздвижване на раята от двете страни на Балкана, за кръстосване на подстрекатели, които зовели сами себе си „апостоли“, за масово купуване на оръжие и барут, с една дума — за подготовка на бунт, в който да се вдигнат всички българи. И най-много отвсякъде това раздвижване обхващало Филибелийския санджак^[3]. Тъй като Ески-Заарската буна миналата година^[4] предизвикала, голям шум в Европа, който се отразил неблагоприятно на външните връзки и престижа на Османската империя („Пък, и нали знаете, паша ефенди, московецът само чака сгоден случай да премине Дунава…“), диванът и високата порта предпочитали, да задушат всякакви революционни течения още в зародиш, вместо да го правят после с цената на по-големи ядове. Именно затова били изпратени двамата колагасъ — опитни в този род дела, те трябвало да подпомогнат мютесарифа в предварването на нежелателните събития.

Имаше твърде неприятни намеци в иначе почтителното обяснение на Неджиб ага. Да вземем само един — че в Стамбул са научили за съдбоносни или поне важни събития, подготвяни от раята във Филибелийския санджак, за които той, управителят на санджака, нито е знаел, нито е донесъл на началството. Не беше ли това неизречен укор, че не си е отварял очите и е оставил да бъде приспана душата му? Азис паша предпочете да се защити с гъвкавина, отколкото с твърдост. Той се изсмя:

— Аллах, аллах, да не повярва човек! В Стамбул са се уплашили от нашите — ново изкискване — „даживейлерден“^[5]…

Двамата срещу него не последваха веселостта му. Неджиб ага остана съсредоточен и смръщен, другият вдигна вежди в едно изражение, което и по-малко наблюдателен човек от пашата не би определил освен като студена ирония.

— Страхувам се, че нямате особено основание за веселост, ваше превъзходителство — тихо, но отчетливо произнесе Меджар Ахмед.

Всичко в това изречение подразни пашата: скритото наставничество в него; това префърцунено „ваше превъзходителство“, усвоено навярно в цариградските салони, което прозвуча като урок по добро държание; но като че най-вече от всичко флегматичният и отегчен тон на агата — Азис паша не си бе пилял времето да чете разни гяурски измишльотини, иначе би охарактеризирал този тон като присъщ на някакъв османски Чайлд Харолд или Евгений Онегин.

— Ще си позволя да спра вниманието на ваше превъзходителство само върху онова, което българите пишат в своите вестници — продължи по същия начин агата. И натърти: — В своите стам-бул-ски вест-ни-ци, издавани не някъде по Влашко, а под носа на високата порта. — Той извади от вътрешния джоб на редингота си някакви листове; не беше трудно да се разбере, че на тях бяха записани преводите на онези статии, които искаше да прочете. — Ето например техния „Източно време“ „Ние съжаляваме от сърце и душа сичките ония наши заблудени младежи — пише в него, — които си губят скъпоценното време с изучаването на турския язик, язик мъртъв, без никаква литература и полза.“

— Дръзко — изсумтя недоволно пашата, — дръзко наистина, но в него става дума за литература, не и за оръжие.

— Почакайте, ваше превъзходителство. Другаде става реч и за оръжие. Е, не с открит призив за въстание, разбира се, българите не са чак до там безразсъдни, но всеки ще се досети какво се крие отвъд приказките за равенство във войската и на бойното поле. Техният „Напредък“ казва дословно: „Докато нашият българин не чуе ревът на топа и звънтенето на саблята, докато той не се сражава на бойното поле за отбрана на общото отечество, заедно със своите съотечественици, мусулмани, до него време секи ще има право да го бъхти като съдран чувал.“^[6]

Не можеше да обръща повече работите на майтап — рискуваше да стане смешен сам той. И докато се чудеше как да излезе с чест от неловкото положение, в което го постави Меджар Ахмед с неговите проклети вестници, получи съвсем ненадейна помощ: отвън долетя гласът на мюезина, който от минарето на Имарет джамия призоваваше правоверните към сабах намазъ^[7]. В същия момент се появи и слугата Юнуз с три черджета в ръце.

— Време е за молитва, агалар — рече пашата и, разчевръстил се внезапно, сам даде пример на старателно богомолство.

Тримата се изуха по чорапи и се отпуснаха на колене върху черджетата с очи към далечната Мека, като зашепнаха молитвите си, и с ръце ту на бедрата, ту зад ушите, захванаха да правят предвидените от ритуала навеждания и поклони. Азис паша използува времето на намаза, за да огледа с крайчеца на очите неканените си помощници, които така успешно развалиха рахатлъка му. Отърсил се от предишната си отпуснатост, Меджар Ахмед беше олицетворение на правоверна молитвена ревност; обратно — Неджиб или беше прекалено разсеян, или не познаваше особено добре изискванията на исляма.

Докато се изправяше с пъшкане, мютесарифът промърмори:

— „Кажи: бог е един, вечният бог…“

Меджар, Ахмед ага улови думата му и я завърши вместо него:

— „Той не ражда, нито е роден и няма ни един подобен нему.“^[8]

„Анадолец — рече си наум Азис паша, — чист анадолец. Само човек със сто предци из Анадола може да знае наизуст светите слова и да ги произнесе на такова чисто анадолско наречие…“

И доволен от новото си откритие, той можа да каже с леко сърце:

— Е добре, агалар, нека продължим. Какви са в същност вашите намерения?