Цончо Родев
Човекът без сянка (43)

XLII.
„Боят настана, тупат сърца ни…“

Всеки се е родил, за да умре, затова нека умрем, но да оставим надежда за живот, да оставим на наследниците си свободата, която с пари се не купува, а само с кръв.

Неизвестен въстаник от Стрелча

Около 170–200 души турци са паднали на панагюрските окопи в числото на които имало и двама-трима мюлезими и юзбашии…

Захари Стоянов

Спокойствието, подарено на въстаниците от уплашените турци, продължи до 26 април. В този ден неуморният Павел Бобеков бе свикал стотниците и някои други по-изкусни във военното дело мъже, за да ги разпита за подготовката на бойците, когато в стаята връхлетя един задъхан вестоносец и извика от вратата:

— Турците!…

Всички наскачаха. Въпросите заваляха един през друг:

— Къде?… Аскер или, башибозук?… Много ли?… Захванали се битка?…

Като си пое дъх, гончията разказа: нямало още битка, но многоброен аскер и башибозук идвал откъм Стрелча… При тази вест Бобеков прибледня, отпусна се на мястото си и гузно и горестно призна:

— Измамиха ме!… Аз ги чаках откъм Пазарджик, а те…

— Какво значение има? — заглуши го Радуил. — Откъдето и да идват, нашата задача не е ли все същата?

— Вярно — посъвзе се хилядникът. И се обърна към военния комендант: — Соколов, поеми командата!

Иван Соколов вече по-спокойно и по-подробно разпита вестителя. Турците разпънали шатри в стрелчанския дервент и пратили конни разузнавачи към Панагюрище; разузнавачите обаче явно се страхували от засада, понеже не проявявали голяма охота да приближат българските стражи и гледали да обикалят по-отдалече.

— Това е добре — каза Радуил. — Щом разпъват чадъри и само разузнават, значи, не се готвят да нападат… поне днес. А това ни дава възможност да засилим позициите си, да съсредоточим повече хора…

Думите му съдържаха един умело подсказан съвет. И Соколов не се подвоуми да го послуша: още начаса̀ той разпореди стотниците Стоян Пъков, Кръстю х. Томов и Никола х. Георгиев да вдигнат войскарите си и да ги разположат в Балабановата кория и по Пепелянова могила, като по този начин затворят дефилето към Стрелча. Заповяда да откарат там и две от черешовите топчета, които щяха да бъдат под командата на главния топчия Стоил Финджеков. Малко по-късно той също се отправи нататък, съпроводен от членовете на Привременното правителство Захария Койчев и втория от бившите векили Кръстю Гешанов. С тях тръгна и Радуил. Когато ги изпращаше, Павел Бобеков дръпна Радуил настрана и му каза с уважение и възторг:

— Възхищавам се от тебе! Ти единствен предричаше, че опасността ще дойде откъм Стрелча, а когато думите ти се сбъднаха, даже не отвори уста да се самоизтъкнеш…

— Чудя ти се, Бобеков, че можеш да се занимаваш с това. Да изтъкваме заслугите си ли сме тука, или за да удържим на клетвата си?

— Няма да отворя втори път дума, но да знаеш — евалла ти правя за далновидността…

Те си стиснаха здраво ръцете.

Преди да отиде към застрашената позиция, Радуил намери време да отскочи до училището, където Елена подготвяше своя лазарет.

— Начева се — каза й. — Турците дойдоха. Откъм Стрелча.

— И ти?

— Отивам към Балабанова кория. По Стрелчанския път.

Кръвта се оттегли от красивото й лице, но тя не се предаде на сълзливо разнежване.

— Върви! — рече му развълнувано. — Върви и бъди смел. А иначе… пази се, Радуиле… За мене се пази!…

И с внезапен порив се хвърли в прегръдките му.

— Да сте живи и здрави, млади хора — благосклонно произнесе някой до тях. Беше непозната старица с разчепкан тефтик в ръце. — Зер то, българското царство, вие, младите, и вашите деца ще го построите…

Двамата се пуснаха и засрамени побягнаха в различни посоки.

* * *

Както предсказа Радуил, така се и случи — в този ден турците не предприеха нищо повече. През нощта се появи един нов враг — дъждът, — но той беше така тих, топъл и кротък, че още никой не го оцени, никой не се уплаши от него.

На разсъмване дойдоха най-предните съгледници и доложиха: в турския стан се забелязва оживление, невям се готвят да нанесат удар. След кратък съвет с другите началници Соколов размести позициите или по-право — изнесе две нови напред: Бобеков с една чета (в нейните редове беше и Радуил) зае Петлява кория, а друга със Соколов начело се разположи при Чиряшка река. Вече нямаше нужда от съгледници — и с просто око се виждаше, че въпреки позасилилия се дъжд турците се стягат за юруш: отделно сините редици на низама, отделно нестройната и шарена тълпа на башибозука, отделно готовата за набег кавалерия.

— Много са, дявол да ги вземе! — прошепна Павел Бобеков.

— Че са много, много са — съгласи се Радуил. — Но това за нас не стига. Трябва да научим какво точно се крие зад това „много“.

Хилядникът го стрелна с поглед.

— Да не си решил пак да?…

— А, не! — прекъсна го Радуил и избърса вадичките дъжд по четинестата си брада. — Още като дойдох те предупредих: вече ще бъда само войник. Мисълта ми беше, че ще бъде добре да хванем език…

— Прав си — съгласи се Бобеков. — Ще поговоря с хората.

Мина половин час, после още половин — виждаше се, турските началници още се бояха от капан, та не посмяваха да заповядат общ юруш срещу Панагюрище. В края на краищата не посмяха и в целия този ден; ограничиха се в разузнавателни напади на кавалерията, но пехотата и бошибозукът до вечерта не помръднаха от местата си.

Когато в далечината се зададоха първите конни отделения с размахани над главите саби, някой произнесе до Радуил:

— Това е, само една неделя мир и пушките пропукаха.

Радуил се замисли. Да, сметката на непознатия боец беше вярна: беше вторник, 27 април, а това означаваше точно една седмица от избухването на въстанието. Но той нема̀ време да се задълбае в тези размишления — турците наближаваха, а Бобеков с гола сабя в ръка викаше:

— Слушайте всичкиии!… Крийте се зад дърветата и не се страхувайтеее!… Конник в гора не струвааа!… Щом чуете моето повеление, всички гръмнете едновременнооо!… Никой да не избързвааа!…

Оказа се прав. Турците, около стотина ездачи от низама приближиха корията, но не влязоха в нея, а закръжиха наоколо, като даваха изстрели напосоки. Бобеков използува обстановката и изкомандува:

— Слушааай!… Пааа-ли!…

Момците от четата се показаха от укритията си и едновременно изпразниха своите пушки срещу нападателите. Чуха се писъци. Двама ездачи увиснаха на седлата си, конят на третия рухна; цялата стотня се засуети панически, пък обърна гръб и офейка на изток.

— Пленникът, Бобеков, пленникът!… — извика Радуил.

Но Бобеков не се нуждаеше от напомнянето му — той вече бе изпратил четирима души, които бързо-бързо разоръжиха затиснатия от коня ездач и го доведоха при хилядника. Пленникът съвсем нямаше вид на господар — уплашен за живота си (навярно предполагаше, че без много приказки ще му отрежат главата), той пулеше очи и трепереше с цялото си тяло. Павел Бобеков, възпитаник на висшето медицинско училище в Цариград и владеещ отлично турски, поуспокои с няколко думи нещастника, а после — като му обеща живота срещу истината — го разпита. И в резултат пленникът се успокои, а защитниците се угрижиха — не бяха добри сведенията, които научиха: Хафъз паша водел три хиляди башибозуци от Татар Пазарджик, Адил паша и Селями паша докарали чак от Стамбул редовна войска — до три хиляди пешаци и шест стотици кавалерия, че отделно и няколко планински оръдия.^[1] Общ началник на всички бил Хафъз паша.

— А гарнизона на Филибе? — намеси се Радуил.

— Той замина към Родопите. Срещу комитите на Перущица. Води го Решид паша от Едирне.

Двама души отведоха „роба“ (така наричаха по онова време пленниците) към Панагюрище, а Бобеков попита тихо:

— Как я виждаш тази?

— Справедливо е — отговори по същия начин Радуил. — Неприятно е, но е справедливо. Щом тук е столица, полага ни се да понесем и главния удар…

— Ще предам сведенията от „езика“ във Военния съвет, но ще забраня да се разгласяват сред населението. Ще стане паника.

— Правилно. Заплачат ли жените и децата, ще омекнат сърцата и на ратниците.

— Гледай! Гледай отсреща! — викна възбудено Павел Бобеков. — Иван Соколов посрещна гаджалите като нас и също ги прогони!

— И още двама-трима са увиснали на стремената!…

Малко по-късно турците повториха своя юруш. По същия начин, но с една разлика — навярно разбрали слабата дългобойност на въстаническите кремъклийки, те кръжаха малко по-далече, почти на границата на безопасността; в същото време куршумите на техните модерни пушки биеха силно, далече, сигурно. За да навакса разликата, Соколов с едно „Хайде да те видим, дядо Финджек!“ вкара в боя „артилерията“. Черешовият топ изгърмя и поздравен от бурното „Да живей!“ на въстаниците, кантареният топуз изсвистя над главите на турските ездачи, като подплаши и коне, и хора. Вторият изстрел, насочен от Стоил Финджеков още по-добре, падна сред групичката на кавалеристите, като строши краката на един кон. Но третият… третият беше фатален: дървената цев изхрущя жално и се разцепи на две половини…

По-лошо от това беше, че срещу второто нападение не отговориха повече от двадесетина пушки — навлажнен от неспиращия дъжд, барутът отказваше да се възпламени, а това означаваше не само липса на изстрел, но и дълго чистене на пушката през дулото… В третото нападение гръмнаха само пет-шест.

— Ако изобщо удържим днес и ако този проклет дъжд не благоволи да спре — прецеди през зъби Павел Бобеков, — трябва утре да се организираме така, щото на всеки час от града да ни носят сух барут.

— Мисля, че зная начин да се удържи до утре — каза Радуил.

— Какво имаш предвид?

— Да сплашим агаларите. Видя ли оня мюлезим, дето винаги застава най-отпред и кара коня си да се изправя на задни крака? С тия свои сербезлици той дава смелост и на останалите. — Хилядникът продължаваше да го гледа неразбиращо. — Къде е пушката на пленника, Бобеков?

Донесоха му я. Беше новичка белгийска игленка-карабина. Радуил я изпита с два изстрела и остана доволен от точността й.

— Не рискуваш ли премного, Радуиле?

Той сви рамене:

— Ако исках да не рискувам, сега щях да съм в Цюрих. Швейцария вече двеста години е в неутралитет… — После се замисли. — И все пак ако се случи нещо с мене, Бобеков, кажи на Елена Анастасова… Или остави! Нищо не й казвай. Но и не я оставяй без грижа и закрила.

Махна ръка за сбогом и тръгна напред. При крайните дървета на корията легна върху калната земя и, незабележим като змия, запълзя нататък. Едва стигна до една купчина камъни, зад които бе решил да потърси укритие, и турската кавалерия за четвърти път приближи с весели викове и с изстрели от движение. И както ставаше в последните няколко часа, ездачите пак закръжиха като оси на стотина крачки от корията: крещяха „Бисмиллах“ и предизвикателни ругатни, стреляха по мерналите се между дърветата защитници, а младият им мюлезим все така чупеше коня си — за кураж на своите и за гняв на българите. Но този път кипренето му не продължи дълго. Проехтя самотен изстрел и мюлезимът без да издаде звук, се преметна през задницата на коня. Хората му се струпаха около него, уплашени възгласи „Вай!“ и „Аман!“ замениха досегашните войнствени закани. Защото младият офицер беше пронизан точно там, където се събираха веждите му…

Докато още се окайваха, екна нов изстрел и друг от групата им разпери ръце и се прегъна на две. Останалите не проявиха охота да се сразят с и неизвестния стрелец, а грабнаха двамата си убити и с все сили побягнаха на изток.

До вечерта не предприеха ново нападение.