Цончо Родев
Човекът без сянка (42)

XLI.
И революциите се правят от живи хора

Еленка Йордану ромоня:

— Йордане, първо любовь

що ще ни бъде постелка,

що ще ни бъде покривка?

— Зелена трева постелка,

зелени листи покривка.

Народна песен

Всеки българин сега трябва да остави всичко настрана, да пожертвува мило и драго, отечество да се освободи!

Олимпий Панов

Като се страхуваха, че в Панагюрище ще срещнат московци, турците пет дни не предприеха нищо срещу столицата на въстанието. Тези пет дни въстаниците приеха като дар от небето и не ги пропиляха: копаха окопи, ляха куршуми, приготвяха фишеци и най-важното — с всекидневен талим (в българския език още не съществуваше понятието „военно обучение“, та затова използуваха съответната турска дума) превръщаха нехващалите пушка мъже в бойци.

Макар и рядко, до Панагюрище все идеше по някоя вест от другите въстанически центрове и според това дали вестта бе радостна или печална, цялото градче ликуваше или изпадаше в униние. Научиха, че карловският кръволок Тосун бей превърнал китната Клисура в пепелище и Панагюрище клюмна като повяхнало цвете, пък на другия ден се разбра как при Петрич Орчовата дружина сразила и обърнала в бягство несметна башибозушка орда, а сам Орчо се отличил повече от всички, като с един куршум свалил от коня предводителя им (след този подвиг към името на Орчо прикачиха почетното прозвище „войвода“ и то му остана чак до смъртта, че и след нея в паметта на признателните поколения), и хора̀та се люшнаха и се виха чак до тъмно; чу се, че Пловдив и Татар Пазарджик не въстанали и че в Доспата помаците разорили Батак и изклали батачани и всички бяха като попарени, но после се върна Орчо войвода и разказа как в Белово не само българи (и българки — имало и жена между тях^[1]), но също далматинци и немци масово постъпвали в Хвърковатата чета и пак възликуваха сърцата…

През тези дни, които по-късно преживелите щяха да наричат „дни на българското царство“, Радуил имаше сравнително малка възможност да се вижда с Елена. Поради заетост. Колкото и да е странно, става дума повече за нейна, отколкото за негова заетост.

Чрез Бобеков Радуил я бе настанил в заможната къща на Филип Щърбанов — онзи бивш векилин, който беше член на комитета и до самия 20 април разиграваше и водеше за носа конака и мюдюрина, — та се надяваше, че всеки път, когато се връща от позицията за почивка, ще бъдат заедно. Но тази сметка излезе, както е думата, правена без кръчмаря. И кръчмарят беше самата Елена: нали във Франция тя бе преминала самарянски курс, та като не пожела да стои със скръстени ръце, предложи да организира някакво подобие на лазарет за бойците, които в бъдеще ще имат нужда от помощ; Павел Бобеков и Военният съвет приеха с радост предложението й, още повече, че в Панагюрище нямаше лице, вещо по медицина, а перущенският доктор Соколски, на когото уж разчитаха, се запиля с четата на Бенковски, пък и той се беше вече проявил като човек, „който не беше твърде мъченик на своята професия“^[2] и пред скалпела или слушалката предпочиташе да вижда в ръката си пушката… Елена се посвети с такава ревност на новото си поприще, че за да я види, Радуил трябваше да се преструва на човек от помагачите й, ала и тогава тя успяваше да му отдели твърде малко време.

Когато обаче в тези тъй редки случаи те оставаха сами, разговорите им бяха пълни с топлота и с прости човешки чувства. Нищо чудно. — Април 1876-а не беше дело на свръхчовеци, а се сътвори от живи хора, „на които нищо човешко не беше чуждо“.

* * *

— Какво е това на палтенцето ти? Прилича на украшение, изработено от изкусен майстор-златар, пък, кой знае защо, много ми напомня на обикновено размачкано олово.

Мълчание. И после:

— Не ме разпитвай. Спомен ми е от един човек, когото би трябвало да мразя, пък аз го уважавам.

— Да го мразиш? Защо?

— Защото е наш противник.

— Аха, започвам да се досещам. И това олово… Да, да, досещам се.

— Не се подигравай. Ти най-малко имаш право да говориш лошо за него.

— Аз ли? И защо именно аз?

— Защото той е знаел, че Димко те укрива у дома и не е протегнал ръка, за да те залови.

— И ти носиш това украшение като спомен за благородството му към мене?

Тя се престори, че не забелязва иронията.

— Като спомен за благородството въобще. — И натърти заядливо: — Днес то не се среща прекалено често…

Радуил я разбра. Понечи да каже нещо, но размисли и се отказа.

* * *

— Много ме терзае споменът за турчина, когото убих. — (В мъглявите спомени на Елена Неджиб ага, когото тя повали, се смесваше с турчина, убит от Димко, чието оръжие тя прибра.) — Всяка нощ се явява в сънищата ми и ме гледа все с ония изцъклени студени очи…

— Не бива, не си права да се измъчваш.

— Как да не съм права? Мигар е лесно да станеш убийца?

— Ти не си убийца, Елена. Защото тогава си стреляла, е, да, и си улучила като войник в честно сражение. Войникът не е убиец именно защото е войник.

— Искаш да кажеш, че ако тогава… в къщи?…

— Така е. Ако тогава беше улучила Меджар Ахмед, ти щеше да бъдеш убийца. Понеже войната между двата ни народа не беше още обявена и той нито се е готвил да стреля срещу тебе, нито е имал основание да се предпазва. Но с този неизвестен турчин е друго. Били сте войник срещу войник и оръжие срещу оръжие. Такова убийство не е убийство.

— Бих искала да си прав. Ах, как бих искала да си прав!…

* * *

— Не може да не ти е мъчно за Димко. Нека да ти е мъчно, но не го съжалявай!

— Игрословица ли е това?

— Никаква игрословица! За тебе е невъзможно да не скърбиш за него — за прекрасния човек и за юнака, който те е запазил с цената на собствения си живот. Но не бива да го съжаляваш, да окайваш орисията му. Каква по-хубава смърт за мъжа от тази в името на отечеството и на любимата жена?

— Просто ти се чудя, Радуиле. Преди месец не даваше и да се спомене за женитба, вчера говореше за близката ни смърт под знамето на свободата, пък днес как ли не ме предумваш за венчило.

— И много ми се иска да склониш. Дори вече съм подпитал поп Георги Футеков…

— А предишните ти възражения?

— Не се отричам от думите си. Но ти забравяш няколко важни неща. Например това, че ти днес не си дъщеря и наследница на богаташа Лазар Анастасиади, а обикновен войник и въстаник, какъвто съм и аз.

— А нещо за утрешната гибел?

— Че онзи, комуто предстои да умре, заслужава приживе малко човешка радост.

— Хммм… Бих искала в сраженията да се покажеш толкова сръчен с пушката и ножа, колкото си сега с думите.

— Гласът ти не звучи така, като да се готвиш да се хвърлиш на врата ми и да прошепнеш: „Готова съм, мили…“

— Позна.

— И защо, дявол да го вземе?

— Мигар не разбираш? Тук сме за нещо толкова голямо, че е неуместно да поставяме наравно с него своите радости и копнежи.

Той я изгледа продължително.

— Войникът се сражава за отечеството си, но това не му пречи да се храни. И да си избере по-за̀ветно местенце за нощувка…

— Но въстаниците предават на огъня бащината си къща или изоставят жена и деца, за да изпълнят клетва и дълг. Какви ще бъдем в техните очи ние двамата, ако в същото време се заловим да вдигаме сватба? — И след малко: — Какво, разочарован ли си?

— Защо мислиш, че съм разочарован?

— Гледаш ме така…

— Гледам те като човек, който е разбрал защо между милионите жени по света е обикнал именно тебе!…