Цончо Родев
Човекът без сянка (14)

XIII.
Двадесет и четири часа от живот на един апостол

Не се искаше много за да възпламениш духовете. Имаше се работа с една клада, в която стигаше да хвърлиш една искра, за да пламна.

Константин Величков

Боже! Дай ми сила и недей ме оставя сам; помогни ми в светото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина!

Георги Бенковски

Съобщението гласеше, че по повод предателството, предизвикало „самоковското приключение“, и опасността от предателство въобще, в Панагюрище се свикваше важен съвет с участието на апостолите и на представители на по-изтъкнатите комитети. Куриерът, който го носеше, застигна Бенковски, когато апостолът с двама придружници беше на половин час път от село Ч. — крайната цел на маршрута му през тази нощ.

Георги Бенковски не търпеше никакви чужди заповеди. Но ако не избухна, когато изслуша куриера, простата причина беше, че този съвет се събираше по негово лично искане. Не избухна, но и не пропусна да прояви едно самоволие — от онези, които караха безбройните му почитатели (главно от Панагюрище, Мечка, Баня и Поибрене) да гледат на него като на княз-самодържец, още само временно некоронясан: върна пратеника с нареждане да бъде почакан, защото той не можел да измами селяните от Ч., които го очаквали. И продължи нататък.

Беше някъде около среднощ, когато Бенковски, придружен от един верен проводник от Ч. и от телохранителя си Иван Парпулов от Панагюрище, познат повече с прякора Орчо^[1], влезе в селото и се настани в къщата на свещеника. Че го настаниха именно в поповата къща не направи впечатление на войводата — във всеобщия кипеж през славната 76-а година попът и даскалът бяха винаги начело на революционните комитети. Същевременно той не се стъписа и от съзнанието, че е пред един божи служител, а, както му беше обичаят, тозчас захвана да се разпорежда, сякаш беше под покрива на свой измекярин:

— Скоро вън! — викна на поповия син. — Дай зоб на конете и остани в двора на караул. А ти, отче? Какво си се разпищолил? Или мислиш, че революция се прави тъй, по долни дрехи! Я се облечи, че ще отидеш да повикаш даскала и някои други народни хора. — Не остави той на спокойствие и стопанката: — Стъкни огъня, бабо попадийо. Стъкни го и сложи кафето. Не в джезве, не, направо в тенджерка го сложи!

В суетнята, последвала този водопад от заповеди, практичният Орчо не пропусна да подметне многозначително, че от пладне не са слагали топла гозба в уста. Телохранителят на Бенковски беше възнисък, тантурест и поради това — малко тромав. Лицето му пък представляваше невероятна смесица от несходни черти. Взреш ли се в челото, във вечно скръбното изражение на очите и в меланхоличната гънка на устата, склонен си да се закълнеш, че пред тебе е един кротък мислител с болезнено чувствителна душа. Но спреш ли поглед на дълбоката бразда между веждите и още повече — на двата юнашки засукани мустака, всеки от които описваше по една внушителна полегнала латинска буква S, веднага разбираш, че имаш работа с човек на безбройни минали премеждия, решителен в действията и непоколебим пред опасностите. А чуеш ли го да приказва, ще откриеш в него и един хитър и нагодлив към обстановката веселяк с вродена дарба да надвива несгодите с две прости оръжия: закачлива шеговитост и истинско или престорено безгрижие пред житейските превратности.

И така, попадията стъкна огъня, позатопли гозбите и сложи трапеза за късните гости. Бенковски едва вкуси няколко залъка, докато придружниците му, въоръжени с дървените лъжици, не се посрамиха пред паниците с копривената чорба и овнешките плешки. Като се наядоха, проводникът се прибра у дома си, а Орчо захърка в отредената за гости стая, но войводата остана на крака. Той само изпи едно подир друго няколко силни кафета и заповяда на свещеника да вдигне от сън и да доведе при него споменатите по-рано хора. Учителят дойде с първите петли и кажи-речи до разсъмване отговаря на въпросите на апостола. Сетне си отиде, за да отстъпи ред на следващия от призованите. И тази върволица продължи да се ниже в поповата къща през целия ден, та чак до мрак; апостолът не подгъна крак, сърбаше своите кафета и с нищо не издаваше, че не е спал нито последната нощ, нито кой знае колко нощи преди това.^[2]

Вечерта, когато селото притихна, от всички краища плъзнаха сенки и с безкрайна предпазливост се насочиха към училището. Там, в школската стая, прозорците на която предварително бяха затъмнени с наковани по черчеветата черги, мъжете се срещаха, сваляха ямурлуците от раменете и гуглите от главите и макар понякога само до преди час да са били заедно, се хвърляха един-друг в прегръдките си като след дълга раздяла или по-скоро — като на най-личен празник. Мнозина от поканените идваха с пълно въоръжение — от поясите им стърчаха ками от най-различен вид и размер, калъчи и турски ятагани, револвери и начесто такива пищови, които дори за тази епоха можеха да пробудят съмнение, че са откраднати от стената на някой музей, идваха те в този вид не толкова от нужда, колкото да се похвалят и самоизтъкнат с готовността си.

Последен се яви Бенковски; външността му бе такава, че зашемети скромните селяни, несвикнали да срещат подобни внушителни фигури от българско коляно. Висок, тънък и гъвкав мъж на тридесетина години, рус, с естествено вирната глава и с ясносини очи, които имаха странната способност да пронизват хората срещу тях, Бенковски поразяваше най-напред с онова, което бе получил от майката природа. Поразяваше обаче и облеклото му — хубавите дрехи, черната мушама, наметната върху раменете, високите ботуши, ремъците, кръстосани на изпъчените гърди, по които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп — кой би могъл да погледне този човек и да не повярва, че зад него има сила, способна да свали една царщина?

Застана войводата пред спотаилите дъх селяни, хлъзна остър поглед по редиците им и започна направо, без никакво обръщение:

— Благодарни ли сте от султана и от управлението му и имате ли на мен поверение за онова, което ще ви кажа?

Намери се един, който след продължително мълчание събра смелост да отговори:

— Благодарни сме на султана, но от управлението на чиновниците му не сме благодарни. А на тебе поверение нямаме, додето не ни покажеш пълномощното си и не ни съобщиш отгде идеш и накъде отваждаш.

— Никой не може да знае аз отгде ида и накъде отваждам — отсече строго Бенковски. — За пълномощното ми обаче имате право да ми дирите и да го видите. Ето, давам ви го, четете!

Апостолското му пълномощно мина от ръка на ръка. Сами или на групички, селяните го прочетоха, цъкнаха с език на печата, който носеше името на Централния комитет във Влашко, и първоначалното им уважение към войводата започна да придобива размери на страхопочитание.

Когато пълномощното се върна до изправения като статуя Бенковски, същият онзи, който отговори на началния му въпрос, попита за целта на неговото посещение. Апостолът започна сравнително спокойно. С прости и разбираеми думи, често оцветявани с уместни български и турски поговорки, той поговори за загнилото османско царство, спомена въстаналите херцеговинци и чрез тях ловко се прехвърли на Европа, която явно подкрепяше или поне съчувствуваше на вдигналите се срещу ислямското робство християни. Щом спомена думата въстание, той изостави предишния спокоен тон, оживи се, повиши глас, а очите му сякаш захванаха да мятат мълнии. И скоро запокити в лицата на стъписаните и очаровани слушатели:

— Стига сме спали! Не плаче ли ви сърцето, кога четете нашата история? Нека се пробудим най-сетне и с бога напред да викнем в един глас срещу теглото си!…

Със силни слова, които очевидно бликнаха направо от сърцето му, той очерта окаяното положение на безправния българин — изоставането му в учение и стопанство, ежедневното поругание на честта му, несправедливостта на турското правосъдие, невъзможността да се излезе от това бедствие по друг начин, освен чрез всенародно въстание против петвековния тиранин. Като стигна дотук, Бенковски заговори с екзалтация, която скоро се предаде и на цялото събрание:

— Бог ще ни припише грях — кънтеше гласът му, — като оставим да се газят от неверни светите ни места. Той дава и помага, когато види, че се трудим, а в кошара не вкарва. Щом е тъй, нека презрем всичко мило и драго и в славна битка да осигурим живота си, имота и честта си. Нека нашето мълчание от пет века наведнъж изчезне и до небеса да викнем, че не може да се живее под тиранско управление… Това е целта на българския комитет, от който съм проводен в една част от Тракия да кажа лично на всеки наш брат, че не трябва да се пропуща повече от това време, когато звездата на Турция залязва, а ние да седим със скръстени ръце.

И твърде скоро след това ги призова:

— Оттам аз идвам и там отваждам, гдето ме попитахте по-напред. Който ще да е последовател на целия ни народ, нека даде клетвата си пред бога, че ще презре всичко скъпо му наоколо и ще понесе кръста и оръжието на свободата. А който обича живота и имота си, такъв ще бъде забелязан и причислен към народните врагове! У вас, ако тече българска кръв, изберете първото, ако ли не, то изберете второто и мен предайте на вашето правителство. Но знайте, че с мен не свършват народните апостоли на свободата! Вас ще запишат в народната история предатели народни и ще ви гони цялото потомство. — Той пое дълбоко дъх. — А сега ако обичате да сте мои последователи, то станете, изправете се тук пред иконата — лицето на бога — и дайте клетвата народна!

Зашеметени, омаяни, хипнотизирани от неговата вулканична натура, всички като един се изправиха и едногласно заявиха, че са готови да дадат клетва и после — да умрат за свободата на отечеството. Като ги закле пред кръста и револвера, Бенковски им даде напътствия за подготовката им, изреди какво трябва да си приготви всеки войник на свободата, как да се пазят от турски шпиони и как да се свързват с другите комитети и с апостолите. Отговори и на въпросите им и ги разпусна — все тъй суров и властен, както и започна.

Още същата нощ, придружен от верния Орчо и нов проводник, Бенковски беше на път за Панагюрище.

Отново без да даде почивка на тялото и сън на очите си…^[3]