Цончо Родев
Човекът без сянка (35)

XXXIV.
Първата пушка

И се подписа тържествено вече актът между роба и господаря. Първата пушка изгърмя! Всеки може да си представи като какво страшно въздействие трябваше да произведе тя на петстотингодишния роб, който се е научил само да мълчи, да не възразява, да ласкае и да навежда врат раболепно.

Захари Стоянов

След снощното „ракъ-кефѝ“, на 20 април Неджиб ага се събуди махмурлия, кисел и сърдит, но това не му попречи веднага да се залови за работа. Първа негова жертва стана Георги Тосуна — може би защото кафенето му се намираше на пазара, точно срещу конака, та беше „под ръка“. Едва Тосуна започна да вдига кепенците на кафенето си, довтасаха един онбашия и няколко заптиета и без много приказки го отведоха в кауша. Чрез друго заптие той повика в конака Брайко Енев, трето проводи да улови Петко Кундураджията, обаче за онзи, който оглавяваше списъка му, сметна, че заслужава личните му усилия. Неджиб отиде до Каблешкови и попита за Тодор; болнав, апостолът беше у дома, но майка му хладнокръвно излъга: Тодор ей сега мръднал накъде чаршията, ала навярно скоро щял да се върне — няма ли да го почака агата?

Опитният колагасъ любезно отговори:

— Не е бърза работа. Нека после Тодор прескочи до конака. И да приготви мюждето — хубаво писмо му нося от Филибе…

Доволен от себе си, Неджиб ага тръгна назад. Той не предполагаше, че преди още да е прекрачил прага на конака, главните съзаклятници на Копривщица — между тях също Брайко Енев и Петко Бояджиев, който бе зърнал отдалече заптието пред дюкяна си, та навреме бе свърнал по странични улици — ще са се събрали за последно, решително обсъждане преди да преминат към действие.

— Оборище ни позволява да прогласим въстанието — каза Каблешков, — но не ни дава право на лекомислие. Трябва да сме сигурни, че Неджиб ага лови не какви да е, а люде на народното дело.

— Какво съветваш, апостоле? — попита Лука Гьотлийски.

— Ти, Брайко, ще отидеш в конака и ще се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал. Заключи ли те агата, не се тревожи — няма да е за дълго. А вие — каза на останалите — разгласете на верните ни хора. Нека облекат униформите и с пушки в ръце да дойдат у нас.

Така и направиха. Брайко Енев събра кураж и се отправи към конака. По пътя настигна другите аази Никола Вълчев и Илия Мангъра и тримата влязоха заедно. В мюдюрската одая завариха Неджиб ага, мюдюрина и векилина Тодор х. Вълков, поздравиха ги с теманета и понечиха да седнат, но смръщеният колагасъ направи знак на Брайко:

— Ти не сядай, с тебе имам една давия…

И Брайко Енев, на бърза ръка се намери в кауша.

Неджиб ага продължи да следва своя хитър план. Той вдигна меджлиса и го поведе уж на разходка, а се озоваха пак пред портите на Каблешкови. Агата отново попита за Тодор, но получи същия отговор. А по това време в една от стаите на просторния дом Тодор Каблешков трескаво навличаше бяло-червената си униформа и стягаше оръжието — той вече чакаше своите другари.

Не мина много след излизането на меджлиса, когато въстаниците наистина се събраха. Бяха в бели или червени куртки, богато украсени с гайтани, тесни панталони, цървули и навуща на краката и калпаци с орлови пера и златни лъвове на главата.

Решението беше взето бързо. Каблешков прати един човек, който да се разпореди да бият камбаните на църквите „Свети Никола“ и „Света Богородица“, а юначната дружина се раздели на две — неколцина тръгнаха по Бяла река, останалите хукнаха вляво през Геренилото; двете групи трябваше да се съединят пред конака и със сдружени усилия да го ударят с изненада. Но съдбата, изглежда, бързаше повече от тях, та не дочака да стигнат до конака, за да се сложи Великото начало. Докато притичваше надолу, първата група зърна една синя заптийска униформа пред кундураджийницата на Петко Бояджиев — изпратеният от Неджиб ага Карахасан още чакаше комитата, за да го отведе в зандана. Слисан от гледката на тези въоръжени мъже в странна униформа, заптието сякаш се срасна със земята; не помръдваше, само пулеше невярващи очи срещу тях. И това беше последното, което Карахасан видя през живота си. Георги Тиханек приклекна, прицели се и гръмна. Улучен в челото, турчинът се завъртя около себе си и се просна на калдъръма…

Първата пушка беше изстреляна! Робът се изправи и с този гръм запрати предизвикателството си в лицето на угнетителя, заяви му, че наистина е превърнал думите „свобода или смърт“ в свой жребий!

Когато гърмежът проехтя над притихналата Копривщица, групата от Геренилото беше вече дошла до конака. И не остана назад — нейните куршуми заплющяха по портата и стените на сградата. В същото време екнаха и камбаните на двете църкви.

Неджиб ага беше на похапка с мюдюрина и меджлиса, когато проехтяха гърмежите. Още при първия, по-далечния, той скочи на крака и се развика към своите заптиета:

— На конете!… Затворете вратата!…

— Защо тази тревога, ага? — запремига насреща му мюдюринът. — Сигурно сватба…

Глуповатият мюдюрин не свари да завърши достойното за ума му предположение, защото — както вече знаем — въстаниците започнаха нападението върху конака. Осведомен за бунтовните настроения на раята още от Пловдив, Неджиб не се измами за естеството на изстрелите. За негова чест обаче трябва да признаем, че нито за момент не се поддаде на паниката; започна да действува още с първият пукот и — това ще видим нататък — не изгуби самообладание до края на схватката.

— Аллах, аллах — прошепна мюдюринът, — чувате ли ги, агалар? Тези чапкъни навън крещят „Да живей България!“…

Никой не му отговори. Конакът беше обсаден и това създаваше на всички достатъчно грижи, за да се занимават си вайкането на загубилия ума и дума човечец.

А навън се бе развихрила буря. Цялото село беше на крак, образуваха се чети, завардваха се пътища, а повече от всичко се стреляше към конака — да изпразниш пищова си към сградата на турския управител, туй днес беше все едно да хвърлиш куршум срещу самия султан! Няколко часа продължи обсадата на конака и това захвана да дотяга на бунтовниците. Каблешков нареди да донесат газ — беше решил да подпали постройката — и наскоро една пълна тенекия пристигна на главната позиция на въстаниците.

Неджиб ага, който с риск на живота си следеше поведението на обсадителите, видя появяването на тенекията газ и разбра намеренията им. За да спечели време, той, чрез векилина Тодор х. Вълков, започна преговори с въстаниците. Първото им искане изпълни веднага — освободи задържаните Брайко Енев и Георги Тосуна… за да ги зърне след малко в редиците на ония, които обстрелваха мюдюрската одая. Очакваше го, та не се изненада. Но друго привлече вниманието му:

— Я ела тук — заповяда на Илия Мангъра — и погледни през тази цепнатина! Кой е чернобрадият, дето се разпорежда отсреща?

— Даскал е, ага — беше отговорът. — Найден поп Стоянов се вика.

— Тъй, даскал — изсумтя полицаят. — Винаги съм казвал аз, че даскалите са главните разсадници на заразата…

Навън наистина беше Найден поп Стоянов, а плещестият здравеняк до него — клисурецът Никола Караджов. След като комисията в Панагюрище беше завършила работата си, двамата се помаяха там до днешната сутрин и се върнаха точно навреме, за да се включат в обсадата на конака, а даскал Найден, определен отнапред за хилядник, да поеме началството заедно с Каблешков.

— Какво ще правиш сега, колагасъ ефенди? — продължи да пита мюдюринът.

— Какво ще правя ли? При първа възможност ще си плюя на петите.

— Как? Ти, един забитин на падишаха, да побегнеш пред тази паплач? — опита се да удари на чувства другият. — Това ли е?…

Неджиб ага не прояви любопитство да узнае как мюдюринът ще оцени решението му за бягство.

— Така е, мюдюр ефенди — прекъсна го с досада. — Ще избягам. — И добави поучително: — Качанън анасъ агламас^[1]…

За съжаление по-лесно беше да го каже, отколкото да го изпълни. За да стигне до конете (оборът беше точно под одаята на мюдюрина), трябваше да мине по чардака, а там валеше такава гъста градушка от куршуми, че не оставяше никакъв шанс за преминаване. Но и да стигнеше до конете и хората си — после накъде? Нали бе видял четите, които се разпращаха да завардят пътищата?

Той проводи отново векилина да преговаря. Този път въстаниците поискаха да освободи и другите аази (Неджиб ги държеше като заложници) и да им се предаде сам, заедно с хората си — това на военен език се нарича „предлагане на пълна капитулация“. Неджиб ага беше далеч от мисълта да се съгласи на капитулация. А в отговор на въстаниците, донесен по векилина, видя и искрица надежда за спасение; за да покажат на противника си колко безнадеждна е съпротивата му, те казали на Тодор х. Вълков, че „пътят за Пловдив е заварден“, а това подсказа на опитния колагасъ, че другият път, към Клисура, е свободен — въстаниците действително не се бяха погрижили за него, защото беше много стръмен, та не допущаха да се реши някой на бягство през него.

Неджиб ага отстъпваше на Меджар Ахмед по интелигентност и образование, но не му липсваха нито смелост, нито изобретателност. Щом видя този шанс пред себе си, той веднага премина към действие. С помощта на другите обсадени проби дупка в пода и през нея се спусна в обора — при заптиетата си и при отдавна оседланите коне. Решен да разкъса обсадата на всяка цена той заповяда да отворят дворната порта. Намерението му беше да водят пред себе си неколцината задържани българи, за да принудят обсадителите да не стрелят, но щастието — по-точно: неопитността на въстаниците — му помогна да не прибягва до тази мярка. Защото с открехването на вратата всички обсадители, изтощени от дългото чакане, изпразниха пушките си в отвора. Хитрият колагасъ не пропусна сгодната минута, в която навън нямаше нито една заредена пушка. Извика на хората си и заедно с тях излетя от портата, като хвана върлото по посока на Клисура. И успя — отърва се само с една тояга по гърба…

Мюдюринът обаче нема̀ същия късмет. Той, завалията, не разполагаше с кон, та се опита тичешком да се провре покрай конете на ездачите. Но не стигна далече — изгърмя пищов и човекът, който години представляваше върховната власт в Копривщица, се просна мъртъв, облян в кръв. Същата участ сполетя и едно от бягащите заптиета.

… Камбаните и нестройните гърмежи продължаваха да огласят селото и околността, копривщенци, опиянени от гледката на свободата (тя им се струваше сигурна, и окончателна!), лудееха по мегданите и стъгдите, пееха до прегракване бунтовни песни, кичеха се с цветя и здравец, прегръщаха се, не намираха начин да дадат по-ярък израз на радостта си… Във всеобщата безпаметна възбуда най-трезви се оказаха ръководителите:

— Трябва да предупредим Панагюрище! — рече Найден поп Стоянов. — Наш дълг е!…

Без да каже дума, Каблешков грабна лист и перо и сякаш съчинил го отнапред, на един дъх надраска писмото. После изтича до трупа на убития мюдюрин, натопи пръст в кръвта му и начерта кръст под подписа си. Всички любопитствуваха да научат съдържанието на писмото. Найден поп Стоянов го изтръгна из ръцете на апостола, но още първите редове го задавиха в сълзи, та не можа да го прочете на народа. От ръцете му писмото попадна у Никола Караджов и чрез него огнените думи на възторжения Каблешков стигнаха до ушите на множеството, струпано пред конака:

— „Братия! — гласеше писмото. — Вчера пристигна в село Неджиб ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра с няколко заптии. Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…

Коприщица, 20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков“

— Куриер, извикайте куриер! — развика се Найден поп Стоянов, докато бършеше просълзеното си лице. — Това писмо трябва начаса̀ да замине за Панагюрище!

Куриерът скоро бе готов. Обаче преди да тръгне, ръководителят на бунтовна Клисура написа под подписа на Каблешков и под кървавия кръст:

„Бях очевидец, когато се извърши сичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото.

Н. Караджов“

Още незасъхнало мастилото от неговия подпис, куриерът грабна писмото и полетя към столицата на Четвърти революционен окръг.

Зад него Копривщица продължаваше да ликува…