Цончо Родев
Човекът без сянка (27)

XXVI.
Една любов с мирис на карбол

С една дума, любов между двете млади и невинни сърца се захванала и вървяла все напред и напред, без никаква задна мисъл, с всичката своя искреност — каквато съществува само в младите и в неразвалените души.

Любен Каравелов

Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по-възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен, до самопожертвуване.

Иван Вазов

Срещнаха се при такива необикновени обстоятелства и всеки от тях повярва, че в лицето на другия е срещнал онзи, когото винаги е търсил. Чудно ли е тогава, че между тях още от първия миг възникна едно прастаро чувство, което после също „вървя все напред и напред, без никаква задна мисъл, с всичката своя искреност“?

Виждаха се всеки ден и много пъти на ден и тъй като бяха млади хора като всички други, в разговорите им също изобилствуваха онези прелестни безсмислици, които си говорят влюбените и които за цял свят са обикновен брътвеж, ала за двамата съдържат и смисъл, и очарование, и нежност. Но те живееха в такава обстановка, която не търпеше разговорите им да се затворят в рамките на брътвежа. Самият живот, който избра този странен начин, за да ги срещне, им налагаше и други разговори, и други действия, които се отличаваха от разговорите и действията, на другите влюбени по земята…

* * *

— Разбираш ме грешно, Елена. Кое човешко същество не пожелава само за себе си щастие?

— Не си ли противоречиш? Казваш, че ме обичаш и че искаш да бъдеш щастлив с мене, а след миг се отдръпваш и правиш какви ли не уговорки…

— Не „какви ли не“, а само една — за правото на щастие. Има ли човек право на щастие, когато е сред океан от злочестина и нерадост?

— Пак не те разбирам. Ако двама се обичат…

— Целият ни народ е запретнал ръкави да се пребори на живот и смърт за свободата си. След неделя или месец небето на Тракия ще потъмнее от барутен дим, Марица ще потече кървава и всред този нов апокалипсис^[1] петвековният роб ще се изправи гърди срещу гърди с тирана. Е, питам те — когато братята и сестрите ни мрат с повика „свобода или смърт“, ще имаме ли ние право да потърсим тихо гнездо и там, слепи и глухи за околното, да се отдадем на егоистично щастие? И няма ли сами да се презрем за бягството си от нашия дълг?

* * *

Той й разказа живота си. Разказа й го уж дълго и подробно, ала по-късно тя си даде сметка, че в това „подробно“ Радуил „случайно“ бе пропущал онова, което е бил длъжен или е искал да премълчи. Казал й бе например, че е син на учител, но „забрави“ да изрече името му. Или спомена, че е роден в едно от китните градчета на Подбалканската долина („където името на България ще чуеш в шума на дърветата, в ромона на поточетата, в песента на птичките“), а чак на заспиване Елена проумя, че Подбалканската долина е от Златица на запад до Карнобат на изток…

И въпреки това тя беше благодарна за разказа му. Защото чрез него отчасти надникна в необикновената биография на този още по-необикновен човек.

Първата си среща с просветата имал в школото на баща си, а сетне отишъл да продължи другаде, при по-добри и по-подготвени учители (кои и къде, в Българско, или в чужбина — мълчание). Там животът го срещнал с българи — той ги нарече „велики и безсмъртни“, но „изпусна“ да ги назове, — обрекли живота си на Отечеството, на борбата за свобода. Тази среща била съдбоносна за Радуил — той можел да създаде богатство и положение (какви и къде — мълчание), но избрал пътя на революционера, на вечно преследваното животно, на живота сред неспирна опасност.

— Не съжаляваш ли? — попита го тихо тя на това място.

— Да съжалявам? — искрено се учуди той. — Има ли по-голяма радост от съзнанието, че си полезен на народа си?

И той бил полезен (къде и с какви действия — мълчание). Защото се учил на революция от хора, за които тя била същност, признание и едничка цел, пък и не му липсвало щастие в многото премеждия. Е, случвало се също щастието и да му изневери…

— Както преди три дни с куршума на заптието например — прибави Радуил с усмивка.

Попадал и се измъквал от капани, раняван бил, но оцелявал, веднъж дори бил заловен, съден и пратен на доживотна каторга в Диарбекир.

— Какво е това Диарбекир? — запита Елена.

— Щастлива си, че можеш да зададеш такъв въпрос — мрачно отговори той. — Ако потърсиш в земеописанието — (така наричаха тогава географията), — ще прочетеш: „град и крепост в сърцето на Анадола“. Но Диарбекир не е град. Ако на Земята съществува преизподня, тя е именно там, в безводието, жаравата, пустоша, смрадта, болестите, миазмите, изтезанията и смъртта на диарбекирския Анадол.

— И ти, Радуиле?

— Нищо — каза той просто, — оцелях. И не само оцелях, но дори успях да избягам. Някой път ще ти разкажа за моето бягство, само че не знам дали хиляда и една нощ ще ми стигнат за моя разказ. Такава одисея беше от Диарбекир до Триполи…

— Къде е това Триполи? — Той й обясни. — И после?

— Нищо — повтори Радуил. — Върнах се и продължих оттам, където задържането ми ме принуди да напусна.

— Как си могъл! — възкликна тя. — Как си могъл след всички теглила и страдания, след целия преживян ужас да се посветиш пак…

Той се пресегна и улови ръката й.

— Съжаляваш ли, Елена? Та нали ако не се бях върнал към работата и дълга си, нямаше да те срещна?

* * *

За Елена дните край леглото на Радуил не бяха винаги прилични на рози без тръни — имаше тя и огорчения, и сблъсквания с необясними странности. Така стана например, когато Неуловимият я помоли да прати при него Димко със сапуни и бръсначи, „за да махне тази четина от лицето си“. Двамата мъже останаха насаме половин час. Когато Елена след това влезе, завари Радуил точно в същия вид, както и преди; на въпроса й той отговори със смях, че предпочитал да е брадясал, отколкото да е обръснат, но с прерязан гръклян — така несръчно действувал Димко с бръснача. Но ако след този половин час у Радуил нямаше външна промяна, същото далеч не можеше да се каже за Димко. От стаята на ранения той излезе бял като платно, не можеше да проговори, а само се кокореше глуповато, после дълго се държа така, че Смаил го нарече „чалдисан“ и „сащисан“, което значеше все побъркан, а Лазар Анастасиади му се присмя, че „гледал надолу като мисир на слънце през марта“. На тези подигравки Димко не отговори, с нито една дума; по едно време обаче без предупреждение се измъкна от къщи — нещо комай непознато за него — и час-два се губи някъде навън, а сетне отиде пак да си пошушука с ранения.

Може би Елена нямаше да обърне внимание на тази случка — за нея Радуил си беше Радуил и със, и без брада, — ако същото не се повтори два дни по-късно; единствената разлика беше, дето Димко вече не изглеждаше чак толкова „сащисан“ и „като мисир на слънце“. Че двамата мъже, свързани отпреди чрез бунтовната си работа, имаха да си говорят свои неща — това Елена прие като нормално. Че след такива разговори Димко трябваше да се губи по за няколко часа из града, това също не беше трудно за разбиране. Но защо беше нужно той и втория път да отива при ранения със сапуни, каиши и бръсначи? Нали уж вече се доказа, че е несръчен бръснар? А как така хем Радуил си оставаше брадясал, хем Димко изхвърляше тасове със сапунена вода?

Тези и ред подобни чудноватости смайваха и огорчаваха девойката, защото те й даваха да разбере, че Радуил все още не й се доверяваше докрай, че имаше известни неща, в които Димко му беше много по-близък, отколкото тя. Но после Радуил й заговаряше с топлия си глас или улавяше ръката й и тя забравяше и съмнения, и мъка…

* * *

— Ти казваше, че утре срещу тиранина ще тръгнат всички наши братя и сестри. Само дума ли беше това или наистина между революционерите има и жени?

— Как само дума? Разбира се, че има!

— Защо аз не съм между тях? Защо не ме посветиш в народното дело, колкото са посветените? Или нямаш вяра в мене?

— О-о-о… — проточи той, за да печели време. — Има много причини…

— Кажи ми само две.

— Ами например това, че ти не си дала клетва. Уставът на революционния комитет изисква посветените в делото да положат нарочна клетва за вярност до смърт.

— Добре, хайде още сега да я положа.

— Не можеш да я положиш пред мене. Клетвата се дава пред апостолите или пред овластените от апостолите други лица. Аз не съм нито от едните, нито от другите.

— Как да ги намеря?

— Те сами ще те намерят… ако преценят, че си достойна за званието български революционер.

— Какво вършат онези, които вече са доказали, че са достойни?

— Много неща. Пекат сухари, леят куршуми, разчепкват тефтик, везат знамена, тъкат навуща…

— Може да не съм ти си похвалила, но аз везя много хубаво. В пансиона ни учиха…

— Знамето на пловдивската дружина е готово, Елена.

— Коя ме изпревари?

— Едно тукашно момиче. Ученичка. Впрочем тя също се казва Елена. Като тебе…^[2]

Мълчание.

— Щеше да ми кажеш две причини. Клетвата е само първата.

— Може би ще се засегнеш… — след минута колебание рече той.

— Не мога да се засегна от твои думи.

— В народното дело посвещаваме хора, които идват при нас, за да бъдат полезни, а не от желание за слава.

— И мислиш, че аз?…

— Тебе те вълнува повече героичното, отколкото полезното, Елена. Наистина за доброто на Отечеството ти би била готова да изгориш на кладата като Ян Хус^[3], но… при условие, че подобно на Ян Хус ще останеш в историята. Докато ние набираме войници — хора, които ще бъдат полезни с живота си.

— Но войниците и умират на бранното поле!

— Да, умират по необходимост, пак за да бъдат полезни. Умират още безименни, а не за да си извоюват безсмъртие чрез славата на своя подвиг.

Елена си спомни как се бе стремила към величието на Жана д’Арк и други героини, та сега се почувствува посрамена — стори й се, сякаш със своите думи Радуил бе разголил най-скритата същност на душата й. За нейна чест обаче тя не се опита да излъже, да се представи не такава, каквато беше.

— Може би ти беше прав — каза решително. — Но дали ще бъдеш прав, това ще видим занапред.

 

 

На следното утро Елена внесе цял вързоп тефтик в стаята му — не бе мигнала цялата нощ, за да го приготви.

* * *

Да, Радуил знаел Меджар Ахмед, но едва сега чувал, че е квартирант у Лазар Анастасиади. Наблюдавал го неведнъж, изучавал някои от привичките му — нали после именно в неговата каса бръкнал, за да подпомогне снабдяването на въстаниците с оръжие. Да, знаел също, че зад благовидната служба на железопътен чиновник се прикривал опитен полицай. Елена се изненада — не от необикновената осведоменост на Неуловимият (тя бе започнала да свиква с нея), а от липсата на възмущение — или на погнуса — в гласа на Радуил, от естествения начин, по който приемаше да се говори за един опасен враг.

— Защо се учудваш? — обясни той. — Вашият наконтен и високомерен ага е в същност за уважение. Доколкото разбрахме, той е заможен човек, образован, от видно потекло. Е добре, нека да го съдим справедливо. Той има всички възможности да води богат и безгрижен живот, да превърне съществуването си в едно непрекъснато удоволствие, а доброволно е зарязал всичко това за пагоните на някакъв си колагасъ и за участие в една игра, в която се дават и получават не шекерчета, а парчета олово.

— Но той преследва твоите… нашите…

— Той служи на своето отечество, както ние — на нашето. Във война сме и затова сме едни срещу други. Но това не ни дава право да отричаме качествата и войнишкото достойнство на противниците си.

Девойката се смая от кавалерския начин, по който Радуил гледаше на враговете. Той неволно й припомни сцени от онези книги на Дюма-баща, описващи „галантната епоха“ от историята на Франция, които бе чела и препрочитала в пансиона. И за да не се окаже на по-ниско стъпало в благородството и рицарството, тя заговори с малко прекалено оживление за Меджар Ахмед — изтъкна достолепието на държанието му, коректността и изтънчеността на неговите обноски, богатата му начетеност, необикновената за един османлия широта на възгледите… Радуил не я прекъсваше, но след всяка нейна дума усмивката и погледът му ставаха все по-иронични и по-иронични.

— Добре си наблюдавала този агаларски полицай, — каза й с присмех. — Хайде сега се опитай по същия начин да понаблюдаваш и себе си и после ми отговори честно: твоето възхищение от Меджар Ахмед произлиза от ума ти ли или… от сърцето?

Тя се изчерви така, че чак косата й придоби пурпурен оттенък. Каква беше тази дарба на Радуил да разкрива най-съкровените тайни на душата й? Вчера смешноватата й амбиция да стане българска Жана д’Арк, днес — възхищението и към Меджар Ахмед?

С думата „възхищение“ Радуил определи съвсем точно отношението на Елена към турчина. Именно това изпитваше тя към него — чувство може би само на една длан разстояние от любовта, но не още любов. Независимо от женското кокетство, известната свобода и навремени даже предизвикателност, с която общуваше с него, Елена не беше влюбена в Меджар Ахмед. Харесваше го, това беше вярно, ценеше го, но харесването и цененето не са още любов, макар и да я предпоставят. Кой знае — ако тази родена от случайността близост с Меджар Ахмед продължеше и ако междувременно Радуил не се бе появил в живота й, може би възхищението й щеше да прерасне в любов; дори не особено трудно, защото любовта просто вече съществуваше и се бе загнездила в сърцето на девойката и търсеше обект, за да му се посвети. Но как успя Радуил да открие и разчете в такива подробности лутаниците на душата й, които още бяха тайна и за самата нея?

За да се защити от намека в думите му, тя отговори сухо:

— Ако беше от сърцето, Радуиле, нямаше да стрелям срещу агата!

Мъжът я изгледа слисано:

— Ти си стреляла срещу Меджар Ахмед? — И когато Елена му разказа за цялата случка, укорно поклати глава: — Добре че не си го улучила. Щеше да бъде едно безсмислено убийство — от онези, които донасят бедствия на народа, не и свобода.

— Аз мислех… един враг по-малко…

— Това е тероризъм, Елена — прекъсна я той. — Ние можем да добием свободата си не по пътя на тероризма, а само с всенародно въстание. — И пак повтори: — Добре че не си го улучила…

* * *

Очите й се напълниха със сълзи:

— Добре, разбирам, сега не е време да говорим за бъдещето си, за нашето бъдеще. Но ако утре въстанието победи? Ако извоюваме свободата и бог пожелае да сме останали живи? Тогава пак ли ще има някакви пречки между тебе и мене?

Той погали ръката й.

— Помисляла ли си какво си ти, Елена, и какво съм аз? В приказките царският син се оженва за бедната девойка с дрипавите дрехи и това умилява всекиго. Но каква двойка би излязло от царската дъщеря и един сиромах, който няма нищо друго освен ризата на гърба си?

— А ако дойда при тебе като твоята Елена, а не като дъщерята на Лазар Анастасиади? Искам да кажа — ако се откажа от богатството на баща си, което според тебе ни разделя?

— И мислиш ли, че ще бъдеш щастлива? Ще бъда ли щастлив и аз, щом ще зная, че съм те обрекъл ако не на нищета, то поне на оскъдица и недоимък?

* * *

Една сутрин тя разресваше косата си, когато чу да се хлопа на пътната врата. Както беше с гребен в ръка, изтича до прозореца и погледна надолу. В първия миг й се стори, че кръвта замръзва в жилите й — пред вратата забеляза само едно заптие, накачулено от глава до пети с оръжия. После се успокои, но само наполовина — когато Смаил отвори, пръв в двора влезе един служител от железницата с пътната чанта на Меджар Ахмед в ръце и едва след него заптието. Още по-късно Елена чу тропот на подковани ботуши нагоре и надолу по стълбите, хлопане на врати, неясен мъжки говор.

Уплаха и учудване продължаваха да сковават сърцето й. Освен страхът да не открият Радуил, измъчваха я и въпроси, отговор на които тя не намираше. Защо беше нужно въоръжен стражар да придружава носача на багажа? Защо отвори Смаил, а не Димко? Какво толкова имаше в пренасянето на една чанта догоре, та трябваше железничарят и двете заптиета да се влачат заедно до стаята на Меджар Ахмед? И къде се е дянал Димко, че не се чуха нито стъпките, нито гласът му?

И още:

Какво ще стане, когато Меджар Ахмед и Радуил се окажат под един покрив?

Щом се облече, Елена изтича при Радуил. И зяпна от учудване: него го нямаше, а стаята, почистена из основи и подредена, изглеждаше така, сякаш в нея изобщо никога не е стъпвал мъжки крак.

Девойката се помая объркана, после презглава изтича надолу, прекоси двора и без почукване нахлу в стаята на Димко. Но Димко също липсваше…