Цончо Родев
Човекът без сянка (30)

XXIX.
Последиците на лекомислието

… най си родена, дарена

бяла ханъма да бъдеш,

все по чардаци да ходиш…

Я хайде, бяла българко,

хайде на Стамбул да идем,

дето ще шеташ на други,

други на тебе да шетат.

П. Р. Славейков

Янка турчину говори:

— Турчине, луд гидийо,

бива ли това да стане:

българка турчин да земе?

Народна песен

Някъде към пладне в деня след представлението Димко се появи в стаята на Елена; имаше такъв виновен израз, че девойката се почувствува задължена да му помогне:

— Защо така гузно въртиш глава, бате Димко? Приличаш на дете, което са хванали да бърка в гърнето с мед…

Шегата й нема̀ успех. Извърнал лице настрана, Димко каза мрачно:

— Господарке, прати ме турчинът. Искал да се види с тебе.

— Смаил?

— Не. Полицаят.

Елена не се изненада — не се бе съмнявала, че след онова изпращане щеше да последва продължение на разговора. Дори Меджар Ахмед необяснимо дълго закъсня с него.

— Добре, бате Димко. Кажи му, че ще го чакам в долния хает.

Не тя, а той я чакаше. Елена предполагаше, че Меджар Ахмед ще се спусне към нея да се здрависва, че изобщо ще демонстрира някакво прекомерно въодушевление. Излъга се обаче — той се задоволи да я посрещне с дълбок, но лишен от сърдечност поклон. Както и снощи, той й се стори посърнал, уморен, с издължени от напрежение или продължително безсъние черти; бледостта някак си подчертаваше белега на лицето му, който иначе не беше така очебиен.

Двамата останаха прави, далеч един от друг. После със своя галещ ухото френски той заговори направо:

— Нека си спестим изкуственото многословие, госпожице…

— А защо да го спестяваме? — прекъсна го Елена. — Вие, предполагам, не се готвите да ми предлагате някакъв алъш-вериш — тази дума тя произнесе на турски, — че да питате направо за цената.

— Защото витийството е изкуство за умело прикриване на истинските мисли и чувства — не й остана длъжен Меджар Ахмед. — А днес аз бих искал и двамата да бъдем напълно чужди на всякаква неискреност и лицеприятие.

Учтиво, но твърдо той показваше, че нямаше да допусне разговорът да се хлъзне по плоскостта на игрословието, недомлъвките, галантната закачливост. „Елена, Елена — каза си поуплашена девойката, — лесно ти беше да се държиш предизвикателно, да флиртуваш — тази дума тя си помисли на френски, de flirter, защото равностойна на нея още не съществуваше на български, — лекомислено да се обвързваш с обещания. Но хайде да те питам сега как ще се измъкваш…“

— Говорете, господине — произнесе гласно. — Слушам ви.

— Не ми казвайте, че не сте разбрали чувствата, които храня към вас — ще бъда прекалено голямо лицемерие и… и аз няма да ви повярвам. — Той почака демонстративно, но Елена, като размисли, предпочете наистина да спести и на двамата такава игра. — Когато заминавах преди десет дни — продължи Меджар Ахмед, — вие ми дадохте основание да вярвам, че, меко казано, аз също не съм ви безразличен.

Той пак и даде възможност да се отрече от думите си, но Елена отново не се възползува.

— Продължете господине — подкани го. — И ако наистина е така?

— Ако наистина е така, госпожице, аз ви предлагам ръката си и ви моля да станете моя жена.

Тези думи турчинът произнесе бързо и рязко, едва ли не ожесточено, после млъкна изведнъж. След минута-две размишление, недостатъчни за объркания й ум, Елена каза тихо:

— Давате ли си сметка, че аз не зная нищо за вас? Че някъде — в Цариград или другаде — вие може би имате две-три законни жени и десетина деца?

— Очаквах този въпрос и ще ви отговоря с безусловна честност: не съм и никога не съм бивал женен. Вие сте първата и единствената жена, на която предлагам ръката и името си.

В думите му Елена най-сетне откри късчето здрава почва, което й бе необходимо, за да стъпи на него в по-нататъшния разговор.

— Предлагате, предлагате! — повиши глас предизвикателно. — Вие познавате света и извън границите на Османската империя, господине, и трябва, длъжен сте да бъдете наясно какво в същност означава предложението ви за една християнка.

Той я разбра погрешно:

— Далеч съм от мисълта да ви принуждавам да променяте вярата си, госпожице. Нашата религия позволява…

— Кой ви говори за вярата? — махна тя раздразнено с ръка.

— Тогава не ви разбирам. — Гласът му беше искрен. — Защо тогава противопоставяте християнската си принадлежност на мене, мохамеданина? Какъв е смисълът?

— Смисълът е в различното съдържание на понятието „жена“ в мохамеданския и християнския свят. За християнина жената е човек и другар, за мохамеданина — инструмент за удоволствие и размножаване. Любопитен ли сте да научите как ние, българите, оценяваме турското отношение към жената?

— Защо не — промърмори без въодушевление Меджар Ахмед.

Елена изтича до стаята си и се върна с една книга в ръка. Докато търсеше из страниците й, попита:

— Чували ли сте името Любен Каравелов?

— Не е ли един копривщенски бунтар, който скита по чужбина и подстрекава българите към непокорство? Ако не се лъжа, до преди няколко години той беше начело на тъй наречения Централен революционен комитет…

— Любен Каравелов е и един голям писател, който, повярвайте ми, ще остане безсмъртен чрез прозата и стиховете си. Това тук е повестта му „Турски паша“. Слушайте какво казва той в нея: „В Турция жената е леген, над който азиатският деспот си умива ръцете.“ Грубо, но вярно, нали? Е добре, господине, нека да се върнем на вашето предложение. Наистина ли вярвате, че мога да се примиря с ролята на забулена ханъма от вашия харем?

Той смръщи вежди, когато каза:

— Без да се съгласявам с, хм, „поетичното“ сравнение на вашия писател, няма да скрия, че в обвиненията ви има частица истина. Действително нашата религия в известен смисъл предопределя и предизвиква изоставането ни в някои области. Може би и в отношението ни към жената. Но, питам ви, госпожице: защо изключвате някой съвременен турчин…

— Например вие?

— Например аз. Защо, питам, изключвате аз по схващания, по мироглед, ако щете — по отношение към жената да не съм се издигнал над нивото на онзи мой едноверец и сънародник, който по първобитност е останал равен на прадядо си, дошъл някога с ордите на Мурад или Мохамед Завоевателя? Защо, питам още, не вярвате, че аз ще съм способен да се отнасям към жена си не по-зле, отколкото, да кажем, един французин?

— Ще ви отговоря пак с редове от „Турски паша“, господине. — Тя намери съответната страница. — Ето мнението на Каравелов: „Който живее в Турция, той не може да мисли по французки…“

Меджар Ахмед изглеждаше искрено огорчен:

— Не се ли страхувате да превръщате в своя религия писанията на един човек, посветил целия си живот на омразата против Турция и турския народ? Изобщо докога, ще робуваме на омразата, госпожице? Не е ли време да й се сложи край? И най-добрият път към този край не са ли брачните съюзи?

Елена усети как започва отново да попада под обаянието на този глас и под майсторските внушения на опитния в споровете турчин. Усети го, но за разлика от преди не се остави да се обвърже с обещания, в които дълбоко в себе си не вярваше и които надали бе готова да изпълни. Тя каза сухо:

— Лесно е да се говори от висотата на едно господарско положение. Нека да станем равни или, ако предпочитате, да престанем да бъдем вие — господар, а аз — рая и гяурка, пък тогава може да възобновим разговора срещу омразата.

Той я изгледа дълго и настойчиво, сякаш се опитваше с погледа си да проникне в сърцето й.

— Пак от писателя-бунтовник ли научихте това, госпожице, или, хм, да речем от господина, на когото отстъпихте леглото си?

Без да иска, Елена направи крачка назад и изпускайки книгата, притисна ръка до сърцето си. Знае, значи? От кого? Кой е бил предателят? И кога е научил — след връщането си или докато Радуил е бил още тук? Тези и още хиляди други въпроси нахлуха едновременно в съзнанието й. Преди да намери отговор на който и да било от тях, Меджар Ахмед се обади отново:

— Попитах, за да си изясня философията ви, а не като отрицателен герой от второкачествена пиеса, който, разполагайки с власт, предлага на желаната жена да избира: да стане негова съпруга срещу свободата на любимия си или да отхвърли неговото предложение за брак, но срещу смъртта на другия.

— Не ви смятам способен на такава низост, господине. — Елена бе успяла да се посъвземе. — Впрочем не ви смяташе способен и този, „другият“, както го нарекохте. Може да ви прозвучи невероятно, но той говореше с уважение за вас — като личност и даже като полицай.

— Съмнителен комплимент — вдигна вежди турчинът. — Когато те хвали врагът ти, означава, че в начина, по който изпълняваш дълга си, нещо куца. — Той прекоси стаята и спря толкова близо до девойката, че тя усещаше дъха му. — Слушайте! — заговори й развълнувано. — Вашите сънародници подготвят страшни, гибелни събития. Ще минат десет дни или месец и тук земята ще пламне под краката ни, кръв ще се лее на потоци, животът на един християнин ще струва по-малко от лула тютюн. Елате с мене, Hélène!

„Божичко! — помисли на това място девойката. — Той за пръв път произнася името ми! И как сладко звучи то в неговата уста, господи!“

— Елате с мене! — повтори той настойчиво. — Тук ще бъде царство на смъртта, в което няма да има място за вас. Не желая да присъствувам и аз — отсега зная, че ще има гледки, които ще отвратят душата ми. Да вървим, Hélène! В Константинопол, в Париж, в Америка, където пожелаете, но само да не бъдем тук. — Той помълча. — И да бъдем заедно…

На Елена бе необходимо много време, за да може да отговори:

— Не искайте това от мене, господине. Не го искайте! Не се отказвам от чувството на симпатия, което вярно сте отгатнали в мене. Но да ви последвам не мога.

— Поне ще ми кажете ли защо?

— Ще се доверя на благородството ви и ще ви го кажа. Именно заради онова, което се подготвя и наближава — времето на пламналата земя, на потоците кръв, на всенародната хекатомба^[1]. Аз… Повярвайте, също не говоря като героиня от второкачествена пиеса. Но аз наистина не мога да оставя народа си в такова време.

— Дори ако ще се срещнем, както казват французите, от двете страни на барикадата?

— Имаме ли ние, простосмъртните, силата да се противопоставим на определеното от парките^[2]?

Той остана дълго неподвижен, после й се поклони с церемониалността от началото на срещата им и се отдръпна.

— Довиждане, Hélène! Или по-право — сбогом. Защото не вярвам да се срещнем отново.

И изтича навън, преди тя да успее да каже нещо.

Очите й се напълниха със сълзи. Каква съдба, господи! Двама мъже да се появят в живота й — всеки прав за себе си, всеки благороден за себе си, всеки за себе си заслужаваш нейния избор, а да загуби и двамата. Единият без слово за сбогом изчезна в мрака, където бе постоянното му обиталище, другият тя сама отблъсна…