Цончо Родев
Човекът без сянка (24)

XXIII.
Приключение в полунощ

Пашовият конак (в Пловдив — б.а.) се намира на брега на р. Марица. Зданието е разделено на две: в едното живее сам пашата, гдето му е и мезлишът, а в другото се помещава харемът.

Любен Каравелов

— Седемдесет и девет… осемдесет… осемдесет и едно…

Заптието се появи отново на ъгъла и като си тананикаше някаква песничка, с предишната си ленива стъпка измина пътя до другия ъгъл на конака, хвърли поглед нататък, към Таш капия, помая се две-три секунди, пък оправи пушката на рамото си и повлече крака назад. Още малко и ще завие оттатък, за да се появи отново след толкова време, колкото е необходимо да се преброи до осемдесет…

Неуловимият, който от половин час лежеше по корем зад шубрака отсреща и следеше поведението на стражата, се приготви за действие. И в същия момент, когато заптието се закри зад ъгъла, се втурна напред — достатъчно бързо, за да не прахосва времето, и достатъчно бавно, за да не се издаде с непредпазлив шум. Да, тревожеше го именно шумът, толкова издайнически в смълчания полунощен час. Да бъде съзрян от бдящи очи почти не допущаше — от другата страна на зданието, където беше мезлишът, Азис паша може да е поставил наблюдател на всеки прозорец, но не и тук, в крилото на харема; Радуил не случайно бе избрал тази половина на сградата, за да проникне в нея.

Както бе разчел времето си, до стената дойде тогава, когато в ума си отброяваше „петнадесет“. С нетърпеливи пръсти потърси зад олука; слава богу, въжето, предварително закачено със здрава кука в покрива и прикрито зад водосточната тръба, беше още там. Радуил го измъкна, пооправи го и тъкмо се приготви да се закатери нагоре по него, когато видя първата за тази нощ несполука — някъде по средата на височината един от възлите, отнапред стегнати на лакът разстояние по дължината на въжето, се бе закачил за скобата, която прикрепваше олука към стената. Да се катери при това положение не смееше: ако скобата не издържеше о̀пъна на въжето, ламаринената тръба щеше да се откачи и да падне на земята с такъв гръм, дето да събуди не само заптиетата в конака, а половината Пловдив.

— Двадесет и седем… Двадесет и осем… — Поне десет секунди загубени!…

Движенията му, с които искаше да освободи въжето, станаха по-нервни и затова още по-безрезултатни.

— Четиридесет и едно…

Има ли смисъл да опитва още? Да притежаваше дори ловкостта на акробат (а той не хранеше подобни илюзии), пак не би могъл да стигне до покрива за някаква си половин минута.

— Петдесет и три…

… И — о, чудо! — въжето леко, сякаш от само себе си, се откачи от скобата. Какво трябваше да стори Радуил? Да се откаже изобщо? Или да тръгне нагоре? Или да прикрие отново въжето и да изтича до храста, където да изчака поредната обиколка на заптието? Ами ако въжето пак се заплете в проклетата скоба? Или ако заптието го зърне?

Неуловимият избра пътя на риска. Попипа под сетрето си — да, револверът излизаше лесно от кобура. Ще се изкачи, докъдето може, и ще се спотаи, докато заптието минава; остане ли незабелязан — ще продължи; види ли го обаче заптието, ще стреля пръв и ще потърси спасение в бягство; догонят ли го, в барабана на оръжието все ще е останал куршум и за собственото му чело — ето, приблизително такова беше решението, което за част от секундата се оформи в съзнанието му миг преди да увисне на въжето.

Беше стигнал някъде докъм четири метра и половина — приблизително на нивото на втория ред прозорци, — когато заптието се появи на ъгъла. Мъжът замря неподвижно, после, доколкото това можеше да стане незабелязано, изтегли свободния край на въжето към себе си. Заптието приближи, но — какъв ли дявол го накара да стори това? — не направи обичайната си разходка до другия ъгъл, а спря точно под висещия на въжето Радуил. Като помисли, че е открит, Неуловимият хлъзна ръка под сетрето. Но не, като че ли нямаше да се стигне до стрелба — ако стражът го бе забелязал, щеше ли да продължи да си тананика еднообразно? Застинал, несмеещ да си поеме дъх, Радуил дочу поредните стихове на песента:

Капъсъна гиттим, ачмадъ,

пенджереден сеси чъкмадъ!

Кара каш, Кара гьоз, ярън истерим…^[1]

Той полека изви глава и погледна надолу. Уви, заптието не проявяваше признаци на бързане. То бе подпряло пушката си на стената и докато си припяваше за черните вежди и черните очи, оправяше нещо на ботуша си. Умът на Радуил отново заработи трескаво. Той не беше от слабите, но не беше и от онези мъже с пословична сила, за мишците на които сякаш няма нито препятствия, нито умора. И като прецени, че може да престои така още минута, най-много две, а заптието очевидно не се готвеше да тръгне, Неуловимият се реши на един допълнителен риск — с безкрайна предпазливост протегна крак и го подпря на перваза на близкия прозорец. Ново нещастие: обувката му откърти парченце мазилка, което с шум — за ушите на Радуил приличен на грохот на свличаща се скала! — се хлъзна по стената и тупна току до носа на, приклекналия турчин. Ще се усъмни ли заптието? Ще погледне ли нагоре?

Секундите, които последваха, се сториха на Радуил цяла вечност. После отдолу долетя продължението на песента:

Бен хапъзъная гиреджем,

илле сени чаладжам!

Кара каш, кара гьоз, ярън истерим…^[2]

С последните думи заптието си тръгна също така внезапно, както беше спряло и след малко изчезна зад ъгъла на сградата. Шумна въздишка на облекчение се откъсна от гърдите на Радуил. А след минута лежеше по гръб на покрива, бършеше чело с ръкава си и дишаше запъхтяно…

Като се посъвзе, той откачи въжето заедно с куката му, къде прав, къде пълзешком извървя покрива по цялата му дължина и точно от другата страна на конака се надвеси, за да избере мястото. Припомни си плана на зданието, наум преброи прозорците. Премести се няколко крачки вляво, точно над третия прозорец на стаята на писарите — знаеше по-добре от всеки друг, че тази нощ кукичката му ще е „забравена“ незакачена. Закрепи отново въжето и хвърли края надолу. Ослуша се. Не долови никаква опасност. И като се държеше за въжето, внимателно се изхлузи от покрива…

Озовал се на перваза, Радуил отново посвети една минута на ослушване в сградата и извън нея, на надничане през стъклото на стаята. Изострените му сетива пак не откриха никакъв белег на подготвена клопка. Подръпна едното крило на прозореца и то безшумно се открехна. Отново спокойствие и пълна тишина. Мъжът отвори цялото крило и с револвер в ръка тихо се прехвърли в стаята. До напрегнатия му слух достигнаха равномерни звуци — толкова равномерни, че отначало ги помисли за ударите на сърцето си. После ги разпозна: пред вратата на писарската стая крачеше часовой!

Неуловимият не се изненада: очаквал беше присъствието на такъв страж в хаета. С котешка пъргавина отиде до вратата и когато стъпките на часовоя се отдалечиха към отсрещната страна, с безкрайна предпазливост отвори вратата, докато се образува процеп само от няколко милиметра. Приближи око до тясната пролука и огледа обстановката. Всичко отговаряше на предположенията му — едно заптие пазеше в осветения от няколко газени лампи хает, като запълваше времето с бавни обиколки край стените и вратите на канцелариите.

Няколко минути Радуил изучава поведението на часовоя. После се приготви за действие — прибра револвера, а извади стиска памук и изля върху нея съдържанието на едно шишенце. С това „оръжие“ в ръка той издебна поредното преминаване на заптието, изскочи зад него, с едната си ръка го сграбчи отзад през гърдите, а с другата притисна памука върху лицето му. Последва кратка борба, но скоро движенията на заптието станаха по-бавни, все по-слаби и тялото му се отпусна в ръцете на българина. За да бъде сигурен в безопасността си, Радуил го подържа още малко така, сетне полека го положи на пода. Като свърши и това, отдръпна се по-настрана, където не достигаше сладникавата миризма на напоената в памука течност, и няколко пъти вдиша дълбоко. Изпитваше странно раздвоение: радваше се, че дотук всичко бе минало успешно, пък инстинктът му на вечно преследван го караше да е подозрителен към тази прекалено лесна сполука.

Той разтърси глава — сега не беше време да се отдава на чувства и размишления! С предишната лекота на котка приближи до стаята, където се намираше касата на конака. Посегна към бравата…

… и отскочи назад. Защото вратата не се отвори, а отхвръкна и зад нея се мярнаха дулата на няколко пушки.

— Вурун, Тутулмаз!… — проехтя гръмотевичен глас. — Вурун!… Теслим ол!…^[3]

Беше лично градоначалникът Едхем ага. Той може би щеше да продължи с щедрите си заповеди, но Радуил не му даде възможност. В ръката му блясна огън и няколко последователни изстрела се смесиха с вайкането и писъците на ранените.

— Атеш! — изкомандува Едхем ага и сам даде пример на подчинените си, като гръмна подир тичащия през хаета мъж.

Стреляха и други, но подвижната цел беше трудна за улучване, пък и бъркотията от катурналите се ранени им пречеше, та нито един от куршумите не засегна Радуил. По същата причина беше несполучлив и изстрелът, който той отправи към тях тичешком. Несполучлив, но не и безрезултатен — той стана причина заложената пусия съвсем да се разбърка, та Неуловимият да има време да влезе в стаята на писарите и да превърти ключа в бравата. Сега разполагаше с три-четири минути, за да търси спасение…

Макар че вече усещаше умора, спущането по въжето беше играчка в сравнение с изкачването. Щом се намери на земята, Радуил начаса̀ хукна на изток, към Узун чаршия; посоката си бе определил отнапред — премине ли оттатък чаршията и навлезе ли в гъстата плетеница на кривите и тесни улички, там никаква потеря не можеше да го открие! Измина петнадесетина крачки и вече бе започнал да се поздравява за щастливото си избавление, когато остра болка прониза рамото му, силен тласък го накара да се завърти около себе си, в ушите му проехтя пушечен гърмеж, примесен с метално дрънчене (по-късно щеше да открие, че е дрънчал револверът му, изтърван на калдъръма) и Радуил се катурна на земята. Не загуби присъствие на духа, но и не скочи веднага на крака — болката в рамото и странната отпадналост, завладяла изведнъж цялото му тяло, му бяха отнели всякаква охота за действие. Разбираше, че е улучен от куршум и че сега само някакво чудо, съюзено с незабавни и неспирни усилия, може да го спаси от преследвачите, но не намираше сили дори да помръдне. Втори куршум свирна над главата му и този звук го изтръгна от вцепенеността. Хвърли око през рамо. И разбра — станал бе жертва на онова заптие, което току под краката му бе изпявало мъката си по „черните вежди и черните очи“, легнали на сърцето му.

Радуил се изправи и с дланта на лявата ръка притисна раната на дясното си рамо. Топла лепкава течност намокри пръстите му.

— Ей го там!… — разнесе се (разбира се, на турски) гласът на Едхем ага. — Дръжте го!… — Не го оставяйте да се измъкне жив!

Без да сваля ръка от раната, Радуил се затича с всички сили през улиците и мегданите на смълчания Пловдив. Разстоянието обаче между него и преследвачите ако не намаляваше, не се и увеличаваше — колкото и да го пришпорваха техните викове и гърмежи, умората, загубата на кръв и болката от прясната рана му пречеха да спечели преднина и да се потули в някое от скривалищата си.

Така измина той Тахта кале, после прекоси Узун чаршия, като преследвана лисица описа невъобразими криволици през лабиринта от сокаци в Капан махала и около Ески чаршия…^[4] Но когато краката му стъпиха на наклона в подножието на Таксим тепе, Радуил, изтощен от усилието и кръвоизлива, стана неспособен да възприема, да преценява, да помни, да разсъждава. Всичко, на което беше още способно тялото му, той го превръщаше в движение, в крачка напред, в безпаметен бяг. Загуби всякаква представа колко време бе тичал така, като в мъгла, кои улици бе изминал и какви махали бе прекосил, не бе можал дори да разбере, че тичането му отдавна се бе превърнало в ходене, а после и във влачене. Но най-сетне изчерпа сили и за това. Въпреки псувните и крясъците на турците, които се носеха вече твърде наблизо, той чувствуваше, че му е невъзможно да измине даже още само една стъпка разстояние. А сърцето — то сякаш се готвеше да изхвръкне из гърдите.

— Е, това е… — каза си тихичко. — Това е… дотук… беше…

Потърси револвера, но не го намери. И за пръв път в тази кошмарна нощ изпита ужас — във въображението си той се видя жив в ръцете на турците. И толкова го разтърси тази мисъл, че върна бистротата на съзнанието му.

Върна го и той позна къде се намира. Искрица надежда отново трепна пред очите му: тук, само на няколко крачки, живееше човек, верен на народното дело колкото самия него. От изтощеното си до смърт тяло Радуил изтръгна още една капчица сила и като се подпираше о дувара, стигна до вратата, отвори я, влезе, затвори я отново, после с нечовешки мъки се довлече до пристройката в двора и почука на прозорчето…

Когато открехна клепачи, видя се да лежи на земята, а на педя над себе си различи познатото лице на Димко. Устните му едва доловимо промълвиха:

— Ако умра… кажи… Волов… нямах друг… избор…

После като че цялата тъмнина на пролетната нощ се сгъсти, събра се в катраненочерна плащеница и закри очите му…