Цончо Родев
Човекът без сянка (31)

XXX.
В навечерието на Оборище

Много депутати имаше, които Бенковски върна още от Панагюрище и Баня…

Захари Стоянов

Вместо да изпише вежди, извадил очи.

Пословица

То беше в онова време, когато Даут онбаши се оплакваше в Панагюрище: „Аз не зная каква е тая работа. Толкова години ще стане как живея в това село, досега не съм виждал такова число странни хора!“^[1] Прав беше да се чуди, завалията — странниците идваха поотделно и на тумби, кой от кой по-чудноват, кой от кой по-съмнителен; един се престорил на прекупвач-абаджия и помъкнал на гръб няколко топа шаяк, на гърба на друг се помъдрили полуощавени кожи, уж че притежателят им е кюркчия, трети се направил на болен, четвърти — на търговец, който продава нещо, пети… Не правеше изключение и Волов, който пристигна маскиран в турския дрехи и с цигански шал на главата…

Когато шарената тълпа пришълци започна да се брои не на десетици, а на стотици и опасността от провал стана повече от очевидна, апостолите — между тях от два дни беше и Георги Икономов от Сливен — решиха да се откажат от Панагюрище като място на Великото събрание, разпратиха делегатите из околните сигурни села, главно в Баня, а на меченци наредиха да потърсят скрито място в планината. Меченският комитет не се посрами и скоро извести, че се е спрял на местността Оборище, „позната само на някои хайдути и ловджии“.

… Бяха при Гробнишкото дере над село Баня. А по време — в навечерието на безсмъртното Оборище.

— Още един! — с горест прошепна Волов. И тъй като застаналият до него Радуил не му отговори, продължи горчиво: — Знаеш ли какво превратно размишление се върти из главата ми? Че ти не можеше да не кажеш, дето сред нас ще има предател, но може би щеше да е по-добре, ако не беше казал…

— Дявол да го вземе, отгде да знае човек, че… Но, питам се, брате, нямаше ли да бъде същото и ако не бях казал?

Имаха предвид поведението на Бенковски. Присвоил си цялата власт над окръга, той бе захванал да проверява пълномощията на делегатите и не един и не двама вече бяха изпитали върху себе си неговата безцеремонност — връщаше ги Бенковски или ги зачеркваше от списъка на делегатите. В началото Волов се опита да се намеси и да предотврати пакостното развихряне на войводата, но Бенковски се представи, че „гледа да не допусне шпионина на Азис паша до Оборище“ и с няколко остри думи за „безгрижието на някои апостоли“ почти му заповяда да се отдръпне и да не пречи на неговата работа. А между съкратените беше вече и такъв човек като Спас Гинев от Перущица!

И двамата приятели, Панайот Волов и Радуил, щат не щат трябваше да се задоволят с ролята на зрители.

А да не беше тази прибързана и лошо разбрана „бдителност“, зрелището щеше да буди любопитство и смях. Като фучеше и гърмеше, войводата проверяваше пълномощията и „статистиките“ на делегатите, после ги оглеждаше изпитателно от всички страни и признаеше ли ги за редовни, препращаше ги на секретарите си, а те пък нататък, където попадаха в обятията на една от най-живописните и куриозни фигури на април 1876-а — поп Грую Бански. Ето как изглеждаше той в очите на съвременника си Захари Стоянов:

„… Тия последните блещяха от оръжие, блещяхме всинца, но свещеник Грую надминуваше всички. Той влечеше дълга сабля, останала от времето на султан Селима, която час по час вадеше да я върти над главата си… Два пищова с жълти тапанджи, на големина като турски часовник, подигаха от двете страни пастирското джубе. Кръстът му бе пристегнат с мешинен силяхлък, на който имаше нанизани различни паласки, арнаутски пиринчени кутии, съдържащи всякакви потребности за оръжията. Над силяхлъка отгоре се подаваше червеният патрахил, който държеше мястото на сърмалията джевре, което се употребява от бабаитите за украшение. Между пищова и харбията гордо завземаше мястото си черковният требник, дървените кори на който бяха охлузени като лопата.“

В обятията на този именно невероятен божи служител попадаше три пъти изпотеният и още „сащисан“ делегат. Поп Грую го караше да коленичи, да сложи едната ръка върху требника, а другата — върху султан Селимовата му сабя, и му заповядваше:

— Повтаряй сега „Веруюто“ след мене!

Обърканият делегат виждаше в него само свещеника-бунтовник, а не забелязваше лукавите пламъчета в тесните му очички, та докато да се усети, повтаряше го. А то, поп Груювото „Верую“, звучеше така:

„Верую в единого хъша балканского небо и земли —

Видим же и всем мръсни турци да не видим.

И в единого Господа Исуса Христа —

Да погибнат врази до конца…“

Тези весели чудачества бяха направили поп Грую пръв любимец на Бенковски, но не разсеяха облаците от лицата на двамата зрители.

— Виж го ти, този войвода! — тихо и осъдително произнесе един глас. — Само дето не изважда нож да ги накълца…

Двамата се извърнаха. Неусетно до тях бе приближил бай Иван Арабаджията от Царацово. Здрависаха се сърдечно с него, после Панайот Волов — все този благороден Волов! — се залови да оправдава постъпките на Бенковски пред стария революционер. И на първо място, разбира се, му разказа за готвеното предателство.

— И какво? — не се поддаде на внушенията му бай Иван. — Като оглежда хората, както джамбазин гледа добичето, мигар ще открие предателя?

— Бенковски вярва в дарбата си на сърцеведец, бай Иване.

— Азис паша не е човек за подценяване, момчета. Ако си е проводил шпионин, той ще е опитен и майстор в занаята си, за каквито народът казва: „Не му е писано на челото какво има в главата.“

— Прибързано съдиш, бай Иване. Огорчава неколцина Бенковски, но не го прави за лошо, за добро го прави.

— Неговата е „Мери в гарга, удря в патка“, тъй мисля аз. Шпионинът ще се провре и ще си свърши мръсното дело, пък тук пострадват за нищо предани синове народни. Спас Гинев ли е Азиспашовият шпионин? Или Платнарев?

— Как? — трепна Радуил. — И Васил Платнарев ли?

— И той. Горкото момче, разрева се от болка и обида. А Карлово, рожденият град на Дякона, остана без делегат… Ами Иван Соколов? Раковски и Левски имаха вяра в него, пък този ваш войвода…

— Не мога да повярвам, бай Иване, че и Соколов…

— Не можеш, но за малко да съдероса и него. Хеле, слава богу, съжали се. Ама как, ще попитате, се съжали? Соколов даде на едного цяла лира да отиде с кон до Татар Пазарджик да му оправи статистиките. А дорде се върне този пратеник, ще бъде „ни риба, ни рак“.

— Дай боже да не е напусто тази гавра с людете! — без убеждение каза Волов. — И предателят да се е случил между отхвърлените!

Бай Иван хвърли на земята и размаза с цървул цигарата си, бутна с палец проскубаното си калпаче и махна ръка за сбогом:

— Хайде, нека и аз мина по реда си.

Радуил и Волов не размениха дума, докато не видяха, че бай Иван Арабаджията — единствен делегат, упълномощен едновременно от пет села! — премина проверката на Бенковски. Нито войводата, нито поп Грую Бански посмяха да се задяват със стария бунтовник. Погледаха го как се отдалечава в противоположна посока и едва тогава Волов наруши мълчанието:

— Хайде на бас, че мога да позная какво си мислиш.

— Не се ловя, но туй не ти пречи да опиташ.

— Готвиш се да станеш делегат на мястото на Васил Платнарев.

— Дявол да го вземе, позна! — засмя се Радуил. — Иди сетне да вярваш на мълвата, че само Тутулмаз бил вездесъщ!

— Забравяш — отговори му по същия начин Волов, — че съм играл твоята роля. При това — твърде успешно…

— Продължавай с ясновидствата — предложи му Неуловимият. — Дали ще мина през стъргата на Бенковски? Или и мене ще върне като възможен шпионин на Азис паша?

Усмивката изчезна от лицето на апостола.

— Пак ще позная — рече. — Няма да минеш през стъргата, понеже изобщо няма да се явиш пред нея. Ти имаш по-важна работа, Радуиле, много по-важна, отколкото да гласуваш или да не гласуваш за това или за онова. Бай Иван беше прав, когато се присмиваше на джамбазките огледи на Бенковски. Ако някой може да открие предателската душа между нас, това си само ти.

— Надценяваш ме, братко — поклати глава Човекът без сянка. — И ти си се поддал на мълвата, която ме украси с какви ли не достойнства.

— Не казах, че ще го откриеш. Но си заслужава поне да опиташ.

Продължително мълчание. И после искрена въздишка:

— Ех, ако знаеш как чакам времето, когато ще престана да бъда Неуловимият и ще стана само въстаник между въстаниците!

Волов не каза нищо — достатъчно му беше, че тези думи в същност съдържаха съгласието на Радуил да се откаже от порива на сърцето си и да се заеме с новата задача.

— Защо изобщо трябваше да правим това събрание? — попита след малко Радуил. — Каква полза има от него?

— Идея на Бенковски е — отговори апостолът, — но и аз съм съгласен с нея. Изостанали сме, брате Радуиле, изостанали сме с подготовката си. Знаеш ли какво ни пишат от другите окръзи? „Вие, байновци — присмива ни се Стамболов, — следвате да броите още вашите работници със стотини, а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни, която е определена да обикаля по търновските полета, надминува числото хиляда, ако не и повече…“ Сливналии съобщават, че още през март са изнесли в Балкана оръжието и всичко потребно за битките, а войводите им вече избрали местата на сраженията и победите. Заимов пък пише от Враца: „Както ни се види, братия, вие ще останите, заедно с окръга си, да дигате въстание идущата пролет.“^[2] Е, съгласи се — делят ни по-малко от три недели от уговорения ден за въстанието, а ние ще се окажем на опашката му, няма да поемем дела си от неговите тежести. Защо е така? Как да наваксаме пропуснатото? Кога да се вдигне въстанието? Каква да е тактиката ни? Ето, това са въпросите, на които трябва да отговори събранието.

— Може да си прав — каза замислено Радуил. — А ти не ми се обиждай, братко. Такъв е занаятът ми — да се съмнявам във всичко, да съм недоверчив, да подлагам на преценка и очевидното.

— На тези твои качества ще разчитам на Оборище, за да остане Азис паша с пръст в устата.

Радуил въздъхна. Личеше, че отнапред не вярва в успеха си.