Цончо Родев
Човекът без сянка (19)

XVIII.
Кадрил върху буре с барут

Пловдивските тепета Небет и Джамба… светеха разкошно, като че жителите на тоя град, център на бунтовническите движения, не искаха даже да знаят, че след няколко дена жилищата им ще да се преобърнат на прах и пепел!

Захари Стоянов

То, мар сестро, с тези моди нови,

с тези лустро, дрехи малакови

сякаш че сме луди залудели!

За бонети, за скъпи кордели,

за казаки, балки и баскини,

за мантела и за капелини,

и болярски, че и сиромашки,

стари, млади, махаме опашки…

П. Р. Славейков

Когато преди три дни прочете поканата с подписа на господин Калверт, Еленѝ дори не я захвърли, а просто я остави да се изхлузи между пръстите й: в меланхолията, която я бе обзела напоследък, самата мисъл за вечеринки и забавления й се виждаше нелепа. И за всичко това причина беше все този противен Меджар Ахмед.

В „онази“ нощ, безсънната, Еленѝ стигна до заключението, че за Меджар Ахмед има само два начина да действува нататък — да я предаде на властта или да потърси обяснение от нея, обяснение, в което щеше да се говори не само за неуспелия атентат. Но случи се третото, непредвиденото — турчинът нито я предаде, нито пожела да разговаря с нея, а се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. Ще рече, че както и по-рано той рядко се прибираше в къщи, а още по-рядко я срещаше; срещнеше ли я, задоволяваше се да хлъзне невиждащ поглед към нея и да избъбри едно учтиво и безлично „bonjour“.

Е, кажете, с какво настроение Еленѝ можеше да приеме поканата за тази вечеринка в английското консулство?

И така, девойката, без много-много да се замисли, отказа да отиде на вечеринката и баща й (в същност поканата беше отправена до него), свикнал да угажда на капризите й, веднага се съгласи, макар и да не му бе безразлично дали ще прекара или не една вечер в обществото на най-първите хора на Пловдив. Добре, но решението на Еленѝ беше така твърдо само до тази сутрин. Първото разколебаване беше, когато видя Смаил да мъкне цяла камара кутии и да ги отнася в стаите на господаря си; бяха кутии, които Еленѝ добре познаваше — в тях най-добрите европейски шивачи разпращаха ушитите в ателиетата им дрехи. Второто и по-голямото — когато заптието, преди да се върне в управлението на железницата, каза на Димко (а той от своя страна на господарката си), че Меджар Ахмед довечера щял да ходи на някакво празненство, та телеграфирал в Стамбул да му пратят някои по-представителни дрехи. Третото и окончателното — когато зърна квартиранта да се прибира незапомнено рано, очевидно за да има време да се подготви за вечеринката. Тогава девойката заповяда на Димко да прерови Пловдив, но да намери баща й и да му каже, че вечерта ще бъде с дъщеря си в английското консулство.

Бърза в решенията си, каквато беше, Еленѝ не се замисли повече, а се втурна да се приготвя. Не избира, а взе веднага онази парижка рокля, за която знаеше, че я прави особено прелестна. Беше един разкошен тоалет от плътна резедава коприна; онова резедаво, което напомня първите пролетни листенца на брезите. Голямо деколте, което открива почти целите рамене, съвсем къси ръкави — колкото да крепят роклята, но да не скриват красивата линия на голата ръка, силно пристегната талия („талия на оса“, както говорят в Париж) и после дълъг до земята богат малакоф^[1] (в себе си девойката го наричаше кринолин, както бе свикнала във Франция), с четири волана отпред; ако към това се прибавят снежнобелите боне и шапка, прозрачният шарф на раменете, ръкавиците, чантата и ботините, както и тежкото колие с няколко истински диаманта на лебедовата шия, читателят може да придобие представа за този наистина ослепителен тоалет на Еленѝ.

Тя се облече грижливо, като сложи всичко без шапката, ръкавиците и чантата, поогледа се в голямото колкото човешки ръст огледало и остана доволна от себе си. Точно тогава чу Меджар Ахмед да слиза по стълбите. Вярна на себе си, тя последва поредното си внезапно хрумване и излезе, да го срещне уж случайно на хаета.

Видя го първа. Не личеше дали също се е готвил за вечеринката, защото беше облечен в топъл египетски халат. После я зърна и той. И Еленѝ за пръв път го чу да нарушава отвратителния си обичай да провлича, заглажда и цеди думите:

— Oh! — възкликна той. — Mademoiselle est vraiment tirée à quatre épingles!^[2]

Девойката усети, че се изчервява. За него това сякаш бе знак да се върне към проклетия си безстрастен говор:

— И все пак… — изрече така отмерено, че да изглежда като казано на самия себе си, а да бъде чут.

Подмятането беше достатъчно, за да върне и Еленѝ към състоянието й на „бойна готовност“. Тя произнесе студено-предизвикателно:

— И все пак? Довършете мисълта си, господине.

— И все пак ми се струва, че нещо липсва на този прекрасен тоалет, госпожице. Нещо… да! — Той трепна, сякаш внезапно си спомни нещо. — Разбира се, петата топлийка!^[3] Ще имате ли любезността да ме почакате един момент?

Девойката потвърди. Меджар Ахмед отиде с бързи крачки до стаите си и почти веднага се върна. В ръка държеше кутийка за бижу.

— Госпожицата ще ми позволи ли да й подаря нещо дребно? Просто един малък спомен?

Тя потвърди мълчаливо и взе поднесената й кутийка. Вътре, върху облицовка от виненочервено кадифе, лежеше странно украшение, подобно на което Еленѝ нито бе виждала, нито чувала. На сребърна брошка, достатъчно изискано гравирана, висеше съвсем къса верижка, също от сребро, а на нея бе окачен безформен и разкривен къс метал; когато го приближи към очите си, тя видя, че върху него е апликиран монограм от буквите Е и А — Еленѝ Анастасиади.

— Какво… какво е… това?… — попита тя объркано.

Имаше предвид единственото, което не разбра в този чудноват накит — парчето безформен метал. Меджар Ахмед й отговори:

— Олово, госпожице. Така се смачква оловният куршум, когато се забие в дебела дъбова дъска…

* * *

Тя направи реверанс на госпожа Калверт, а консулът й предложи ръката си и лично я въведе. При появяването на Еленѝ сякаш призивна тръба проехтя в просторния салон на английското консулство и вдигна по тревога присъствуващите млади кавалери — ослепителна по хубост и елегантност, тя накара много мъжки сърца да се разтуптят бясно и също толкова чифта крака да забързат към трите стъпала до входа, където стоеше тя, облягаше се на ръката на господин Калверт и бадемовите й очи полека и изпитателно оглеждаха шумното празненство.

Еленѝ наистина гледаше, но не от суетно любопитство, а за да открие едно лице. Между онези, които бързаха към нея, не го забеляза. Потърси го зад тях, в купчинките на пищните по цветове „алафранга“ костюми, на по-строгите или на отрупаните със златни еполети и акселбанти, с ордени и ленти униформи, на по-простичките сюртуци и даже на джубетата, както са се носили в ергенските години на баща й — цялото това невъобразимо пъстро общество огледа тя, но не зърна онзи, когото очакваше или поне й се искаше да види. Стана й мъчно; толкова мъчно, че ако баща й не бе отвлечен веднага от разните Гюмюшгердан, Недкович, Костаки Пеев и други неколцина представители на „голямата пара̀“, тя невям би го накарала да се приберат у дома. Но баща й вече се намираше на другия край на салона, където сигурно бяха започнали разговорите с много нули в края на изреченията. И като въздъхна горчиво, Еленѝ се примири със съдбата си и се постара да посрещне с нещо като усмивка бързащите към нея млади кавалери.

Те бяха предимно дипломати и по-дребни служители от консулствата, няколко българи от по-състоятелните пловдивски семейства, но и няколко агалари бяха нарушили вродения си мързел заради девойката. И дори именно от тяхната среда се оказа онзи, който стигна пръв до нея; Еленѝ го познаваше — казваше се Фезула бей, „едничък син на майка“, както говореха за него, притежател на огромно състояние, на европейско лустро във възпитанието и на физиономия, която със засуканите си настрана мустаци и заострената брадичка поразително напомняше портретите на Наполеон ІІІ отпреди четвърт век, когато още се наричаше Луи Наполеон и беше президент на Втората република, а не коронован глава на Втората империя.

— Госпожице, Анастасиади! — почти извика той заедно с последните си крачки към нея; говореше сносно френски, е, не както Меджар Ахмед, но все пак много по-сносно от уж най-образованите турци на града. — Госпожице Анастасиади, обещайте, че първия танц ще подарите на мене!

Сякаш нарочно подкупен, за да му помогне, точно в този момент оркестърът от петима опитни италиански музиканти (господин Калверт го бе „изписал“ за своята вечеринка чак от Русчук) подхвана първите тактове на котильона. Този път Еленѝ се постара да прикрие въздишката си и покорно постави крехката си ръчица в неговата. И точно когато двамата заемаха мястото си при другите двойки, тя забеляза Меджар Ахмед. Той бе облечен така, че във всеки парижки салон би минал за франт: пристегнатото в талията синьо сако подчертаваше стройността на фигурата, а опънатите с щрипки тесни панталони от раиран по-тъмен син плат — дългите крака; бялата му риза на отвесни басти и също така бялата жилетка се издуваха от силната му мъжествена гръд; вързано на изискан възел на врата, едно червено копринено фишу — онази кърпа, която през Френската революция бе заменила дантеленото жабо на аристократите и която през следващите петдесетина години щеше да се превърне във вратовръзка — завършваше безукорната елегантност на това облекло. Но Меджар Ахмед очевидно никак не държеше да изтъква изрядната си външност — с ръка в джоба той се облягаше на една колона, безгрижно разговаряше с някакъв окичен с лампази, ширити и дузина ордени офицер и лениво оглеждаше шумното и суетно гъмжило около себе си. Еленѝ усети, че той я забеляза. Усети и друго — турчинът щеше да отмести очи и да се престори, че не я е видял, ако погледът му не беше попаднал на причудливото украшение, което, макар и не по правилата, тя бе окачила на роклята си. Той го позна, странна усмивка се хлъзна върху устните му и…

И тогава погледите им се срещнаха.

* * *

— Какво си бъбрите вие тука?

Началникът на гарнизона Хафъз паша и Меджар Ахмед се извърнаха, после погледнаха надолу. До тях бе приближил, задушавайки се в пристегнатата си униформа, мютесарифът. Меджар Ахмед не сметна за необходимо да извади ръката си от джоба на панталона.

— Вашият помощник не е добре със здравето — със смях отговори Хафъз паша. — Вижда призраци…

— Ако са тези призраци — Азис паша посочи с поглед красивите и понякога доста дръзко разголени в раменете дами в салона, — аз също не бих отказал да ги погледам. А да бях с двайсетина години по-млад, май и гледането нямаше да ми стига.

— Ба! Вие и сега… — започна шеговито Меджар Ахмед, но мютесарифът го прекъсна:

— Хайде, хайде, не бързайте да ме хвалите. Моята е ясна: „Курт коджадъкджа кьопеклере маскара олур“^[4]. — После се обърна към офицера: — Та какво разправяте за призраци, паша?

— Знаете ли как Меджар Ахмед нарече днешното празненство? Кадрил върху буре с барут… Ще признаете, не му липсва хумор…

Азис паша хвърли поглед през рамо. След това каза сериозно:

— Ще устроя два пъти по-пищно празненство, ако тези думи са само проява на хумор!

— Вие, проклети шегобийци! — изсмя се началникът на гарнизона. — Сигурно сте се уговорили да си правите майтап с мене. Или ще почнете да ме уверявате, че оприличавате няколкото „даживейлерден“, които се събират да си шушукат по кьошетата, с буре с барут?

Меджар Ахмед направи неопределена гримаса и произнесе провлечено:

— Светът е винаги розов, когато съдиш за него от къшлата на многохилядния си гарнизон…

Мютесарифът отново погледна през рамо. Готвеше се да каже нещо, но Хафъз паша го превари:

— Какво все се озъртате, паша?

— Цялата вечер имам чувството, че някой се крие зад мене и подслушва думите ми. — Азис паша извади кърпа и обърса челото си. — Кой знае, може и аз да страдам от призраци… — Шегата му бе произнесена така, че не разсмя никого. — Я по-добре кажете, паша, с какви сили извън башибозука ще разполагаме, ако тези няколко „даживейлерден“ не се задоволят с шушукането по кьошетата?

Хафъз паша им каза. Той разполагаше с три хиляди низами в къшлата на Филибе, но в случай на „нещо“ Хасан паша бил готов да дойде откъм Ниш и София с още толкова, а Решид бей, миралай на известния Араб-табуру от Едирненската ордия, щял да се притече откъм изток…

— Виждам — въздъхна кисело Азис паша, — няма никакви причини за страхове. Дотолкова никакви, че вие, военните, сте съставили планове като за водене на истинска война…

* * *

За същата заплаха, но от друга гледна точка, се говореше и в отсрещната страна на салона. Там Куюмджиоглу припомни, как преди шест-седем месеца неколцина по-паралии граждани полу нашега, полу сериозно бяха разисквали да направят едно толкова голямо орташко предприятие за тъкане на платове, което да завладее турския пазар от Дунава до реката Нил. И се позасмя предизвикателно:

— Нали уж се канехме да сторим нещо такова, че пред него сливенската фабрика да прилича на занаятчийска барака…

— Вие луд ли сте? — повиши глас Михалаки Гюмюшгердан в отговор. — Да хвърляме пари, когато хаирсъзите се канят да подпалят чергата под краката ни!

— Кои хаирсъзи, кир Михалаки? — попита някой. Както изобщо ставаше в тези среди, разговорът, разбира се, се водеше на гръцки. И само за обидните думи, хаирсъзи например, прибягваха до турския — ненадминато богат в тази област.

— Как кои! — продължи разгорещено Гюмюшгердан. — Тези голтаци и развей-прах, тези кучи синове, дето са си наумили да се възправят срещу негово величество султана…

Кратко мълчание изпрати думите му. После Лазар Анастасиади рече с укор:

— Учудвате ме, кир Михалаки, искрено ме учудвате. Вие треперите да не падне прах върху „не-го-во ве-ли-чест-во сул-та-на“, а наричате „кучи синове“ онези, които, ако изобщо го направят, ще се възправят със светия кръст в ръка.

Когато се опомни от тази плесница, Гюмюшгердан скръцна ехидно:

— А вие, кир Лазарис, като че ги чувствувате свои не само поради кръста Христов…

Старата пукнатина в душата му накара Лазар да отговори:

— Защо да се лъжем приятели? Защо насила да се правим на слепци? Ние сме елини по език и сърце, но кръвта в това сърце е същата като на „кучите синове“…

* * *

Господин Калверт се бе погрижили за онези свои гости-мюсюлмани, които не бяха фанатици в спазването на забраната на Пророка. Достатъчно беше те да отидат в стаята, където се сервираха закуски и напитки, и да поискат „студен чай“, за да получат алкохол от най-добро качество — френски коняк или ликьор, английски джин, хиоска мастика или българска сливова — в чаена чашка. Чаената чашка — това беше отстъпката им пред аллаха и пред общественото мнение.

Така бяха постъпили също Азис паша и колагасъ Меджар Ахмед — казаха съответните „магически“ думи и сега, изправили се до едно отрупано с плодове лимоново дръвче, безгрижно вдигаха чаените чаши с великолепното курвоазие на английското консулство. Комбинацията от нежната музика, която долиташе от салона, и хубавото питие беше такава, че те не изпитваха особена необходимост да си говорят. И все пак по едно време пашата наруши възцарилото се продължително мълчание:

— Знаете ли, Меджар Ахмед, ние сме кръгли идиоти.

— Служебното ми положение не ми позволява да оспорвам мнението ви, ваше превъзходителство. И все пак по какъв повод го казвате?

Както много пъти тази вечер, Азис паша погледна през рамото си, преди да продължи:

— Ние хвърляме луди усилия и още по-луди средства, за да заловим няколко хашлака, които ходят да подкокоросват раята към неподчинение. А сме слепи за онези, които увреждат държавата стократно и хилядократно повече.

— Признавам, не ви разбирам, ваше превъзходителство.

— Виждате ли онези тримата? Да, да, до масичката там?

Меджар Ахмед проследи погледа му. И позна посочените трима възрастни мъже. Най-високият и единствен в граждански дрехи беше Христо Г. Данов, книжарят и книгоиздателят. Суховатият отляво, облечен в черната униформа на член на меджлиса, бе Йоаким Груев — човек мълчалив, със скромно държание, но с излъчващо се от него непредаваемо с думи достойнство. Третият — дълголик, пооплешивял, с кръгла бяла брада и спокоен проницателен поглед — носеше униформата на посланик, защото беше Найден Геров, консулът на велика Русия в Пловдив.

— Да, да, за тези тримата ми е думата — отговори на неизречения му въпрос Азис паша. — Всеки един от тези хора аз смятам вреден колкото хиляда баш-комити. Данов просвещава българите и чрез книгите ги превръща в такива роби, които тук — пашата се почука с пръст по челото — са по-силни от своите господари. Йоаким ефенди е правил най-напред същото като учител, а сега, като член на меджлиса, е пример за раята, че те, робите, са не по-малко от нас способни да управляват. А това, което българите мислят и вършат, надъхани от първите двама, се покровителствува и закриля от този аврадалански московец Найден Геров, че и вяра вдъхва той на раята, гдето зад нея са московският цар и щиковете на неговите солдати. И той го чувствува, проклетникът, и знае как да създаде и засили това впечатление у едноверците си. Да го видите само как, с какви салтанати ходи по улицата!^[5] Пред него аз съм като полски пъдар, не повече…

— Защо тогава ги търпите, ваше превъзходителство?

— Защото ако аз изколя хиляда комити, в Европа само ще полаят из вестниците и ще забравят. А ако посегна на тези трима, може техният гроб да се окаже и гроб на Османската империя. Затова!

Мютесарифът може би щеше да продължи невеселите си разсъждения, ако не беше го прекъснал един приятен женски глас. До тях неусетно бяха приближили Лазар Анастасиади и прелестната му дъщеря и Еленѝ вече бе успяла да подхвърли предизвикателно на Меджар Ахмед:

— Турският обичай не изисква ли да се засвидетелствува малко уважение на хората, които са дали някому подслон? Или за разлика от някои ваши съотечественици вие сте с… — как беше думата? — с букаи на краката?

— Какво казва момичето? — попита пашата, който не беше твърде „на ти“ с френския език. И когато Меджар Ахмед му преведе, продължи с искрен смях: — Няма как, ага, честта на турчина е поверена на вас и… на вашите крака. Опитайте се да не го посрамите!

— Ще се постарая, ваше превъзходителство — прие другият и като остави недопитата си чаша, предложи ръка на девойката. Изпратиха ги думите на мютесарифа:

— Аз пък, ага, ще защитя името на турчина с още един „студен чай“…

Но Азис паша не успя да изпълни заканата си. Едва размени няколко лафа с богатия бегликчия, когато откъм салона наред с музиката проехтяха нестройни аплодисменти.

— Какво ли е измислила моята лудетина! — със смес от страх и гордост произнесе Лазар Анастасиади, като погледна към вратата.

— Нищо не пречи да проверим, Лазар челеби — предложи пашата и също като своя колагасъ остави чашата си.

Преминаха в салона. В същност отначало не видяха нищо — оркестърът свиреше една от своите непривични за ухото на мютесарифа мелодии (беше валс), а публиката, доскоро заета с „алафранга“ танци, бе сключила такъв плътен пръстен в салона, че за ниския Азис паша бе невъзможно да погледне нито през, нито над него. Пришпорен от любопитството си, пашата се възползува къде от уважението, което му се дължеше, къде от лактите си и скоро се озова в първата редица. И видя: там, в средата на пръстена, танцуваха само дъщерята на Анастасиади и Меджар Ахмед. Той не отбираше твърде от гяурските танци, но онова, което ставаше пред очите му, беше така чаровно, че пашата разбра защо другите двойки се бяха отстранили, защо бяха приели за себе си ролята на зрители и от сърце ръкопляскаха.

Те бяха просто съвършена двойка: той — висок, силен, строен, без следа от обикновената си отпуснатост; тя — красива, гъвкава, надарена с онази грациозност, която неволно навява представа за газела или млада фиданка. Телата им не се допираха, а изглеждаха като слети в едно — такава пълна хармония съществуваше между движенията на двамата. И това също беше невярно: нямаше движения, а само едно движение, постоянно, вихрено, сякаш мъжът и жената не стъпваха по земята, а летяха във въздуха, понесени и шеметно завъртени от музиката; беше не танц, а някаква приказна феерия в синьо, червено и резедаво, която покоряваше и завладяваше зрителите.

— Боюна ве постуна якъшмас^[6] — произнесе някои до рамото на мютесарифа и го откъсна от очарованието, в което беше изпаднал.

Азис паша се обърна. Говореше, както и трябваше да се очаква, Неджиб ага. Под влияние на недоволството (впрочем и на ракията, на която агата беше, горещ поклонник) мургавото му лице изглеждаше пепеляво-мораво.

— Не му прилича ли, казвате, ага? И защо?

Колагасъ Неджиб пооправи и без това изрядната си униформа.

— Такива като Меджар Ахмед — каза — доведоха слабостта на великата ни държава. Те подражават на френкгяурите и насаждат тук обичаи, които са чужди и на народа ни, и на исляма. Така подкопават почвата под нозете ни и подготвят сриването на империята…

— Знаете ли, ага — отговори му Азис паша, — вие или сте, или… или по някакви причини се правите на един съвършен глупак. Не Меджарахмедовци, а такива като вас ни доведоха дотам, че да сме със столетия зад Европа. Защото Европа напредва…

— И в танците ли? — позволи си да го прекъсне Неджиб.

— И в танците, и във всичко. Напредва, а такива като вас се мъчат да ни задържат в епохата на Сюлейман и Мурад. Ако вие бяхте падишах, щях да се страхувам, че бихте ни принуждавали да воюваме със стрели и копия срещу топовете и пушките на гяурите… защото на ръста и на чиновете ни не прилича да им подражаваме…

В този момент оркестърът замлъкна и танцът на прекрасната двойка завърши. Азис паша присъедини своето ръкопляскане към овациите на останалите зрители.

* * *

Вечеринката продължи до късно след полунощ.

Случи се, че Меджар Ахмед си тръгна точно тогава, когато пред вратата един гавазин на консулството викаше с цяло гърло:

— Пайтона на господин Анастасиади-и-и!…

Като видя своя квартирант, Лазар Анастасиади любезно му предложи място във файтона, нает от него за цялата вечер.

— Ще ми завиди цял Пловдив — добави със смях, — загдето съм в компанията на двамата герои на вечерта…

Също така любезно Меджар Ахмед отказа; чувствувал, че е останал без въздух в дробовете, та предпочитал да се прибере пеша.

Разговорът между двамата се водеше, разбира се, на турски. Еленѝ твърде слабо знаеше този език, но все пак го разбра по смисъл.

И отказът на Меджар Ахмед помрачи удоволствието й от празненството.