Цончо Родев
Човекът без сянка (7)

VI.
Хитрост срещу хитрост

Чл. 18. Тайната полиция е длъжна: … в) да шпионира турските шпиони, да следува стъпка в стъпка делата на турската полиция и сичко да съобщава на Централния комитет…

Устав на Българския централен революционен комитет

В стаята отново влезе Гого Търнев. Той беше широколик като бате си и пак като него с раздалечени очи, но със смекчени от младостта му черти, а младежкият руменец на бузите, едва наболите мустачки и грижливо сресаната на път коса придаваха на физиономията му подкупваща свежест. Сега нямаше и памет от тази свежест. Гого изглеждаше изведнъж посърнал, с удължено и невям посивяло лице и със странен блясък в очите. Така бърза и необикновена беше тази промяна в него, че всички го изгледаха слисани и с това в същност увеличиха смущението му. Събрал върху себе си погледите им, той тромаво заобиколи софрата, приведе се над рамото на Волов и му зашепна нещо.

— Кой? — трепна Волов. — Кой е поискал да ме види?

— Не зная, господин Ванков. Дриплю някакъв. Не си обади името.

— Какво, какво? — властно се намеси Бенковски, като разкопча кобура на револвера си.

— Говори, Гого! — даде съгласието си Волов, като видя смущението на младежа. — Разкажи всичко!

Георги Търнев нямаше много за разказване. Обиколил той да нагледа хана — двора и сайвантите в него, яхърите, селямлъците за по-бедните мющерии и одаите за по-паралиите, а когато минавал през пивницата, фукара някакъв, дето бавно нагъвал хляба и сиренето от торбата си, като ги прекарвал през гърлото с по глътка вино от закупената полуоканица, го повикал със знак, че иска да плаща. А когато отишъл при него, онзи неочаквано рекъл, че иска незабелязано да го заведе при Петър Ванков.

— Откъде може да знае това име? — замислено попита Благоев.

— И че господин Ванков е в хана? — добави Христо Търнев.

Тези въпроси светкавично минали през главата и на Гого, та той се постарал да си придаде учуден израз и рекъл, че такова лице му е непознато и не се намира в хана. Онзи обаче не се съгласил, заспорили.

— И защо все пак дойде тука? — запита строго Бенковски, като не сваляше ръка от кобура. — Ами ако е някой шпионин и те е проследил?

— Защото ми плати полуоканицата ей с това, господине. — Гого пусна нещо, което се отъркаля по софрата и спря до свещта; „нещото“ беше онзи златен знак, който се появи пръв път в дюкяна на Кочо. — Ей с това — повтори, — за което господин Ванков неведнъж…

Волов не доизчака края на думите му. Едва позна предмета на масата и скочи на крака и се развика нетърпеливо:

— Скоро, Гого! Къде е този човек? Веднага…

— Ето го, апостоле! — обади се един глас от вратата.

Извърнаха се. Там стоеше „лангерата“ на шпионина Диамандипулос, селският фукара на Кочо и дриплюто на Гого Търнев. Стоеше неподвижно, а на четинестото му, отдавна небръснато лице грееше една от онези усмивки, разцъфващи само по лицата на хора, които твърде рядко имат повод да се усмихват.

Панайот Волов се хвърли към него.

— Брате!… — Те се прегърнаха крепко, по мъжки. — Господа — обърна се сетне към слисаните мъже около софрата, — нека да ви представя…

— Радуил — бързо и предупредително рече вместо него новодошлият. — Радуил, това ми е името.

— „Лизнат“ ли е, хм, негова милост? — попита Христо Благоев.

— „Лизнат“, и то първом от българския светец Раковски, сетне и от огнения дъх на Дякона, мир на праха им — представи го Волов, докато Радуил поред се ръкуваше с хората около софрата.

— И все пак аз трябва да зная нещо повече за него — кисело рече Бенковски. Рече го с ревност: жегна го, че Волов очевидно е осведомен за неща, които той сега за пръв път чуваше, и то наполовина.

Радуил взе златния си знак от масата и преди да го прибере в потурите си, го показа на Бенковски:

— Невям туй не е достатъчна препоръка, човече? Който е посветен в делото, той е и предупреден за хората, притежаващи този знак.

Лесновъзпламенимият гняв на Бенковски отново трепна над масата, както трепти въздухът пред приближаваща лятна буря. И отново Волов побърза да разпръсне струпаното електричество:

— Господинът е от тайната полиция на Централния комитет. Не го разпитвайте повече! Той не може, няма право да ви каже нищо. Пък ако се разбъбри и ви каже, аз ще бъда длъжен да му отнема знака… Не го разпитвайте! — натърти повторно. — Ала знайте, че нему можете да имате повече доверие, отколкото… отколкото на себе си дори…

Радуил придърпа с крак едно столче и уморено се настани до празната софра, рамо до рамо с другите съзаклятници. Личеше — или идеше отдалече, или отдавна главата му не бе докосвала възглавница.

— За какво говорехте, Ванков? — попита.

Панайот Волов му обясни. И неговите думи сякаш мигом разсъниха новодошлия.

— Разгеле — рече простичко. — За същото ви споходих и аз. — Той ги запозна с капана на Меджар Ахмед и с нареждането, което сутринта бе дал на Кочо, а накрая ги подкани. — До утре трябва да намерите колай да известите всички членове на комитета, че е най-строго забранено да се свързват с Кочо Честеменски. Никой да не го търси, никой да не посещава къщата му. Когато амуджите се уморят и вдигнат наблюдението, аз ще ви известя, а вие ще известите членовете.

— Не се ли увличаш, байно? — проточи сърдит глас Бенковски. — Разпореждал си се своеволно из града, а тук дръзваш да даваш нареждания, без да се замисляш, че край тая софра може би има хора, овластени и упълномощени да заповядват, на които ти най-много можеш да дадеш мнение, не и нареждане.

Новодошлият бавно обърна глава към него, изгледа го студено, после му отговори без следа от предишната топла простота:

— На тези „овластени и упълномощени“ хора препоръчвам — иронията му беше унищожителна — по-честичко да се запознават с устава на Българския таен революционен комитет, който е закон за тях. Ако го правят, те ще знаят, че първата длъжност на тайната полиция е да наглежда делата на революционните работници. — Той сви рамене. — Апостолите не са повече от другите революционни работници, само че… с повече задължения…

Почака поредното избухване на Бенковски, но то не последва.

— А за двамата копои, господине? — обади се Христо Търнев и гласът му разсея напрегнатата тишина. — Какво ще ни посъветвате за тях?

— Ние решихме — изпревари отговора му Волов — засега да се ограничим със следенето им, и то главно на Меджар Ахмед ага. Защото той е, тъй да се рече, непрекъснато под погледа на този наш верен човек.

— Кой си ти? — попита Радуил, като се обръщаше към посочения му Димко.

— Вардянин съм у моя благодетел Лазар Анастасиади — рече Димко, като не намери сили да каже „господине“ на подобен дриплю. — Меджар Ахмед ага се настани да живее в дома на господин Анастасиади.

— Оставете тази работа, приятели — каза Радуил. Към предишната му дружелюбна простота сега се прибави и странна усмивка. — Не се заемайте със задача, която не е по силите ви. Сами казвате, двамата колагасъ са опитни полицаи, не е работа за всеки да ги следи. Знайте ги, че са тук, пазете се от тях, пък следенето оставете на мене — такъв е моят съвет. Когато има нещо, аз ще ви го съобщавам. — Той огледа очаквателно събраните мъже, но никой не му възрази. — Добре че стана дума за това — продължи след малко. — Трябва да ми дадете сигурни връзки. Да знам къде да съобщавам, когато има нещо за съобщаване, искам да кажа.

— Че къде по-сигурно от тук? — засмя се Христо Търнев и широкият жест на десницата му сякаш обхвана целия хан.

Радуил отговори на усмивката му с усмивка:

— Какво, още ли е в ред скривалището на Дякона?

— В ред е и само чака гости.

Преди години „бай Христаки“ беше направил в хана нарочно скривалище за Левски — таен ход свързваше два шкафа на горния и долния кат, та дирят ли заптиетата на единия, Левски да се укрие на другия. На всички в стаята направи впечатление, че Радуил идваше за пръв път в хана на Търневи, а познаваше скривалището.

— Не е добре тук — поклати глава Радуил. — Прекалено много хора знаят що за люде са братя Търневи.

— Ако слушате мене — обади се Благоев, — в случай на необходимост търсете Григор поп Божков, управителя на Дановата книжарница на чаршията. Или Димитър Свещаров, деен член на нашия комитет, мумджийницата му е на Джумаята, всеки ще ви я покаже. Можете да използувате също метоха на кричимския манастир „Свети Врач“. Намира се в Мараша. Още Левски и Узунов са имали там сигурен конак…

Радуил не каза нищо. В мълчанието си той в същност повтаряше указаните му квартири, „записваше“ ги в мозъка си, но другите го схванаха като подкана да си тръгнат. И наставаха. Надигна се с тях и Бенковски; той щеше да нощува в хана, но така даваше подчертан израз на сръднята и цупенето си.

Ръкуваха се с Волов и Радуил и един по един се измъкнаха от стаята. Последен се сбогува Димитър Матевски и това не беше случайно — той задържа ръката на Радуил и му каза развълнувано:

— Благодаря ви, господине, много ви благодаря!

— Благодарите ми? — искрено се учуди другият. — За какво?

— За вярата, която ми дадохте, че в борбата си вече се уповаваме не само на револверите и ятаганите, но и на ума. Ума! — повтори учителят възторжено. — Нашият народ е по-умен, пък ако щете и по-учен от турския, а ние винаги сме склонни да пренебрегнем това наше предимство. И все разчитаме на сляпата сила.

— И как ви дадох тази вяра?

— С примера за Кочо. Противопоставили сте вие хитрост срещу хитрост, и то такава, че хем Кочо, един от най-преданите членове, няма да стане неволен издайник, хем нашата хитрост е пратила за зелен хайвер турската. Дявол да го вземе, туй съвсем не е малко!…

Когато вратата се затвори и след Матевски, Радуил попита:

— Кой е този човек?

— Който излезе сега? Дето възхвали хитростта ти?

— Не, за другия ми е думата. Оня, с русите мустаци.

— Не го ли знаеш? — учуди се Волов. — Това е Георги Бенковски.

— Аха! — неопределено произнесе Радуил. — Трябваше да се сетя. Чувал бях за него. И за характера му бях чувал, но не допущах, че ще е чак толкоз докачлив.

— Ако говориш за лошите му качества, можеш спокойно да изредиш още вироглав, властолюбив, самомнителен и какво ли не друго.

Радуил го изгледа продължително.

— И ти го казваш така спокойно? — Панайот Волов явно не се канеше да отговори. — А вярно ли е, че мълчаливо (пък кой знае, може и да не е само мълчаливо) си му отстъпил мястото на пръв апостол в Пловдивски окръг?

Волов не беше човекът, който ще се побои да каже една истина, дори когато тя го поставя в лоша светлина. А истината беше, че действително той, когото преди няколко месеца Гюргевският централен комитет определи за пръв апостол на Четвърти революционен окръг, постепенно отстъпи челното място на Бенковски, назначен от комитета за помощник-апостол, и то донякъде по милост.

— Вярно е — каза той с открито лице.

— И защо, по дяволите? С какво Бенковски ти се наложи?

— Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене^[1] — простичко и с неосъзнато благородство произнесе Волов.

— По-достоен ли? — раздразнено повтори другият. — Чуваш ли се какво говориш? Този копривщенски авантюрист, отказал се да бъде терзи-абаджия, за да стане аркадаш на разни разгулни бейски синчета в Анадола, после женкар и афионджия в Денизлий, шайкаджия и главорез-обирник по проходите, гавазин на персийския консул в Смирна, ходжа в Ушек, правоверен османлия в Айдън, вагабонтин в Цариград, симитчия във Влашко… Този ли човек наричаш по-достоен?

— Напразно се горещиш, брате — кротко го смъмри Волов. — И още по-напразно го хулиш, като припомняш миналите му прегрешения. Защото отнася ли се до делото, не трябва да се дири, че един е по-учен или е водил живот на свят отшелник, а друг си е пилял младините в нечисти приключения. Още по-малко — че един бил назначен такъв и такъв, пък друг не бил. Разбираш ли? Утре народът ще ни съди по онова, което ще сторим за святата му свобода, не по чистота на миналото или по назначението ни.

— И искаш да кажеш?…

— Да, казвам го. С цялото си тъмно минало и с всичките чепатости на своя характер Бенковски е по-достоен да оглавява делото. — Апостолът помисли малко. — Има нещо, Радуиле, което никога не съм казвал, защото няма как да го проверя. Бенковски не е това, за което се представя. Самомнението, сприхавостта и така нататък, които изреждахме одеве, може наистина да са черти от неговия характер, но той нарочно, умишлено ги вади на показ, преувеличава ги даже.

— Не виждам смисъл в това.

— Доколкото вече имам опит в делото, ще добавя, че може би е прав. Не бързай да възразяваш, ще ти обясня защо мисля така. Народът ни е узрял за въстанието, но за да се вдигне, нему не стигат нито байраците с везаните лъвове, нито лозунгът „Свобода или смърт“. Народът инстинктивно търси водач, зад юнашката снага на когото да застане, комуто сляпо да вярва и сляпо да се подчинява.

Радуил подхвърли скептично:

— И какво? Бенковски им е дал подобен водач… в свое лице?

— Смяташ ли, че е лесно? Че е по силите на всекиго? Хайде, изпитай се ти сам в ролята на такъв водач. Не проявяваш охота, а? Е добре, аз пък ще ти кажа и друго. Ако приемеш да бъдеш водачът, от който се нуждае народът, ти не след дълго съвсем преднамерено ще насадиш в себе си и деспотизма, и себелюбието, и властничеството, и изобщо всичко, което сега осъждаш. С една дума — самата ти роля ще изисква, да заприличаш в държанието си на Георги Бенковски. Защото не усеща ли силата ти, смята ли те равен на всички останали, народът няма да те приеме като свой водач.

— А той?

— Той е просто роден за водач, Радуиле. Самата майка природа го е благословила с една дума и един жест да подчинява и повежда хората.

— Нещо като тебе? — Волов решително поклати глава. — Или, както се говори, като Тодор Каблешков?

— Нито едното, нито другото, брате. Моята дарбица е да убеждавам людете, тъй че те да осъзнаят нуждата от бунт и жертви. Тодор, този кристално светъл идеалист и най-ярък метеор на революцията^[2], докосва хората с по едно пламъче на вулкана в себе си и ги кара да пламнат заедно с него. Бенковски нито убеждава, нито възпламенява. Той просто се изправя пред народа и му заповядва да го следва. И ако подир мене остават някои убедени-недоубедени, а след Тодор — жарени-необжарени, зад Бенковски тръгват всички. Всички и всякакви. И тръгват така, че да им покаже бездна, водеща до огнените недра на земята, те до един ще се хвърлят в нея, подобно на оня древен римлянин^[3].

Радуил размисли върху думите му. И после каза:

— Повече го познаваш, сам ще решаваш. Аз няма да ти влияя. Само ще река едно: този човек не ми е приятен.

— Страх ме е, че чувствата ви са взаимни — усмихна се Волов. Сетне махна с ръка: — Хайде, разкажи за себе си. Къде си, що си, какъв е поредният огън, на който се пържиш в момента.

Радуил му разказа. Старият му другар го изслуша, пък отново повдигна лява вежда.

— Не ме наричай, че съм немилостив или безжалостен, когато ме чуеш какво ще ти предложа. Особено сега, когато си се хванал на такова хоро, че всеки нестинар изглежда в безопасност в сравнение с тебе.

— Хайде, хайде — широко и шумно се засмя другият, — не го усуквай толкова.

— Мислех си така. Властта ни е подушила; на̀ — заради нас е пратила опитни полицаи чак от Цариград. За да не се провалим, преди да е назрял моментът, има само два пътя. Единият е да се признаем предварително за победени, да спрем всякаква дейност и да се отречем от всичко, за което сме давали клетва пред кръста и ножа. Другият…

— Продължавай — подкани го Радуил, като усети колебанието му.

— Другият е… Е добре — реши Волов, но гузно отклони поглед, — ще ти го кажа докрай. Другият път е да подхвърлим пред носа на копоите някакъв нов дивеч, който да ги отклони от главната следа.

Приятелят му поразмисли върху тези думи, почеса се по брадясалата буза, пък повтори:

— Продължавай. Кажи наистина всичко докрай!

— Не мога да го искам от тебе, но ти го предлагам да го прецениш. Новият дивеч можеш да бъдеш само ти. Тъй или иначе, ти си успял да изпълниш устава: да шпионираш шпионите и да следиш следящите. Добираш се до тайните им. Какво ще стане обаче, ако направиш така, че гаджалите да разберат — да разберат съвсем сигурно, — дето някой достига и разкрива най-скритите им решения? Че предвардва изпълнението им така, както е предварден капанът в Кочовия дюкян? — Волов отговори сам на въпросите си. — Ще се втурнат подир него и ако не забравят за кървавата сватба, която им готвим, поне ще мислят за нея само с четвъртината от акъла си.

Радуил продължаваше да чеше с пръст четинестата си буза.

— Разбирам те — рече замислено. И повтори: — Разбирам те. Сече ти пипето, дяволе. Да бяхме всички като тебе… — Той разкърши рамене и бавно се надигна. — Ако беше останал тук Матевски, навярно щеше да каже, че именно това твоето е хитрост срещу хитрост…

До вратата го догони въпросът на Волов:

— Не те чух да кажеш своето мнение?…

— Навярно ще опитам, братко, да, навярно ще опитам. Усетиш ли, че пръстенът около вас се е поразхлабил, тогава ще се досетиш — планът ти е в действие и дава плод. Ако обаче усетиш обратното, че пръстенът се е превърнал в керпеден, който се стяга около вратовете ви…

— Тогаз?

— Тогаз проводи китка цветя на гроба ми. — И добави, преди да хлопне вратата: — И да помниш, предпочитам карловски трендафил…