Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деверо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Патриша Грасо. Неверница в сарая

ИК „Ирис“, София, 1999

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–038–2

История

  1. — Добавяне

23

Хедър се съвземаше бавно от дълбокия припадък. Дали не е било само сън? — попита се тя. Или това е чувството, когато си умрял?

Чу отдалеч да долитат гласове и шум. Някой отвори врата, нечии стъпки се приближаваха. Опита се предпазливо да се надигне. Всяко мускулче, всяка фибра на тялото я боляха.

Някой я натисна обратно върху възглавниците.

— Остани да лежиш, Хедър — беше Халид.

Той запали няколко свещи, за да може тя да го вижда. Хедър го погледна въпросително. Той едва издържа погледа й.

— Ранена си, но не тежко — каза той и прокара пръсти по бузата й, милувка, която тя иначе много обичаше, но сега й причиняваше болка.

— Чувствувам се като жив мъртвец.

Той се опита да се засмее храбро на шегата й.

— Само след няколко дена пак ще се катериш по дърветата.

Хедър не си спомняше ясно какво се бе случило. Мъжете се биха със саби и кинжали, изтече много кръв и Халид викаше името й. Но не си спомняше да е била ранена.

— Твоята изкусна фехтовка ми спаси живота, Хедър — каза Халид. — С един-единствен удар ти изпрати Фужер на оня свят.

— Целех се в сърцето му — каза тя и се опита да се усмихне.

— Алах е водил ръката ти — отвърна Халид. Той държеше чаша с някаква млечна течност. — Опитай се, моля те, да седнеш. Трябва да изпиеш това тук.

— Не съм жадна.

— Не е за утоляване на жаждата — каза той. — Хайде, изпий го.

Той й помогна внимателно да седне. Тя едва се държеше от болки. Бяха ужасно силни болки, особено в корема. Изведнъж сцената на битката изплува пред очите й.

— Какво стана с бебето ми?

— Изпий това! — заповяда той и поднесе чашата към устните й.

Хедър се подчини и изпи силното успокоително до последната капка.

— Халид, какво стана с бебето ми?

Той взе ръката й.

— Докторът каза, че ще родиш дузина здрави деца.

— А това? — попита тя, изпълнена с надежда.

— Това не — каза той тихо.

Тя зарида и скри глава в рамото му.

— Безкрайно ми е мъчно, Хедър. Ти страдаш заради мен. Вината е моя.

Опита всичко, за да я успокои, но Хедър заплака силно, неудържимо. Все пак успокоителното взе постепенно да действа и тя заспа в прегръдката му.

Той я зави внимателно и остана още дълго, седнал до леглото.

— Довиждане, принцесо — прошепна после, потънал в мисли. — Довиждане — стана и избърса сълзите от очите си. После излезе от стаята.

В коридора Халид срещна майка си.

— Хедър спи сега, майко, но можеш утре да я посетиш.

Миримах кимна и тръгна с него по коридора.

— Каза ли й го вече? — попита тя.

Халид кимна, но не отвърна на погледа й. Събираше всичките си сили, за да запази самообладание.

— Тя как го прие?

— Ужасно плака. После заспа само благодарение на приспивателното.

Миримах го погали по ръката. Изненадан от тази проява на нежност, той вдигна глава и спря.

— Ами ти, сине? — попита тя. — Ти как се чувстваш?

— Ти как мислиш? — попита той рязко.

— Сине, аз наистина съм загрижена за теб.

— Ти? Ти да си загрижена за мен? — повтори недоверчиво Халид.

— Толкова ли е трудно да го разбереш? — очите й плувнаха в сълзи. За пръв път през живота си се осмели да докосне белега му. Погали лекичко разкъсаната плът. — Сърцето ми е с теб. Та ти си единственият син, който ми остана. Обичам те.

— Ти ме обичаш? — попита той тихичко.

Миримах кимна безсилно. За разлика от сина си, тя едва сега се учеше да дава израз на чувствата си. Едри сълзи се стичаха по бузите й.

— Благодаря ти, майко. Благодаря ти, че ми го каза — Халид се изкашля високо, за да прикрие вълнението си.

После прегърна майка си през рамо и повървя известно време мълчаливо до нея. После попита:

— Майко, можеш ли да направиш нещо за мен, ако те помоля?

— Разбира се.

— Погрижи се, моля те, за жена ми и ми съобщавай всяка вечер как е.

— Как е? — Миримах спря. — Но ти си имаш очи на главата. И закъде си се запътил, ако мога да зная?

— За никъде — отвърна той едносрично и погледна към дъното на коридора, където бяха покоите на Хедър. — Само че аз никога вече няма да я видя.

— Искаш да се разведеш с нея? — попита изненадана Миримах.

Халид поклати глава.

— Не, ще й позволя да се върне в Англия.

— Но нейният дом е при теб.

— Не, майко. Тя трябва да се прибере в Англия. Там е нейният дом.

— Но нали я обичаш — не отстъпваше Миримах. — Всички го виждат. Защо правиш това?

— Да, аз наистина я обичам. Но трябва да я пусна да си отиде. Аз я направих своя робиня, а после я принудих на женитба, която тя никога не би приела. Тя се изложи на опасност, за да спаси живота и на двама ни. Но през цялото време мечтаеше да се върне в Англия, при семейството си.

— Тя ли ти го каза?

— И то много често — отговори Халид. — Как да откажа сега да изпълня желанието й? И ти, и аз сме ужасно виновни пред нея.

— Ако искаш да се разведеш с нея, това трябва да стане пред свидетели — напомни майка му.

— Няма да се разведа с нея. Хедър е моя съпруга и ще си остане завинаги моя жена. Не мога да обичам друга.

— Имаш намерение да скърбиш по нея цял живот? — възкликна ядосано Миримах. — Та тя е при теб.

Халид се наведе и я целуна нежно по двете бузи. Миримах не можеше да проумее какво става. А той се обърна и продължи сам надолу по коридора. Тя гледаше подире му и виждаш само един много самотен и сломен мъж.

 

 

На другата заран Хедър се чувствуваше едва ли не по-зле. Всичко я болеше. Не беше спала добре и беше още като замаяна.

— Добро утро — поздрави тя Миримах, застанала току-що до леглото й.

Хедър се озърна из стаята.

— Къде е мъжът ми?

— Извикаха сина ми в Топкапъ — отговори Миримах и се учуди как тъй Хедър продължава да пита за Халид. — А ти как си?

— Как мога да съм след спонтанен аборт? — каза натъртено Хедър.

— Докторът ни увери, че ще можеш да имаш много деца — каза спокойно Миримах и й подаде чаша горещ чай.

— Наистина ли?

— Хедър, за толкова важно нещо никога не бих излъгала — отговори малко сърдито Миримах. — Днес трябва още да почиваш, но утре можеш вече да станеш и да се пораздвижиш.

Хедър подаде на свекърва си празната чаша. С мъка се сдържа да не изпъшка.

— По-късно ще намина пак да те видя — каза Миримах. — А сега заспивай.

Хедър се опитваше напразно да не затваря очи. Искаше да дочака Халид, но само след няколко минути беше вече дълбоко заспала.

Спа чак до късна вечер, събуждаше се за малко и разбираше, че той не лежи до нея. Къде е Халид? Защо не е при нея? Но беше все още твърде изтощена и измъчена, за да си даде ясно сметка какво става. След малко отново заспиваше, дълбоко и непробудно.

Когато Миримах влезе на идната заран в стаята на болната, Хедър вече седеше в леглото. Усмивката й угасна, когато видя свекърва си.

— А, ти ли си? — каза разочаровано. — Мислех, че е мъжът ми.

— Халид трябва да уреди някои неща по заръка на султан Селим — излъга Миримах.

— Той тази сутрин кога тръгна?

— Моля?

— Питам, защото през нощта не беше при мен.

— Навярно не е искал да те притеснява — отговори Миримах.

Хедър я погледна замислено. Подобно нещо никога не е пречило на Халид да дойде да я види. Нещо не е наред. Дали не смята, че тя е виновна за смъртта на първородното им дете? Както на времето всичко живо я държа отговорна за смъртта на баща й.

— Къде е Тина? — попита Хедър и се опита да прозвучи непринудено и весело. — От дни не съм я виждала.

— Тя ще остане няколко дена при Шаша. Хедър, не искаш ли сега да се изкъпеш? — Миримах се опитваше да я отвлече от мисълта за Халид.

— Ами добре. Да, с удоволствие — Хедър се опита да се усмихне на свекърва си.

След банята я върнаха в стаята й. Следващите няколко часа тя прекара в очакване на Халид. Когато се стъмни, мъката й вече се бе превърнала в ярост. Та нали беше и нейно дете!

Загубата е не по-малко тежка и за нея. Как се осмелява да се държи така? Тя спаси живота му и загуби бебето. А той първо й се обяснява в любов, а после чисто и просто я пренебрегва. Гневът й ставаше все по-силен. Часовете едва се влачеха. Но Халид все не идваше.

Когато на другата заран Миримах отново посети болната, Хедър я посрещна с упрек.

— Къде е той? Защо не е при мен?

— Кой? — попита невинно Миримах.

— Мъжът ми, кой друг?

На Миримах й дожаля за нея.

— Хедър, той не иска повече да те вижда.

Хедър се вцепени безмълвна на дивана. Погледна отчаяно Миримах.

— Не иска повече да ме вижда? Но защо? — лицето й се обля в сълзи.

— Имам добри новини за теб — каза Миримах. — Халид се е погрижил за пътуването ти. Можеш да се върнеш в Англия.

— Но какво да правя там?

Миримах продължаваше да се усмихва.

— След няколко дена Малик ще те отведе в Алжир. От там можеш да отпътуваш с кораб за Англия. Скоро ще си отново при семейството си.

— Изчезвай! — изкрещя Хедър.

— Какво да направя?

— Да се махнеш! Мразя те!

Миримах се завъртя на пети и тръшна врата зад себе си. Хедър заудря с юмручета по възглавниците. Да, той я мрази. Загуби детето, затова я мрази. Сега, когато най-сетне е съвсем сигурна, че го обича повече от всичко на света, сега той я мрази.

Следващите няколко дена сякаш никога нямаше да минат. Хедър стана, нареди да я придружат до банята, хранеше се и гледаше през прозореца. Беше учтива, но и сдържана с Миримах. На слугите казваше само най-необходимото. Но още не беше изгубила надежда.

Настъпи последният ден, който щеше да прекара под покрива на Миримах. Хедър седеше сама на каменна пейка в градината на свекърва си. Имаше вече толкова много спомени от тази страна, този дом, тази градина. Вдигна очи и изведнъж се усмихна болезнено, защото си спомни деня, в който Халид трябваше да я свали от прасковата.

Само като си помисли за него, и й се доплака. Толкова й липсваше.

— Е, това сълзи на радост ли са? — попита Миримах и седна до нея.

Хедър отпусна безмълвно ръце.

— Как можа изобщо да си го помислиш?

— Не се ли радваш, че ще можеш да се върнеш в Англия?

— Как ти мина през ума? — попита слисано Хедър. — Нали ще оставя тук всичко, което ми е скъпо. И един съпруг, който ме мрази.

— Който те мрази?

— Той никога няма да ми прости помятането — отговори с горчивина Хедър. — Толкова ме мрази, че не желае повече да ме види. Не иска да ми каже дори сбогом.

— Хедър, моят син не те мрази, той те обича.

— Така ли? И понеже толкова ме обича, иска да ме върне в Англия? И не желае повече да ме вижда?

— Но нали по такъв начин изпълнява най-съкровеното ти желание. Толкова те обича, че ти позволява да си отидеш — Миримах изгледа изпитателно младата си снаха. — Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Какво желание?

— Нали все искаше да се върнеш в Англия?

— Казваш ми го само за да се почувствам по-добре.

— Нищо подобно! Защо ще го правя? — възрази Миримах. — Та аз не те обичам.

Хедър й се усмихна плахо. Другата също се позасмя смутено.

— Аз го обичам, Миримах.

— Вече е твърде късно — каза Миримах. — Синът ми е на път за Топкапъ. А ладията те чака, за да те отведе на кораба на Малик.

— Когато става дума за любов, майко, никога не е твърде късно — Хедър целуна нахално свекърва си и излезе от градината.

Два часа по-късно Хедър се качи на борда на „Садам“. Беше скромно забулена, виждаха се само очите й. Малик дойде веднага, изпълнен с уважение, при нея. Но усмивката му беше пресилена.

— Добре дошли на борда, госпожице — каза той на френски.

— Принцесо — поправи го тя на турски. — Колко време ще трае пътуването до дома?

— Приблизително месец.

— Цял месец от тук до Палата на девственицата? — Хедър вдигна учудено вежди.

— Аз ще ви придружа до Англия.

— Англия е моето отечество. Но Палатът на девственицата е моят дом. Аз трябва да съм при съпруга си и при своя син, защото ги обичам и двамата повече от всичко на света.

Малик просия и от радост му идваше дълбоко да й се поклони. Но какво ли ще си кажат тогава моряците му?

— Както обичате, принцесо. Но до двореца ще трябва…

Лодката от кораба на Мурад се плъзгаше по вълните. Палатът на девственицата вече се виждаше в далечината, въпреки че вечерната есенна мъгла. Халид седеше на носа на лодката, потънал в мислите си. Всичко това ще принадлежи един ден на осиновения Кемал. Той няма да има други деца, защото Хедър го напусна.

Когато лодката приближи, зърна горе при зъберите на стената забулен силует. Не! Трябва да се отърве от тези призраци. Духове няма. Няма я вече и Хедър. Няма и никаква християнска принцеса, която очаква от векове там горе своя възлюбен мюсюлманин.

Халид скочи на крака. Изхвърча от лодката и хукна нагоре по брега. Изобщо не обърна внимание на Аргус, бутна встрани Абдул и се сблъска на един ъгъл с Омар, който едва удържаше в равновесие препълнен поднос. Омар просия от щастие, въпреки че се наложи да събира после вечерята от пода. Най-сетне! Най-сетне всичко ще си стане както преди.

Халид изкачваше по две стъпала наведнъж и най-сетне се озова горе, на стената. Сърцето му силно биеше. Забулената жена беше свалила яшмака си и вече се виждаше падащата на вълни медночервена коса. Тя се обърна към него и се усмихна.

— Какво правиш тук? — извика той. Ядосан ли е или само изненадан?

— Нали те пратих да се върнеш у дома!

Хедър го погледна право в очите.

— Тъкмо затова съм тук. Моят дом е тук, при теб.

Халид замря за миг. После се втурна към Хедър, вдигна я на ръце и покри лицето й със страстни целувки.

Хедър се освободи със смях от прегръдката му, за да го погледне сияеща. В този миг друг силует привлече вниманието му.

— Погледни натам — прошепна той.

Хедър се обърна.

Там, сред мъглата, стоеше жена и гледаше към морето. Друг силует изникна от мъглата и я докосна. После гъста мъгла обви и двамата. Когато отмина, на крепостната стена вече нямаше никой.

— Дойде да я вземе — прошепна благоговейно Хедър.

— Да — прошепна и Халид.

— Къде са сега?

— В рая.

Халид я привлече силно, сякаш искаше да я превърне в част от себе си.

Хедър притисна лице в гърдите му. Той скри глава в рамото й. Двамата дълго стояха неподвижни.

— Обичам те — наруши първа мълчанието Хедър.

— И аз те обичам — каза Халид. — Дали ще можем някога да се слеем в едно?

— Това знае само Бог — усмихна се Хедър.

— Искаш да кажеш Алах — поправи я той.

— Искам да кажа и двамата.

— Как ще отпразнуваме срещата си? — попита Халид.

Хедър му подари прекрасна усмивка. Смарагдовозелените й очи искряха.

— Хайде да хапнем свинско печено.

— Хм, звучи апетитно — подхвана играта Халид. — Утре ще опека най-голямото прасе, което успея да намеря.

— Утре е петък.

— Зная — ухили се той нахално.

Тя му се закани с пръст.

— А какво ще правим със свещеника?

— Ще помоля Малик да отвлече папата, та той да ни венчае.

Хедър не можа да не се разсмее.

— О, знаеш ли, и най-обикновен свещеник ще ме задоволи.

Халид я привлече към себе си и продължително я целуна. Хедър беше неизказано щастлива.

Християнската принцеса и нейният мюсюлмански възлюбен щяха да живеят дълго и щастливо, преди да се отправят заедно към вечността…

Край
Читателите на „Неверница в сарая“ са прочели и: