Патриша Грасо
Неверница в сарая (16)

16

— Можеш да говориш чак след като се обърнат към теб — каза Халид.

— Не бива да поглеждаш никой мъж в очите — каза Миримах.

— Трябва да обуздаваш темперамента си — каза Халид.

— Трябва да внимаваш за поведението си. Не бива да ругаеш. Трябва да си почтителна — изреди Миримах.

— Позволено ли ми е да дишам? — попита твърде неуважително Хедър.

Стоеше като малко дете между майката и сина и да имаше как, щеше високо да изкрещи. Това продължаваше вече от пет дена. Но ако не озапти гнева си, Халид няма да я заведе в двореца Топкапъ. А Хедър жестоко страдаше от положението си на пленница на Миримах. Затова трябва да се въздържа. Но поне обвиняваше и двамата, размахвайки превързаната си ръка.

— Не бива да правиш така — каза Халид и я перна по здравата ръка.

— Сърби ме — протестира Хедър.

— Точно това имах предвид, когато човек го сърби, той не бива да се чеше.

— Писна ми да ви слушам… това бива, онова не бива. Като да сме в Средновековието.

— И не вдигай глас, когато говориш с мен.

— Какво ще ми направиш? Ще ме уплашиш до смърт? — разсмя се Хедър.

Застанала до снаха си, Тина се изкикоти. Миримах само поклати укоризнено глава. Дано снаха й не изложи цялото семейство.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Халид.

— Да — отговори жена му.

— В такъв случай или ще се държиш както подобава, или ще останеш тук — Халид се обърна към Омар, който държеше фереджето.

Зад гърба му Хедър вдигна очи към небето, жест, който накара Тина отново да се изкикоти. Халид веднага се обърна, но не успя да открие нищо необичайно в невинния поглед на жена си.

 

 

От произшествието на пазара бяха минали две седмици. Въпреки че Миримах продължаваше да се ядосва от време на време на Хедър, тя се грижеше за снаха си и се стараеше да не критикува сина си по всеки повод и пред хора. Тина посещаваше всеки ден все още прикованата си към леглото снаха, за да я поразсее. Нощем Халид я държеше в прегръдката си, за да я брани от всичко лошо на този свят.

Хедър се оправяше с всеки изминал ден и с всеки изминал ден й ставаше все по-скучно. Искаше да е вън, сред природата, да усети най-сетне отново слънцето и вятъра в лицето си. Но й разрешаваха само кратка разходка в градината, незадоволителна компенсация за онзи вид приключения, които тя толкова обичаше.

Когато принц Мурад научи кой е спасил живота на леля му, той настоя Хедър и Халид да му погостуват в двореца Топкапъ. Неговата майка, сестра му, собствената му съпруга и целият харем бяха ужасно любопитни да видят смелата жена от Запада.

— Ще свалиш фереджето чак като стигнем в Топкапъ — заповяда Халид и оправи гънките на дългото наметало.

— И не надничай през пердето на носилката към улицата, както го направи неотдавна на пазара — предупреди я Миримах.

— Позволено ли ми е изобщо нещо да върша?

— И да не се катериш по дърветата — добави ухилена Тина.

На Миримах всичко това не й изглеждаше никак смешно. Халид също беше нервен, нещо, което не беше забелязвала у него досега. Всеки случай белегът му непрекъснато потрепваше.

В себе си Хедър триумфираше. Така им се пада. Бяха си позволили да не вземат на сериозно братовчедка на английската кралица! И да твърдят, че тъкмо тя била варварка.

Яхнал великолепния си черен жребец, Халид бдеше за сигурността на групичката, която си проправяше бавно път през многолюдните улици на Истанбул към пристанището. Дамите седяха в носилките със спуснати пердета, носени от робите на Миримах. Щом стигнаха кея, Халид я отведе до един от великолепните кораби на султана, който потегли през Босфора към двореца Топкапъ.

На сушата вече ги очакваше ага-килярът, за да ги преведе в пълна сигурност покрай навъсените стражи на султана. Към харема се минаваше през сарая за карети. Няколко евнуха пазеха огромната тежка врата от инкрустирано със седеф тъмно дърво.

Хедър се радваше, че дългото було й позволява да се оглежда любопитно, без някой да забележи непристойното й държане. Тези безбройни стражи наистина ли бяха сложени само за да възпират достъпа на неканени гости? Или трябваше да пречат на жените от харема да бягат? Всеки случай бягство от тук изглеждаше невъзможно.

Ага-килярът ги преведе през двора към покоите на нур-у-бану.

Гостната на баш кадъната беше най-великолепното помещение, което Хедър някога бе виждала. Безкрайни килими с копринен блясък застилаха покрития с плочки под. Огромен бронзов мангал пръскаше светлина и топлина. Стените сияеха с пастелни тонове. Изкусно украсените в ориенталски стил прозорци с изпъкнали стъкла гледаха към разкошна градина.

Две жени и много красив млад мъж с червеникаво златна коса, чудесно контрастираща с тъмнокафявите му очи, бяха насядали върху брокатени възглавници около плоска кръгла маса от кована мед. По-възрастната жена, майката на Мурад, се усмихна, като ги видя да влизат.

— Добре дошла, сестро на моя съпруг — каза тя, а после погледът й падна върху Хедър. Обърната към Миримах, попита: — Това тя ли е?

— Да… за съжаление.

Хедър се обърна възмутена към свекърва си, но Халид спаси положението.

— Искам да ти представя Хедър, моето Диво цвете. Хедър, това е нур-у-бану. А това — посочи той с глава хубавия мъж — това е принц Мурад, моят братовчед.

— Позволи ни да видим лицето й.

С помощта на мъжа си Хедър свали фереджето.

— Е, значи срещаме се отново — засмя се Мурад. — Имах възможност да се възхитя на хубостта ти още по време на търга.

Хедър изпита ужасен срам, че той е бил свидетел на тази тъмна глава от нейния живот. Пламна и сведе поглед към пода.

— Твоята нравственост и скромност те правят само още по-хубава — поласка я Мурад. После се обърна към другата жена, тъмнокоса красавица, седнала до неговата майка. — Това е моята кадъна, Сафие.

Хедър леко се поклони. После прошепна бързо на Халид:

— Какво значи кадъна?

Мурад беше чул, разбира се, въпроса.

— Сафие е майка на първородния ми син.

— Племеннико, трябва да ти се скарам. Твоето Диво цвете няма нищо общо с описанията ти — закани му се шеговито с пръст нур-у-бану.

Миримах тихо се засмя. Хедър поглеждаше объркана ту единия, ту другия.

— Халид твърдеше, че косата ти имала цвета на изсъхнали портокали — закачи го Мурад. — А очите ти били…

— Няма ли да ни поканиш да седнем? — прекъсна Халид рязко подигравките, чиято мишена бе станал изведнъж.

— Разбира се, моля ви, седнете — каза нур-у-бану. Тя също сдържаше с мъка смеха си.

Всички се отпуснаха изискано върху огромните меки възглавници. Топлината на дървените въглища пропъждаше есенния хлад. Хедър се поотпусна. Нур-у-бану позвъни с малко звънче и множество слуги влязоха в стаята с огромни подноси в ръце. Сложиха на масата грозде, смокини, фурми, малки курабии и други сладкиши, предложиха освежителни напитки.

— Но къде е Шаша? — попита Тина.

— Моята ужасно невъзпитана и разглезена сестричка никога не присъства…

Но още преди Мурад да довърши, вратата бързо се отвори и малък вихър се втурна в покоите. Трябва да беше на възрастта на Тина, но със светлокестенява коса, много светли сини очи и малко чипо носле.

— Тя ли е? — попита Шаша, вместо поздрав и посочи Хедър.

Хедър се беше втренчила в гроздето, което държеше в ръка. Беше й неприятно да я оглеждат така. Никой от присъстващите не би могъл да се нарече учтив. За разлика от тяхното, нейното държане беше безукорно.

— Хедър, това е Шаша, сестрата на Мурад — представи ги взаимно Халид.

— Каква хубава коса имаш! Цветът й е като на слънчев залез — каза възхитено Шаша. — Е, как е да си омъжена за Дивия звяр на султана? Харесва ли ти? — бъбреше Шаша, като не забравяше и да си пъха по няколко зърна грозде в устата, а после се настани върху възглавниците между Миримах и Хедър.

— Шаша, къде остави обноските си? — смъмри я нур-у-бану.

— Разкажи ни как успя да спасиш живота на леля? — Шаша изобщо не обърна внимание на майка си. — Може ли да видя ръката ти?

Хедър вдигна високо все още превързаната си ръка.

— Дреболия — каза тя скромно.

— Не е, разкажи ни всичко — настоя сега и Сафие.

— Хедър придружи майка ми и сестра ми на пазара — каза Халид, забелязал колко неуверена стана изведнъж Хедър. — Като видяла разбойника да се приближава, дръпнала майка ми на земята и се изправила срещу нападателя с голи ръце.

— Хедър е най-смелата жена, която познавам — каза Тина.

— Тя се страхува само от дърветата.

Миримах се разсмя. И Халид не можа да не се усмихне.

— Непременно трябва да чуя тази история — каза Мурад.

— Хедър се покатери на едно дърво да набере праскови. Но като погледна после от върха към земята, я достраша да слезе. За неин късмет Халид дойде и я спаси.

Всички се разсмяха, с изключение на Хедър.

— Свинското е любимото й ястие — каза Миримах. — Затова Халид й позволи всеки петък да хапва свинско месо.

И пак се разсмяха всички, с изключение на Хедър. Тя се опитваше да овладее темперамента си и да не се изчерви.

— Защо не казваш нищо? — попита Мурад. — Толкова ли си свенлива?

Хедър видя как Халид свива предупреждаващо вежди и се престори на наистина ужасно свенлива.

— Бих искала да изуча вашите нрави и обичаи, но все още често греша. Моят мъж ми е заповядал нищо да не казвам.

— И какво още ти заповяда? — усмихна се Мурад.

— Ами че не бива да поглеждам никой мъж в очите. Не бива да съм невъздържана. Не бива да наричам никоя жена вещица и не бива да се чеша — при това мъченическо опяване тя погледна Мурад в очите, с надежда да срещне съчувствието му.

— Каза ти и да не се катериш по дърветата — добави Тина.

Сега се разсмяха всички, с изключение на Халид. Изглежда се обиди.

— Носиш много странна огърлица — каза Мурад, забелязал мрачния израз на лицето на братовчед си. — Див звяр на шията на Дивия звяр.

— Подарък от жена ми — обясни гордо Халид.

— Изглежда много те обича — забеляза Мурад.

— Щях да го обичам още повече, ако беше довел свещеник. Защото така не сме истински женени — ето… случи се все пак. Без да се замисля, Хедър просто го беше издърдорила.

— Млъквай! — изръмжа Миримах.

— Не я навиквай, моля те — каза Сафие, която добре помнеше какво бе изживяла тук тя, венецианската благородничка, докато беше отначало само наложница. — Тя е подкупващо откровена и пряма, а това е черта на характера твърде рядка между тези стени. Трудно е, когато изведнъж ти забраняват да вярваш в онова, в което си вярвала винаги. Казвам го от опит.

— Изглежда поне по един въпрос сме на еднакво мнение — каза на снаха си нур-у-бану.

— Свекърви и снахи винаги ще се карат — каза Мурад на Халид. — То си е в реда на нещата.

Нур-у-бану се надигна от възглавницата си.

— Ще покажем на Хедър палата, докато вие се срещате със султана.

— Ела, братовчедке — каза Шаша и дръпна Хедър за здравата ръка да стане. — В градината няколко придворни дами се развличат с игри.

Трите млади изтичаха навън. Само нур-у-бану, Миримах и Сафие ги последваха бавно и с достойнство, както подобаваше на техния сан.

Градината на султана, обградена отвсякъде с кипариси, беше райско море на спокойствието. Жасмин, рози и върбинки изпълваха въздуха с омайващия си аромат. Тесни чакълести пътечки водеха към езерца със златни рибки, по които плуваха водни лилии. Уютни беседки и малки заслони предлагаха сянка, от водоскоци с различна големина струеше вода, чуваше се припряното цвърчене на щурците и квакането на жаби.

— Защо има толкова много шадравани? — попита Хедър.

Тина и Шаша се спогледаха безпомощно и свиха рамене. Водоскоците си бяха тук открай време и двете момичета никога не се бяха питали защо.

— Течащата вода може да запази в тайна доверителни разговори — усмихна се нур-у-бану. — Шумоленето й би затруднило подслушващия да чуе разговор, който не е предназначен за неговите уши.

— Хайде, елате да поиграем — извика нетърпеливо Шаша.

До тях долитаха смехът, кикотенето и виковете на жените.

— Играят на „господинът от Истанбул“.

Шаша преведе Хедър и Тина покрай засадени нагъсто дървета на малка поляна с ниско окосена трева. Там евнусите пазеха десет млади жени, които си доставяха удоволствие със странна игра. Девет от тях носеха шалвари от бял муселин и туники, а на главите си кръгли шапчици от златотъкан брокат.

Но една от жените беше навлякла кожено палто с козината навън, а вместо корона носеше издълбана любеница. Беше си надебелила веждите с въглен и си беше изрисувала огромни мустаци. Яхаше заднешком едно магаре, с едната си ръка държеше опашката му, а в другата броеница, от тези, които носят мюсюлманите, само дето тази беше от скилидки чесън.

Някой ритна магарето и то взе да хвърля къчове, като се опитваше да свали ездачката. А тя, колкото повече се кикотеше, толкова по-силно се олюляваше на несигурната седалка. Само след минути се озова на тревата.

— Може ли и аз? — попита Хедър.

— Но ръката ти — протестира Гина.

— Тя не ми трябва — заяви високомерно Хедър. — Мога да яздя и с една ръка.

Нур-у-бану погледна въпросително Миримах, която даде с кимване съгласието си.

— Сега вече и Хедър може да язди — нареди баш-кадъната.

Хедър си свали наметалото, нахлузи коженото палто и си натъкми любеницата на главата.

— Сигурно можеш с часове да яздиш това глупаво магаре — каза й възхитена Шаша, докато й рисуваше с въглен веждите и разкошни мустаци.

Един от евнусите я вдигна на магарето, изчака тя да го хване за опашката и плесна леко животното. То веднага взе да хвърля къчове, за да свали Хедър. Но опитната ездачка знаеше как се обяздват млади животни. Все щеше да се справи и с едно магаре. Изведнъж магарето препусна по една стръмна пътечка и преди евнусите да успеят да го хванат, спря като заковано.

— Хедър! — чу се познат глас.

Тя се озърна плахо и видя пламналото му от гняв лице.

— Какво си въобразяваш? И какво значи всичко това?

— Тъкмо се канех да избягам. Мислиш ли, че щях да стигна далеч с този костюм? — попита тя предизвикателно.

Мурад избухна в смях, но Халид изглеждаше сериозно ядосан.

Другите жени зяпаха Хедър. Нито една от тях и никога не се бе осмелявала да се държи така неуважително със съпруга си. А този мъж не беше кой да е. Беше принц Халид, от когото се страхуваха всички.

Като разбра, че той няма да отстъпи, Хедър се извини, но добави:

— Майка ти ми позволи.

— Как можа да го допуснеш — изгледа Халид гневно майка си.

— Но „господинът от Истанбул“ е невинна игра — отговори Миримах.

— Невинна ли? Ами ако тя носи сина ми под сърцето си и ако магарето я хвърли?

— За това не помислих — засрами се Миримах.

— Твоят син ли? — попита Хедър. Тя изобщо не беше помисляла сериозно за това, че може един ден да стане майка.

Халид я погледна.

— Ами това става, когато хората се лю…

— Всяка от тези жени може да е бременна — опита се да го успокои Мурад. — Въпреки това султанът не им забранява малкото радости, които имат.

— При цялото ми уважение, но никоя от тези жени не е моя съпруга. Освен това султанът вече има двама сина — каза Халид.

Мурад кимна.

— Измислете си друга игра, докато ни гостува съпругата на принц Халид — извика той на жените от харема.

— Можем да играем във водата на гоненица — предложи Шаша.

— Не — отсякоха Хедър и Халид в един глас.

— Заради ръката ти? — попита Шаша.

— Смелата ми съпруга се бои от водата — каза малко злобно Халид. — Понеже не знае да плува.

Хедър вдигна обидено поглед към небето.

— А на гоненица тук в градината? — предложи една от жените от харема.

— Или на живи гатанки?

— Трябва да заведем гостите преди вечеря и в банята — прекъсна рязко нур-у-бану препирнята им.

Тя поостана още малко с Миримах, а групичката се запъти отново към палата.

— Срещнахте ли се със султана? — попита нур-у-бану.

— Не, срещата се отложи. Султанът е още при Линдар — отговори Мурад.

Нур-у-бану кимна. После се обърна към Халид.

— Не се тревожи за твоето Диво цвете. Ще се погрижим за нея — после и те последваха останалите в покоите на харема.

Когато влязоха в банята на харема, на Хедър й секна дъхът. Беше облицована цялата в чудесен светъл мрамор. През застъкления покрив се лееха слънчеви лъчи, тънки колони разделяха широко скроеното помещение. Подът и стените бяха покрит с красиви керамични плочки. Край стените имаше цяла редица умивалници с лъснати до блясък месингови кранове.

Гореща пара, приглушени разговори и тих смях се смесваха тайнствено. Навярно стотина от най-прекрасните жени, които Хедър бе виждала, изпълваха банята, обслужвани от прислужници и евнуси. Някои жени бяха съвсем голи, други с дреха от фино платно, толкова влажно от горещината в банята, че под него ясно се очертаваха прелъстителни извивки. Явно никоя от жените не се притесняваше от голотата си. Отпуснати, те се наслаждаваха на топлината на курните, пиеха горещ ментов чай, смееха се и си бъбреха.

Хедър никога не беше виждала толкова много голота. Когато млада робиня се приближи, за да й свали тежката хавлия, тя пак се притесни. Отблъсна безпомощна, момичето.

— Свали я! — заповяда й невъзмутимо Миримах. — Неучтива си.

— Не! — Хедър се обърна към Миримах и дъхът й секна, когато видя собствената си свекърва съвсем гола.

Нур-у-бану сподави смеха си. И сякаш говореше на дете, обясни много търпеливо на Хедър:

— Тук всички сме добри приятелки. Пък и никоя от нас не притежава нещо, което другата да няма.

Хедър свали колебливо хавлията.

Миримах я огледа от глава до пети.

— Не, ти не носиш семето му — заяви тя и се обърна на пета.

Преди Хедър да успее да отговори, Тина и Шаша я откриха и я повлякоха към един ъгъл на банята, където телякини търкаха старателно жените.

Шаша бъбреше без точка и запетайка и така спасяваше Хедър от, изглежда, нерешимата задача да разговаря с непознати и голи жени. Хедър се поокопити. Седнала на ръба на затоплената курна, тя гледаше Тина и Шаша, които се плискаха във водата.

— Онези жени ей там си боядисват очите с въглен срещу уроки — каза Сафие, седнала до тях. — А онези си мият косата с жълтък.

— Но те пилеят така даровете на Алах — повтори Хедър думите на мъжа си.

Сафие поклати глава.

— Белтъкът се използва срещу бръчки. Втрива се внимателно в мократа кожа.

Любопитството на Хедър беше събудено.

— Значи ли това, че човек може да изяде жълтъка и да използва белтъка против бръчки?

— Да.

— Ами онези жени ей там?

— Те втриват в кожата си крем от жасмин и млени бадеми. От него тенът става по-светъл — отговори й Сафие.

— Дали ще мога да избеля с него луничките си? — попита заинтригувана Хедър.

— На принц Халид не му ли харесват луничките ти? — засмя се Сафие.

— О, за това изобщо не помислих — отвърна Хедър. — Откъде да зная дали ги харесва.

— В такъв случай за кого ще ги махаш? — сега вече Сафие я гледаше с нескрито любопитство.

— За себе си. Мразя луничките си.

Сафие сви рамене.

— Не вярвам да успееш, но защо да не опиташ. Ще трябва, може би, само да използваш редовно крема.

Като постояха в парната баня, нур-у-бану и Миримах ги преведоха през широк вестибюл и няколко по-малки помещения, затоплени от зазидани в пода тръби, в една малка стаичка. Там им махнаха космите по срамните места, изтъркаха им петите с пемза, докато станаха меки и гладки. А след масажа жените легнаха за цял час в тепидариума, да отпочинат и подремнат. Тежки завеси, окачени на бронзови корнизи закриваха стените, персийски килими — подовете. Жените можеха удобно да се излегнат на ниските дивани, украсени с множество меки възглавнички. Въздухът беше изпълнен с приятния дъх на ароматизирани свещи.

Увити в хавлиите, жените лежаха мълчаливо една до друга, всяка потънала в собствените си мисли. После нур-у-бану даде знак за тръгване и ги отведе в просторната гостна на харема, където щяха да вечерят. Като баш кадъна на султана тя имаше в харема собствени покои, но нур-у-бану знаеше колко любопитни са одалиските, наложниците на султана, да зърнат чужденката.

Когато влязоха, вечерята вече беше сложена върху сребърни подноси. Имаше пилаф, ястие от агнешко месо, най-различни задушени зеленчуци в сос от лимон и зехтин, както и сини домати. Вместо розовата вода, която поднасяха обикновено, този път пиха боза, възкисела напитка от ечемик, подправена с канела. Всяка си взе снежнобяла, копринена салфетка, промушена в седефен пръстен.

Гладна, Хедър посегна с пръсти към яденето и се опита да хване късче патладжан. Като видя, че си е окапала превръзката, посегна с другата ръка. Но в последния миг си спомни една от заповедите на Халид. Лявата ръка е предназначена за всичко „чисто“. С нея не бива да се яде и тя не бива да се подава на друг човек.

Хедър се озърна предпазливо. И най-младите момичета се хранеха съвсем различно от нея. С три пръста на дясната ръка те посягаха внимателно и целенасочено към ястията и докато за Хедър можеше да се каже, че се храни като дете, те го правеха много елегантно. Само връхчетата на пръстите им се изцапваха леко със зехтин и сос. Жените първо избираха с очи най-добре нарязаните късчета месо или зеленчук, а после посягаха с премерено движение и то без да прекъсват разговора си.

— Когато се научиш най-сетне правилно да се храниш, само връхчетата на пръстите и устата ти ще докосват ястията — каза Миримах.

Този ден тя явно беше взела Хедър на мушка и не изпускаше случай да я изложи пред другите жени. Хедър страшно се изчерви, притихна и посегна малко плахо към парче патладжан.

— Ако ядеш повече сини домати, ще станеш непразна — подканяше я Сафие.

— Какво искаш да кажеш?

— Сините домати имат магическа сила — обясни й Сафие. — Те могат да изпълнят и по-особено желание.

Вече малко объркана, Хедър посегна все така напрегнато към парчето патладжан, което все й се изплъзваше от пръстите. Изобщо не забелязваше леко ужасените погледи на останалите жени.

— Какво по-особено желание? — попита Хедър колкото може по-безразлично. Сигурно пак щеше да се изложи.

— Когато една жена сънува сини домати — обясни й нур-у-бану — това значи, че е бременна.

Мазното парче патладжан цопна тутакси в скута на Хедър. Тя се втренчи в него, сякаш се надяваше невинният зеленчук да й помогне да види бъдещата си съдба. Последните няколко месеца бяха прелетели край нея, а животът й коренно се беше променил. Отвлякоха я. После се омъжи. А сега за всички тя е очевидно бъдеща майка. Всичко се развиваше малко прекалено бързо за една седемнайсетгодишна девойка. Да, сигурно ще иска да стане майка, но никога не се беше замисляла сериозно над това. Беше ли вече в състояние да носи отговорността за безпомощно мъничко същество? Обича децата, ще да обича и своето. Но не е ли малко рано?

Другите жени явно се досещаха за какво мисли Хедър. Въздържаха се да подхванат темата още веднъж.

Влязоха роби и наляха от сребърни кани топла вода в тасчета, за да си измият ръцете. Подадоха им и парфюмирани кърпи, украсени от край до край със златно везмо.

— Майко, разкажи ни пак приказката за лаковата стая — помоли Шаша.

— Преди много години живял могъщ султан. Бил жесток и безсърдечен човек — подхвана нур-у-бану. — Когато разбрал, че една от любимите му наложници, чудно хубаво младо момиче, се е влюбило до полуда в красив младеж, той решил да подмами любовниците в страховит капан. Клетата наложница и прекрасният й възлюбен били заловени, когато страстно се прегръщали. Те хукнали през дългите коридори на палата, дано си спасят живота. Султанът ги преследвал с изваден кинжал, за да си отмъсти за нанесената обида. Когато любовниците стигнали до покоите на момичето, скрили се в стая с лакирани китайски паравани. Султанът отворил вратата, готов да им нанесе смъртоносните удари, но стаята била празна. Любовниците изчезнали.

— Но къде са отишли? — попита Хедър.

— Изчезнали заедно във вечността — отвърна замечтано нур-у-бану.

— О, колко романтично! — въздъхна Хедър.

— Бозата май те е хванала — засмя се Шаша.

— Любимата ми приказка е за славея и розата — каза Сафие.

— О да, и тя е много хубава. Разкажи я на Хедър, тя сигурно не я знае — каза Тина.

— Живял едно време един славей. Той се влюбил в разкошна бяла роза. Една нощ сладката песен на славея събудила розата от дълбокия й сън. Сърцето й спряло да бие от омая, защото разбрала, че славеят пее тъй прекрасно в чест на нейната хубост.

— Обичам те — промълвила тя. При това признание в любов бялата роза се изчервила. От тогава в целия свят почнали да цъфтят розови рози. Славеят се приближил смело към розата. Все по-близо и по-близо, а розата разтворила листенца. И тогава славеят й откраднал девствеността. От срам розовата роза станала тъмночервена и тогава в целия свят разцъфтели тъмночервени рози.

— Било много отдавна заключи със смях Сафие, — но и до днес славеят обожава розата. Само че вече няма кой да чуе любовните му излияния. Розовата пъпка остава завинаги затворена за него.

— Прекрасна приказка — каза тихо Хедър и изпита изведнъж съчувствие към славея.

— Аз пък зная една приказка, която още никой не е чувал — похвали се изведнъж Шаша.

— В една далечна страна живеело диво животно, което отнесло от страшна битка много дълбок белег. Животното било толкова диво, че се покорявало само на своя повелител, един могъщ султан. Но ужасът, който то вдъхвало, си имало цена. Дивият звяр бил много самотен и усещал, че никой не го обича. На другата страна на света, в голямо тайнствено царство растяло диво цвете с магическа сила. Когато порасло и наближило време да цъфне, Алах се намесил в съдбата и на двамата. Силни ветрове изкоренили дивото цвете и го отнесли през моретата, езерата и реките на целия свят чак в страната на султана. Случаят пожелал ветровете изведнъж да стихнат и дивото цвете паднало право пред краката на дивия звяр. Вместо да стъпче дивото цвете с лапите си, той спрял и вдъхнал непознатия му мирис. Ароматът го изпълнил с толкова силен копнеж, че той вдигнал глава към небето и изпял с преливащ от тъга глас любовна песен за дивото цвете. И както цветята се изправят и разтварят листенца на топлината на обедното слънце, така и дивото цвете докоснало дивия звяр, гушнало се в него и почнало да расте и цъфти под лъчите на нежната любов, която събудило в него. От този ден страшният звяр и дивото цвете станали неразделни. Самотата на предишните дни изчезнала завинаги от живота на звяра.

Всички изръкопляскаха, възхитени, също и Хедър, въпреки че й стана малко неприятно да се озове в центъра на вниманието.

Не мислеше, че е способна да играе ролята на героиня на приказка. Съвсем погрешно беше и предположението, че от пламенна любов към нея Халид ще почне да вие и да скимти. Но това беше, изглежда, едно от малкото удоволствия на тези жени, все робини.

— Моята любима приказка е всъщност гатанка — прекъсна Миримах мислите й.

— О, лельо, разкажи ни я, моля те — настоя Шаша. — Много обичам гатанки.

Миримах кимна.

— Един ден най-съвършеният мъж и най-съвършената жена в Истанбул потеглили на кон за Бурса. По пътя на коня му паднала подкова. Кой от двамата слязъл да подкове отново коня?

Шаша, Хедър и Тина се спогледаха, но поклатиха безпомощно глави.

— Съвършената жена, то се знай — усмихна се Миримах. — Защото съвършен мъж изобщо няма.

Всички се разсмяха високо и заръкопляскаха.

— Мъжете имат само два недостатъка — опита късмета си и Хедър.

Свекървата й хвърли подозрителен поглед.

— Всичко, което казват, и всичко, което вършат.

И сега всички се разсмяха, даже Миримах.

В това общество всички жени се чувствуваха добре. Те често воюваха помежду си, но днес бяха като сестри. И щяха да помнят още дълго този ден.

— Какво става тук? — прозвуча изведнъж нечий глас.

Всички се обърнаха в посоката, от която беше дошъл ясният и хладен глас. Никоя не искаше да пропусне възможността да види новата кадъна на султана. А тя се приближи с подчертано бавна походка към групата, придружена от предания си евнух Ямал. В ръцете си държеше бебе, своя син.

Беше средна на ръст, но с чувствени форми. Кафявите й очи блестяха прелъстително, тъмната лъскава коса се спускаше на меки вълни по гърба й почти до кръста. Въпреки харемните клюки, че най-новата фаворитка на султана къносвала първите си бели кичури, сигурно потвърждение нямаше. Но и да беше вярно… щеше да си остане завинаги тайна между Линдар и Ямал. Линдар се разположи на запазения за нея диван и даде знак на Ямал да й донесе наргилето.

— Линдар кадън — каза нур-у-бану и направи усилие да се усмихне за поздрав. — Това е Хедър, Дивото цвете. Тя е съпруга на принц Халид.

— Здравейте — каза Хедър.

Линдар й кимна снизходително.

— Какво сладко бебе — каза Хедър и погледна възхитено детето.

Този път усмивката на Линдар беше искрена.

— Нали е прекрасен? Само на три месеца, но вече същинско лъвче.

— Покажи й крачето му. Недъгът на детето ти спестява на Мурад опасността някой да оспори правото му за трона — каза сухо Миримах. Другите жени се изсмяха коравосърдечно, сложили длан пред устата.

— Ядис! — измърмори Линдар.

Преди свадата да избухне, Ямал се върна с наргилето. Линдар пое дълбоко няколко пъти, после се усмихна подкупващо на Хедър.

— Искаш ли да опиташ? — подкани я със сладък гласец. Щеше да е чудесно да намери съюзничка в тази чужденка. Толкова близко е до сестрата на султана, може толкова неща да знае, да научава. Колко хубаво ще е да си има шпионка, способна да дебне всяка крачка на Миримах.

Хедър пое крайчеца на наргилето и се опита да вдиша.

Наргилето взе да съска, да пръска, а Хедър се задави. Но след това й стана толкова приятно и така се отпусна. Дори леко й се приспа.

— Добре ли си? — попита подозрително Миримах.

Хедър изобщо не реагира на въпроса, загледана мечтателно през прозореца.

— За какво мислиш сега? — попита я тихо Шаша.

— Ах, за дома… за Англия.

— Разкажи ни за Англия — помоли Шаша.

— Англия е райска градина. Англия е толкова хубава, сякаш завинаги благословена от Бога. Напролет много вали, през лятото всичко потъва в зеленина, наесен всичко грейва с прекрасни багри, а през зимата природата е сякаш новородена и недокосвана. Сутрешната мъгла се носи над долини и планини като дъх на дракон и покрива всичко с непрозрачното си було.

— И вашият султан ли е толкова могъщ и прекрасен като нашия? — попита Шаша.

— Ние нямаме султан. Нито цар — отговори гордо Хедър. — Моята страна се управлява от кралица, кралица Елизабет.

Някои жени възкликнаха тихичко от учудване. Всички я погледнаха с любопитство.

— Страна, управлявана от жена? — наостри уши Миримах.

— Ами мъжът й? — попита нур-у-бану, в чиито ръце беше съсредоточена всъщност не малко власт.

— Наричат Елизабет девствената кралица. Защото не е омъжена — отговори гордо Хедър. Беше много доволна от предизвиканото внимание. — Откровено казано, съмнявам се, че би приела съпруг. Моята братовчедка не би желала да споделя властта си с мъж.

— Кралицата е твоя братовчедка? — попита, впечатлена, Шаша.

Хедър кимна.

— Но кой ще управлява Англия, когато кралицата умре? — попита Линдар, очевидно много заинтригувана от темата. — Нали и ние, жените, не сме безсмъртни, а девственица не може да има наследници.

Хедър сви рамене. Прекалено самоуверено и почти високомерно, отговори:

— Кралицата ще определи сама наследника си. Кой знае, може да е отново жена.

— Прекланят ли се мъжете във вашата страна пред тази кралица? — полюбопитства една от жените.

— Както вие се прекланяте пред султана, така и у нас всеки се прекланя пред кралицата, разбира се, и мъжете. Всички се стараят да спечелят нейното благоволение, да прочетат в очите й всяко нейно желание.

— Тя носи ли фередже? — попита Тина, която навярно вече мислеше за предстоящата си сватба.

Сега Хедър поклати подчертано и уверено глава.

— Не, ние англичанките сме свободни. Ние никога не слагаме фередже.

Оживено бъбрене и шепот изпълни доскоро толкова спокойното помещение. Сякаш всеки говореше едновременно с всички. Всяка от жените си представяше колко хубава би била съдбата й в онази далечна страна. Англия изглежда наистина е земният рай.

— У нас в Англия няма роби — добави гордо Хедър. А после поукраси истината. — Ние, англичанките, можем да си вършим каквото си щем. Можем и да пътуваме закъдето си пожелаем. Можем, разбира се, и сами да си избираме съпрузи.

Тъкмо когато тази лъжа се откъсна от устните й, влезе ага-килярът. Само благодарение на неговото присъствие сред благопристойните дами от харема не настъпи същински ад.

— Принц Халид очаква семейството си при сайванта за карети — съобщи важно ага-килярът.

— Ах, остани, моля те — настояваше Шаша. — Поръчай да му кажат, че ще поостанеш и ще се прибереш, когато ти намериш за добре. Нито миг по-рано.

Ага-килярът зяпна от учудване. Знаеше се, че Шаша е много глезено момиче, но досега не се бе осмелявала да прояви неуважение към мъж.

Той, главният евнух на този харем, би…

— Ами да, накарай го просто малко да те почака — каза й Линдар.

Ага-килярът се обърна ужасен към нея. Не можеше да повярва на ушите си.

— Че какво пък толкова? — този път нур-у-бану препълни чашата. — Той е, в края на краищата, само един мъж.

За пръв и навярно единствен път през живота си двете съпернички бяха на едно мнение. И двете бяха увлечени от разказа на Хедър за силни и независими жени, които не носят фереджета.

Тук нещо не е наред, помисли си ага-килярът. Нещо нарушава всички приети правила. Нещо би могло да наруши даже домашния мир, над който той е сложен да бди. Султанът не бива в никакъв случай да се ядоса…

— Другия път ще ви покажа някои английски игри — обеща Хедър. Когато свекърва й се надигна от възглавниците, веднага скочи и тя.

Ага-килярът ги преведе през коридорите-лабиринти. След малко стигнаха навеса за карети и той побърза да предаде дамите на грижите на Халид. Нямаше време за губене. Трябваше веднага да разбере каква лудост е нападнала жените от харема на великия султан, както одалиските, така и кадъните. Защото спокойствието в харема беше не само негов дълг, той отговаряше за него с живота си.

Когато ага-килярът се отдалечи, Халид погледна въпросително майка си. Миримах кимна и изведнъж на лицето й се изписа усмивка. Халид не я беше виждал да се смее така. Прегърна, Хедър, безкрайно щастлив. Изглежда всичко е минало добре.

Вгледа се с любов във възбуденото й лице.

— Сърцето ми е изпълнено с радост — каза той и възнагради с много похвали доброто й държане. — Горд съм, че мога да нарека своя толкова прекрасна жена.