Патриша Грасо
Неверница в сарая (10)

10

— За мен е всякога удоволствие да ви видя, принц Халид.

— Наистина ли? — Халид пронизваше с поглед мустакатия французин.

— Но разбира се — граф Сасари не позволи да го изкарат от равновесие. — Казвам винаги каквото мисля. Впечатляващо събрание — огледа се той.

Двамата се намираха в мебелирания с разточителен разкош салон на Акбар, търговеца на роби. Първенците на Истанбул се бяха събрали да участват в наддаването за Хедър.

Трийсетгодишният граф дьо Сасари беше хубав мъж, висок, широкоплещест, с тъмна коса и тъмнокафяви очи. Беше сякаш всякога усмихнат. Халид не го обичаше и още по-малко му вярваше.

— Как е сестра ми? — попита Дьо Сасари, за да прекъсне неприятното мълчание.

— Вашата сестра?

— Моята полусестра Линдар е една от наложниците на султан Селим.

— Тя вече не е наложница. Защото дари наскоро Селим със син.

— Каква чудесна новина — този път усмивката на Сасари беше искрена.

Халид явно търсеше определен човек, но напразно.

— Не предадохте ли посланието ми на Фужер? — попита той графа.

— Моят братовчед е страхливец. Напразно ще го чакате днес — отвърна дьо Сасари.

— Фужер толкова ли не държи на прекрасната си годеница? — попита разочарован Халид. Мъж, способен да остави в беда толкова необикновена жена, за него не беше мъж. Дали да не отмени търга и да остави Хедър за себе си?

— Знаете, че не бива да наддавате вместо Фужер — предупреди го Халид.

— Той вече не проявява интерес към тази жена, опетнена и обезчестена. Освен това тя е англичанка, на всичкото отгоре той никога не я е виждал.

— Както знаете, платежното средство е злато, а парите трябва да бъдат предадени преди стоката да стане собственост на купувача — Халид напразно се опитваше да потисне надигащия се в него гняв. Но защо е изведнъж толкова вбесен? Бои се за Хедър? Или е разочарован, че планът му няма да успее?

— Джобовете ми са пълни със злато — отвърна му графът. — Но защо всъщност не я задържите за себе си?

Халид пренебрегна въпроса. Взираше се в лицата на мъжете, които след няколко минути щяха да наддават за Хедър. Кой от тях ще я спечели? Как ще се чувства тя при новия си собственик? Ще бъде ли новият й господар търпелив и разбиращ или страховит и насилник? И кой ще я държи нощем в прегръдките си, за да я успокои след страшните й кошмари?

Малик влезе тихо. Без дума повече Халид изостави граф дьо Сасари и тръгна към приятеля си.

— Радвам се, че дойде.

— Видя ли вече Фужер? — усмихна се Малик.

— Граф дьо Сасари е тук — посочи французина Халид. — Питам се за кого ще наддава.

— Веднага ти казах, че Невестулката ще остане в дупката си. А къде е твоето Диво цвете?

— Акбар трябва да я е скрил на сигурно място — сви рамене Халид.

— Да се надяваме, че стените са достатъчно дебели и никой няма да чуе гневните й изблици. О, съвсем бях забравил, Акбар често предлага стоката си дрогирана.

— Какво? — изненада се неприятно Халид.

— Не знаеше ли? Е, едва ли ще е нещо силно, та да трябва да се тревожиш. Акбар използва някакво успокоително, за да направи стоката си по-послушна. Тя как прие новината?

Халид не отговори. Полагаше усилия чувствата, които изпитва, да не се изпишат на лицето му. Твърде добре си спомняше последната им среща. Пълното й отчаяние, нейния гняв, нейното разочарование.

Беше използвала срещу него единственото оръжие, с което разполагаше — думите. Халид си даваше сметка, че постъпката му е продиктувана от гняв. Вече се беше клел веднъж никога да не причинява болка на по-слаб. А Хедър беше по-слаба от него.

— Моето сладко птиче примира от щастие, че ще й доведа Хедър — каза Малик с пълното съзнание, че рискува всичко.

— Какво каза току-що? — принцът за малко не се нахвърли върху него.

— Ами да, исках…

— Веднага разбрах — мисълта, че най-добрият му приятел може да притежава само след няколко минути жената, която той желае, преля чашата.

Шум пред вратата накара и двамата да погледнат натам. Шестима царски телохранители влязоха в салона и огледаха присъстващите. После се появи Мурад, последван от още телохранители. Запъти се право към Халид.

— Бях те помолил да не напускаш Топкапъ — каза Халид толкова тихо, че можеше да го чуе само Малик. — Улиците на Истанбул са сега прекалено опасни за теб.

— Улиците на Истанбул не ме интересуват — отговори Мурад и смигна съучастнически на Малик. — Исках да видя малката варварка и може би да добавя още един скъпоценен камък към моя харем.

— Тя не си струва риска — отговори Халид. — Ей сега ще дам на Акбар знак, че може да почва — с тези думи Халид бързо се отдалечи.

— Е, какво мислите? — попита Малик.

— Имам чувството, че моят братовчед желае пленницата си.

— Трябваше да ги видите заедно — каза Малик. — Тя разпалва чувствеността му по начин, който не съм виждал при Халид. Сякаш е създадена за него. Трябва да му помогнем да осъзнае истинските си чувства, иначе може да стане твърде късно.

— Дивия звяр на султана няма никакви шансове срещу Лъва на Истанбул и Яйцето на акула — отвърна Мурад.

— Лъва на Истанбул ли? — Малик с мъка потисна смеха си. Обида на престолонаследника може да има лоши последици.

— Реших отсега нататък да се наричам така — заяви Мурад.

Малик вече можеше да се усмихне и веднага си позволи закачка:

— Мислех, че сте познат най-вече като герой на жените в Истанбул.

Мурад се ухили.

— В това отношение нищо не се е променило. Но Лъва на Истанбул звучи много по-достолепно, нали?

— Какво се хилите и двамата? — Халид се изправи отново до тях. Настроението му ставаше все по-мрачно.

— Говорехме си за животни — отговори Мурад.

— Искаш ли да си по-близко до подиума? — попита Халид братовчед си.

— Не, виждам добре и от тук — отвърна Мурад.

През закрита със завеса врата в салона се появи Акбар. Той се качи на подиума. Изпълнено с очакване шушукане премина през публиката.

Акбар беше богато и пъстро облечен, както подобава на най-известния търговец на роби в Истанбул. Той огледа салона, усмихна се на най-познатите и влиятелни мъже. Стоката на Акбар се ползваше с много добро име, а след тази единична продажба той вече можеше да се оттегли за почивка. Акбар се обърна встрани и плесна два пъти с ръце.

Завесата се вдигна. Омар също бе сложил най-хубавите си дрехи. Водеше към подиума жена, забулена цялата в бяло. Виждаха се само зелените очи на Хедър, придобили сега необикновен блясък.

Тя се спъна на стълбичката към подиума, олюля се и Омар едва успя да я хване в последния миг. Той й прошепна нещо на ухото, после я придружи внимателно по последните стъпала до горе.

— Варварката изглежда твърде покорна — забеляза Мурад.

— Акбар трябва да й е дал силна доза… — Малик млъкна, защото видя лицето на приятеля си.

Халид беше ядосан. Пълните му устни бяха присвити, белегът на бузата му — побелял от гняв.

— Господа, моля ви за внимание — откри търга Акбар. — Принц Халид предлага великодушно това екзотично цвете за продан. Евнухът е включен в цената. Платежното средство е злато. Цената трябва да бъде внесена изцяло, преди стоката да бъде предадена на купувача.

Акбар кимна на Омар, който отметна церемониално воала от лицето на Хедър. На двайсетте мъже им спря дъхът.

— Девица с лице на… — усмихваше се Акбар.

— Сто жълтици — извика Малик.

Халид се обърна, бесен, към приятеля си. Но Малик само му се усмихна.

— Сто и петдесет жълтици — извика някой отпред.

Халид си изкриви врата да разбере кой се осмели току-що да наддава за неговото Диво цвете, фактът, че всеки мъж в този салон е тук тъкмо с тази цел, нямаше вече никакво значение.

Мурад и Малик си размениха многозначителни погледи.

— Кой беше? — попита Халид.

— Граф Орчони — отговори Мурад.

— Никога не съм го чувал за него.

Малик смигна на Мурад и отговори:

— Прочутият собственик на публични домове в Пантелерия. Приятел на граф дьо Сасари.

Акбар кимна на евнуха. Омар смъкна от Хедър дългия до петите бял яшмак, под който тя носеше само късичко елече и прозрачни шалвари. Тя пак залитна.

— Алах! — изръмжа Халид. — С какво я е натъпкал този негодник? Тя едва си стои на краката.

— Великолепна буйна коса с цвят като слънчев залез — Акбар умееше да продава.

— Двеста жълтици — предложението дойде от един дебел, грозен мъж.

— Ягли Чиркин, Мазния Чиркин — отговори Малик и се престори на много изненадан. — Не го ли знаеш? Ех, разправят, че той… О, забрави…

— Какво?

— Известен е с това, че бие жените си — намеси се Мурад.

Халид ръмжеше като раздразнен мечок и приятелите му с мъка го задържаха да не се нахвърли върху купувача.

— Двеста жълтици. Кой дава повече? Кожа като чиста коприна.

— Триста — извика граф дьо Сасари.

— Хиляда — отсече Мурад.

Всички мъже в салона се обърнаха към престолонаследника. Щом Мурад иска да купи тази жена, никой друг няма да се осмели да наддава. И все пак.

— Хиляда и петстотин в злато!… — намеси се рязко граф Орчони.

— Две хиляди — прекъсна го Малик.

— Три хиляди — покачи Мурад.

Халид гледаше гневен приятелите си, но те се правеха, че не забелязват погледите му.

Акбар беше много доволен от хода на търга.

— Три хиляди златни жълтици, предложение на най-щедрия и състоятелен господар на Истанбул. Какво чуват ушите ми…

— Четири хиляди — Ягли Чикир се приближи толкова до подиума, че почти можеше да докосне Хедър.

Мурад кимна на Малик.

— Шест хиляди.

— Пристъпете по-близо, господа. Погледнете тези нежни гърди, розовите им пъпки. Пристъпете по-близо, докоснете тези сочни плодове, създадени от Алах, за да ви доставят удоволствие и да кърмят бъдещите ви синове — търговецът на роби кимна на Омар да свали сега и болерото.

— Не! — извика Хедър и непохватно го бутна.

Акбар посегна към стоката си.

Хедър се опита да го блъсне.

— Спрете! — изкрещя Халид. С три широки крачки вече беше до подиума, подскочи, дръпна яшмака на Хедър от ръцете на смаяния Омар и го облече на полуголото й тяло. Хедър отново залитна и клепачите й потрепнаха. Халид я задържа.

— Размислих — заяви Халид на слисаната публика. — Ще задържа робинята.

Малик и Мурад се спогледаха. Излязоха прави.

— Но това е невъзможно — разгорещи се Акбар. — Търгът вече почна.

Халид му хвърли заплашителен поглед.

— Не ме ли разбра?

— Измама! — Граф Орчони прояви необичайна смелост.

— Това противоречи на правилата — подкрепи го Ягли Чиркин.

— Ще задържа робинята си. Но можете да си изберете за моя сметка друга стока при Акбар.

— Искате да подарите по една робиня на всички тук присъствуващи? — попита Акбар. Вече пресмяташе на ум хилядите жълтици, които ще спечели.

— На всички, с изключение на Ягли Чиркин, когото не съм канил — каза Халид и хвърли на Акбар унищожителен поглед.

Той свали на ръце Хедър от подиума. Останалите мъже веднага сториха път на непредвидимия Див звяр на султана.

Халид отиде при Мурад.

— Избери колкото девици си пожелаеш — предложи му той.

— Тя е истинска красавица. Но аз предпочитам по-млади момичета — отговори Мурад. — Какво ще я правиш?

— И още питаш — засмя се Малик.

Но сега Дивия звяр на султана накара Лъва на Истанбул и Яйцето на акула да изживеят най-силната изненада през целия им живот.

— Тази девойка трябва да стане с женитба благородничка и в тази страна — заяви им кратко Халид. Дали не беше дрогиран и той? После Халид се обърна към Малик:

— Моля те, отведи Омар в дома на майка ми — и понесе Хедър през портала към свободата.

 

 

Навън се здрачаваше. Правоверните се събираха за късна молитва, а християни и евреи приготвяха вечерята си.

Халид я погледна в лицето, което толкова бе обикнал. Хедър отвори очи и прошепна името му. После отново изпадна в безсъзнание.

— Прости ми, Диво цвете. Никога вече няма да те оставям сама. Отсега нататък ще те браня, докато съм жив — прошепна Халид.

Появи се Абдул с конете.

— Да донеса ли носилка? — попита той.

— Не.

Халид вдигна Хедър на коня си и препусна с Абдул към дома на майка си, покрай тъмни входове и сенки, които ставаха все по-дълги. Покрай някакъв човек, целия в черно, който гледаше подире им. После човекът отметна качулката си и откри лице. Тясно, покрусено. Много приличаше на невестулка.

„Май Дивия звяр на султана изпитва нежни чувства към пленницата си — реши граф дьо Болийо. В такъв случай моята бъдеща жена ще го възнагради с унищожение и смърт.“

 

 

Халид, Хедър и Абдул влязоха в двора на имението на Миримах. Принцът слезе внимателно от коня, за да не събуди Хедър. Абдул пое юздите и отведе животното в обора.

Смаяните слуги се пръснаха, за да занесат час по-скоро на господарката си новата клюка. Халид внесе Хедър в стаята, в която беше живял като малко момче и която предпочиташе и сега при редките си посещения.

Сложи внимателно спящата на леглото и я съблече. От несравнимата й хубост всеки път му секваше дъхът. Мисълта, че за малко не я загуби, накара Халид да потрепери.

Но сега тя е вече негова.

Погали с любов нежното й лице и задържа ръката й в своята. Той я обича. За пръв път в живота си обича. За великия принц Халид, Меча на Алах, Дивия звяр на султана, това беше едновременно плашеща и чудесна новина.

— Ти я обичаш. Не ти стигна смелост да я продадеш. Та значи така изглежда отмъщението ти — гласът зад него му беше твърде добре познат. Бързо покри Хедър с одеялото.

— Всеки път се радвам да те видя, майко — каза той измъчено и я погледна.

Миримах се наведе да види съществото, което, нямаше съмнение, бе спечелило сърцето на нейния син.

— Не е грозна. Само тези петна по носа не ми харесват. Носи ли внука ми под сърцето си?

Понечи да дръпне одеялото, но Халид спря ръката й. Направи се, че не е чул въпроса и стана, готов да излезе.

— Тя ще спи дълги часове. А пък аз трябва да уредя нещо. Когато дойдат Малик и Омар, нека евнухът се погрижи за нея.

— Не бива ли да я погледам? — попита Миримах.

— По-късно ще се запознаеш с нея. Но сега тя трябва да се възстанови след напрежението.

— Е, добре — Миримах отстъпи и последва сина си. — Но те предупреждавам. Искам да ми я представиш най-късно утре сутринта.

— Още тази вечер — разтегна думите си Халид. — Като се прибера, ще ти я представя — вече отиваше към портата.

— Накъде си се запътил, сине?

— При имама — отвърна, скрил смеха си, Халид.

— Но защо?

— Скоро ще се оженя, майко — Халид отвори тежката желязна порта и я пусна да се затвори сама зад него.

В двора срещна Абдул.

— Оседлай коня ми.

— Но аз вече го разтрих и го отведох в конюшнята.

— Добре, тогава да вървим пеш.

— Къде пак ще вървите сега?

— При имама.

Абдул крачеше мълчаливо до господаря си. Малко по-късно двамата стояха пред дома на ислямския учен.

Халид почука с тежкото мандало на вратата. Само след миг огромната порта се отвори със скърцане пред тях.

— Дивия звяр на султана — докладва един слуга с писклив от страха гласец и отстъпи няколко крачки назад.

Халид не дочака да го поканят да влезе, а се втурна покрай слугата в приемната. Само секунди по-късно имамът дотича бързо от покоите си.

— Принц Халид! С какво мога да ви бъда полезен? — личеше, че е безкрайно учуден от неочакваното посещение.

— Искам да се оженя.

— Чудесна идея — вече се усмихваше имамът. — В такъв случай ми трябва името на вашата избраница и ще наредя на писарите си…

— Още сега — прекъсна го Халид.

— Как да ви разбирам?

— Искам да се оженя още днес.

— Твърде необичайно хрумване — каза имамът. — Но документите…

— Не е хрумване, а заповед — лицето на Халид вещаеше заплаха.

— Да, разбира се — имамът знаеше, че никой не бива да се изпречва на Дивия звяр на султана. — След час необходимите документи сигурно ще са вече готови. За кого искате да се ожените?

— За моята робиня Хедър.

— За вашата робиня? — имамът беше ужасен. — Принц да се ожени за робиня!

— Принцът може да се ожени, за когото си пожелае — отсече ядосано Халид.

— Не ме разбрахте. Женитбата с робиня е забранена.

— Подарете й свободата — предложи шепнешком Абдул.

— Подарявам й свободата. Запишете го на съответното място в документите. Ще подпиша първо документа, с който й дарявам свободата, а после и брачния договор.

— Ами добре… — имамът все още се колебаеше.

— Ще ви изразя, то се знае, признателността си — добави Халид.

— Възможно е да имаме нужда от известно време.

— Тогава ще почакам.

— Ще ви помоля да изчакате в гостната ми. Ще наредя да ви донесат нещо разхладително.

Едва малко пред полунощ Халид и Абдул излязоха от резиденцията на имама. Имаше новолуние. Улиците бяха тъмни, в града цареше едва ли не зловеща тишина.

— Не съм си и представял, че мога да стана женен мъж.

Абдул изгледа подигравателно господаря си.

— Можехте и с бой да опи…

Халид спря като закован и вдигна ръка. Абдул млъкна. Зад себе си чуха стъпки, които също замлъкнаха. Халид и Абдул се спогледаха. После продължиха бързо. Чуваше се шумът на стъпки, които се опитваха да ги настигнат.

Халид и Абдул забавиха крачка и се ослушаха за стъпките на неизвестния преследвач. Сега и те се забавиха.

Халид даде знак на Абдул да продължи без него. Абдул поклати глава. Халид му се закани с жестове, но Абдул още се колебаеше.

Изведнъж стъпките забързаха. Абдул и Халид се обърнаха и видяха две тъмни фигури с извадени кинжали да се нахвърлят върху тях. По-едрият повали Халид на земята и вдигна оръжието, за да го прониже.

Халид удари мълниеносно мъжа в слабините. Нападателят се преви от болка и за миг не можа да помръдне. Халид го повали на земята, обезоръжи го и допря кинжал до гърлото му.

— Милост, в името на Алах! — извика мъжът, чул предсмъртния вик на спътника си.

— Кой те изпрати?

— Фужер — прошепна нападателят.

— Къде се е скрила Невестулката?

— Кълна се в Алах, не зная. Дано бъде проклет, дано.

Това беше последната дума на наемния убиец. Дивият звяр на султана преряза с един замах гърлото му.