Патриша Грасо
Неверница в сарая (17)

17

Халид се гордя със съпругата си цели два дена.

На втория ден след успешното й посещение в палата Топкапъ, Хедър тъкмо закусваше малко късно с рохък жълтък. Омар, отдавна оздравял от копривната треска, беше по-активен от когато и да било. От известно време беше зает с мисълта какво ще облече Хедър този ден. Тя го наблюдаваше истински развеселена. Никога няма да разбере защо хората толкова се главоболят с избора на дрехи, които и без туй малцина ще видят. Та тя все още нямаше право да напуска къщата и градината.

— Запази ли белтъка за маската ми за лице? — попита тя Омар.

— Разбира се, принцесо — обърна се към нея Омар. — Принцесо, нека още веднъж ви кажа колко съм горд, че сме направили толкова добро впечатление в двореца.

— Сме?

— Без моите ценни указания и успешните ми уроци по езика щяхте да засрамите принца и семейството му — заяви хладно Омар. — А за да сме щастливи и занапред, трябва само да забременеете от принц Халид.

— Хедър!

От прага изкънтя гласът на Халид. Беше бесен. Толкова бесен Хедър още не го беше виждала. Той блъсна рязко вратата и се втурна към нея.

— Ако ти е мил животът, ще ми разкажеш всичко!

Хедър веднага разбра, че не е само закана. Тя извика и се скри зад безпомощния Омар. О, Божичко, какво е сторила снощи или тази заран, та принцът е като луд?

— Бременна ли е? — изрева Халид на Омар.

— Не, господарю.

Той го блъсна грубо встрани и така сграбчи Хедър за ръката, че тя извика от болка.

— Нищо не съм направила — възкликна тя и се опита да се освободи от стоманената му хватка.

— Недей да ми противоречиш, че ще те набия — закани й се той.

Като изригваше турски ругатни, Халид я повлече през цялата стая до дивана. Беше толкова разгневен, че трябваше да седне. После скочи пак и само силно я разтърси. Не, никога няма да му даде сърце да удари Хедър.

— Не съм разпилявала богатствата на Алах — извика Хедър. — Вече не изхвърлям белтъка.

— Какви ги дрънкаш, глупава жено? — Халид вече беше сигурен, че е заобиколен от идиоти и луди.

— Използвам белтъка за маска против бръчки.

Той я придърпа към себе си, но в погледа му нямаше и сянка от топлота или обич.

— Нямаш никакви бръчки, не ставай смешна.

— Да беше ме видял преди…

— Млъквай!

— … преди имах, не съм ли права, Омар? — Хедър наистина нямаше представа какво е сгрешила, но и не искаше да разбере.

Малкото човече кимна безпомощно и се разтрепери.

— Алах, прати ми търпение. Заобиколен съм от побъркани и идиоти — не можеше да се успокои Халид.

— Не съм идиотка — о, Господи, какво ли е забъркала този път?

— Млъквай — затвори очи Халид. Тя не разбра, че брои до двайсет, та дано поне малко се овладее. — Кажи какво си направила в Топкапъ?

— В Топкапъ?

— Бяхме там завчера, ако си спомняш. Какво се е случило?

— Но…

— Ако не ми кажеш веднага какво…

— Играхме с жените от харема на различни игри… после отидохме в банята, после ядохме — Хедър трепереше от страх. Но в същото време беше бясна, задето се държи с нея като с малко дете.

— Друго?

— Нищо. Ох, причиняваш ми болка — Хедър се опита да се отскубне, но Халид не пусна ръката й.

Той извади от ръкава си два пергамента и ги разгъна пред очите й.

— Пратеник на султана току-що ми връчи тези документи.

— Какво пише в тях?

Халид вдигна високо един от пергаментите.

— Този, мила ми жено, ти заповядва да се явиш пред султан Селим. Обвинена си в държавна измяна. А държавна измяна, ако мога да добавя нещо, се наказва със смърт.

Хедър преглътна и пребледня като платно. Омар нададе къс вик и се хвана за гърдите. Край на всичките му мечти. Вече виждаше господарката си на дъното на Босфора, а пък той, той ще умре от глад. Или ще ги осъдят и двамата. Да, да, и той никога, ама никога няма да забогатее.

— Това трябва да е грешка. Халид, кълна ти се, не съм извършила никаква държавна измяна — каза Хедър и гласът й отново прозвуча уверено.

Халид вдигна втория пергамент.

— Това е вест от принц Мурад, който обяснява обвиненията срещу теб.

— И какво пише?

— Че лъжите, които си разказала за Англия, са причинили цели два дена бунтовни настроения в харема. Жените на чичо ми за малко не въстанали срещу него и отказвали да се подчиняват и занапред на авторитета на мъжете. А понеже ти си станала причина за поведението им, равностойно на държавна измяна, обвинена си в това, че си дала отвратителен пример и ще бъдеш осъдена.

— Не съм лъгала — Хедър беше прекалено наивна и невинна, за да разбере какво всъщност става.

— Искам да зная какво точно си казала. Всичко! — гласът на Халид звучеше така, сякаш даваше на Абдул заповед за атака. — С абсолютно всички подробности.

— Описах им как изглежда Англия — каза Хедър. — Какъв е климатът и че имаме различни годишни времена.

В това няма нищо, което да се вземе за държавна измяна.

— Друго?

— Ами че в Англия царува кралица Елизабет и…

— И какво? — Халид вече очакваше най-лошото.

Хедър млъкна.

— Какво още? — изкрещя той вбесен.

— Не мога да си спомня — но Хедър изведнъж си спомни.

Той я хвана за раменете и я разтърси.

— Хедър, трябва да си спомниш. Разбери най-сетне колко е важно. Не мога да ти спася живота, ако не зная какво си казала. Трябва да зная всичко.

— Каза, че англичанките се радвали на пълна свобода и не носели фереджета — изрече Миримах, застанала на прага. — Англичанките можели да си правят каквото си щат и да се омъжват, за когото си изберат.

Халид изпъшка. Беше още по-лошо, отколкото се боеше. Ще ги обезглавят и двамата. О, Алах, ела ни на помощ!

— Само че вината е на Линдар — каза Миримах.

Халид се обърна бавно към нея и я изгледа недоверчиво.

— Тъкмо ти ли ще се застъпваш при държавна измяна? Или искаш да ни вкараш всичките в гроба?

— Линдар й предложи наргиле — пристъпи бавно в стаята Миримах. — Макът изрече всички тези лъжи, не съпругата ти.

— Не съм лъгала — намеси се Хедър. — Вярно е, че имаме кралица.

— А истина ли е, че англичанките могат да се омъжват, за когото си искат?

Хедър престъпваше нервно от крак на крак. Вече нямаше смелост да погледне Миримах.

— Трябва да съм попрекалила. По начало англичанките нямат право да се омъжват, за когото си пожелаят.

— Сега ще забравиш за един ден на какво съм те учил за лъжите — каза Халид и гласът му беше толкова тих, че тъкмо затова внушаваше страх. — Защото днес ще се наложи да лъжем. Инак няма да доживеем до утре. Трябва да лъжем, за да посмекчим, доколкото е възможно, злото, което си ни докарала с лъжите си. Разбра ли ме?

Хедър кимна мълчаливо. Погледът й още беше прикован към пода, ужасно я беше страх.

— Като ни въведат при султана, трябва да коленичим. После ще правиш, без да ми противоречиш, каквото ти наредя. Няма да гледаш никого в очите и ако ти е мил животът, няма да си отваряш устата. Ще говоря вместо теб.

Хедър пак кимна. Та нали е още твърде млада, за да умре. И то толкова далеч от дома си. Кой ще оплаче тук нейната смърт?

— Омар, подбери, моля те, подходящи дрехи за Хедър — каза накрая Халид. Гласът му трепереше.

— Аз ще ви придружа — каза Миримах. Гласът й беше много по-различен от този на сина й. Не трепереше, беше твърд.

— Ако го сториш, ще бъдеш въвлечена във всичко това — каза Халид. — Не, няма да идваш.

— Разбира се, че ще дойда.

— Не, няма. Ще останеш тук и ще се държиш по-надалеч от тази бъркотия — отсече рязко Халид.

— Все още съм твоя майка. Нямаш право да ми заповядваш. Ще дойда, каквото и да си решил.

— Идиоти, глупаци! — Халид изтича като обезумял покрай нея и излезе от стаята. — Заобиколен съм от идиоти и глупци.

Два часа по-късно тримата вече очакваха пред приемната на султаните да бъдат повикани. Хедър беше цялата в черно. Стоеше между съпруга и свекърва си и трепереше като лист.

Халид й беше описал какво ще види след малко.

— Султан Селим ще седи на трона. Мурад ще стои до него и ще говори вместо баща си.

Хедър кимна.

— Не бива да вдигаш очи — каза Миримах. — Много е важно. Разбра ли?

— Д-да — изпелтечи тя, но зъбите й тракаха.

— Няма от какво да се боиш — каза Халид и взе ръката й в своята. — През цялото време ще съм с теб. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Халид, ти сега излъга — изръмжа Миримах. — Ако Селим я обвини в държавна измяна, тя ще бъде екзекутирана.

— Ако Селим реши, че е виновна и издаде такава заповед, тя ще е последната през неговия живот — отговори хладно Халид.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще го убия.

— Алах да ни е на помощ! — Миримах с мъка овладя гласа си. — Изглежда държавната измяна е заразителна болест. А какво ще стане тогава с нас?

— Нали те предупредих — напомни й Халид. — Знаех защо не искам и ти да си тук.

Хедър му хвърли безпомощен, но и нежен поглед.

— Готов си да отмъстиш за мен? Наистина ли си готов да убиеш някого заради мен?

— Да, готов съм. Но трябва да се опитаме с всички сили да не допуснем да се стигне дотам — отговори Халид. — Обещаваш ли ми да се държиш както аз ти кажа?

Очите на Хедър плувнаха в сълзи. Този мъж искаше да я направи своя робиня и дори да я продаде като някое животно. А сега е готов да рискува живота си за нея. Ще може ли някога да му се отплати?

— Ще правиш ли какво ти наредя? — повтори Халид.

— Да.

— Ще отидем до средата на приемната, до подиума. Там ще паднем на колене и ще докоснем пода с чела. Ще станеш чак когато Мурад ти разреши.

— Ще вървя след вас — каза Миримах.

— Ти никъде няма да ходиш.

— Съдбата на моя син е и моя съдба.

— Майко, разбери най-сетне, само утежняваш положението. Трябва да останеш тук. Ако ни последваш, ще те пребия със собствените си ръце.

— Добре, както желаеш — но Миримах изобщо не мислеше да се подчинява. Ако положението се влоши, тя ще спаси живота на снаха си, както снаха й беше спасила нейния. Никой не можеше да я спре. Освен това онзи, пред когото трябваше да коленичи, беше не само султан, но и неин брат.

В същия миг ага-килярът излезе от приемната на султаните. Главният евнух на падишаха хвърли на Хедър унищожителен поглед, после се обърна високомерно към племенника на своя господар.

— Последвайте ме.

Халид и Хедър влязоха в приемната. Ага-килярът избърза напред, за да съобщи на султана и на Мурад за появата на обвиняемите.

Помещението, в което се намираха, беше просторно, елегантно мебелирано. Над високия подиум в дъното имаше балкон, украсен с дърворезба. Везан килим беше проснат под краката на султана. Покрай две от стените от тавана се спускаха бронзови лампи. Там стояха и няколко тежковъоръжени войника от стражата на палата.

Ага-кисларът се обърна към тях и им извика да се приближат. Хедър едва пристъпваше от страх. Халид й хвана ръката и я стисна окуражаващо. После двамата пристъпиха бавно напред.

По заповед на султана повечето жени от харема щяха да присъстват на разговора. Сладката Шаша стоеше на входа на приемната. Едното й око беше насинено. Нейната майка, нур-у-бану, стоеше до нея с подута горна устна.

Хедър затвори очи от срам. Какво направи? Глупавите й приказки, с които искаше да се поизфука, докараха толкова страдания на тези клети жени, които за пръв път в живота си се бяха решили да се противопоставят на заповедта на мъж. Ако наистина остане жива, ще има ли смелост да погледне някоя от тях в очите? Приеха я толкова мило и приятелски в своя кръг. А тя така ги разочарова.

Щом стигаха до средата на помещението, Хедър и Халид коленичиха и притиснаха чела в килима.

— Повикан си да се защитиш, ако можеш, срещу обвинението, че си станал причина за раздори и недоволство в дома на султана — изрече високо и ясно Мурад.

Раздори и недоволство? Не прозвуча чак толкова страшно, помисли си Хедър. Поне не колкото държавна измяна. Дали принц Мурад нарочно избягна тези думи? Значи ли това, че всичко се урежда?

— Вдигни глава! — заповяда Мурад.

Халид вдигна чело от пода и коленичи. Хедър остана с чело на килима.

— Станете и двамата — каза строго Мурад.

— Премъдрият султан Селим реши да погледне на това мъчително дело като на семеен въпрос — продължи Мурад. — Затова то се води в приемната на султаните, а не, както обикновено, в залата за аудиенции.

Султанът направи кратък жест. Мурад се наведе към него, за да чуе думите, които той му прошепна. После пак вдигна глава.

— Султанът желае да види лицето на неверницата.

Халид начаса свали фереджето. Хедър се втренчи в прашинка прах на килима пред себе си. В никакъв случай не бива да погледне сега султана или Мурад в очите.

— Братовчеде, ти не си призован тук като виновен — каза Мурад на Халид.

— О, падишах, царю на царете — поздрави Халид най-почтително султана. И отново се поклони. После погледна смирено чичо си в очите и каза: — Каквато и да е съдбата на моята съпруга, аз ще я споделя.

Едва видима усмивка се появи на устните на Мурад. Беше очаквал, разбира се, че Халид ще брани жена си и в най-тежък миг. Що се отнася до султана, той не можеше да си позволи да обиди най-безмилостния, най-уважавания за силата му човек сред поданиците си. Ако малката варварка си изиграе сега правилно картите и не ядоса султана, докато трае аудиенцията, той сигурно ще й прости.

— Как си могла да разказваш такива нелепици в харема на могъщия султан? — попита Мурад.

— Жена ми е пушила от опиума, който й е предложила Линдар — подхвана Халид. — И после…

— Желанието на султана е неверницата да отговори сама — прекъсна го Мурад.

Хедър погледна ужасена мъжа си. В очите му прочете предупреждение. Поне този път трябва да внимава какво говори, да е сдържана и покорна.

— О, падишах, царю на царете — повтори Хедър обращението на мъжа си. Притисна още веднъж чело в килима, отстъпи крачка назад с поглед все така прикован към пода и дълбоко си пое дъх. — От опиума изпитах носталгия. Тъгувах по Англия. В мъката си по родината прекалих, милорд, искам да кажа, господарю, сул… о, падишах, царю на царете.

Отново сведе предпазливо чело към пода. Господи, как можа да нарече един турчин милорд?

— И после? — не мирясваше Мурад.

Ами сега? Обзе я паника, а от страх езикът й придоби вкуса на студен метал.

— По моя вина бяха наказани вашите жени — изрече тя бързо с надеждата, че това е вярното встъпление. — Съжалявам за думите си. Искам да се извиня на султана за безпокойството, което причиних. Обещавам никога вече да не пуша опиум.

Султан Селим каза нещо на Мурад. Принцът кимна, после се обърна към Хедър:

— Султанът желае да чуе историята за тази английска кралица. Тя наистина ли е твоя братовчедка?

— Да, но аз никога не съм била при нейния двор — отговори Хедър. Разбираше, че сега трябва да внимава за всяка своя дума. Трябва да изтъкне на първо място ролята и значението на мъжете. — Елизабет е единственото останало живо дете на покойния крал Хенри. Най-мъдрите, най-опитните и най-образованите мъже в страната са нейни съветници и я ръководят във всички държавни дела.

— Значи кралицата управлява с помощта на мъже, които я ръководят и направляват — повтори Мурад. Гласът му беше толкова висок, че стигна и до най-отдалечените кътчета на залата.

— Всички нейни министри са мъже — продължи Хедър. — Тези министри определят политиката. Кралица Елизабет се съобразява с техните препоръки и следва съветите им.

— А другите жени?

— Кои други жени?

— Останалите англичанки — каза Мурад. — Ти например. Разкажи на султана и на жените от харема за живота си в Англия.

— Израснах в замъка на баща си и можех да го напускам само придружена от въоръжена охрана — трябваше да признае Хедър. Изведнъж пред погледа й изникна картина, която познаваше твърде добре. — Само веднъж… — тя пребледня и гласът й затрепери.

Халид се обърна ужасен към нея. Веднага разбра за какво мисли. Въпреки придворния протокол той я прегърна покровителствено и я привлече към себе си.

— На този ден разбойници са нападнали жена ми, която излязла от двореца без охрана — обясни той на Мурад. — От това произшествие са минали много години, но този спомен все не я напуска. Защото са убили пред очите й нейния баща.

В този миг Миримах влезе съвсем неочаквано в залата. Пристъпи спокойно напред, коленичи на пода до Хедър, поздрави почтително брат си, после вдигна нагоре все още превързаната ръка на Хедър.

— Повелителю и братко мой, моля милост за моята снаха, която ми спаси живота — по лицето й нямаше и следа от смирение, гледаше брат си Селим право в очите. — Вярвам, че тя ни е пратена от Алах. А под сърцето си носи детето на единствения син, който ми остана.

Халид и Хедър я гледаха безмълвни. С тази невероятна лъжа Миримах излагаше на опасност собствения си живот. Жените от харема зашушнаха възбудено. Нур-у-бану сияеше, сякаш тя самата щеше да става баба. Мурад се наведе към баща си, за да чуе решението му. Чу само няколко къси, отривисти изречения. После султан Селим стана и напусна без дума повече приемната на султаните.

„Какво ли значи това? — мислеше си Хедър. Щяха ли да убият и тях двамата, и Миримах? Но кой тогава ще се грижи за Тина?“ Сърцето й биеше така учестено, че й се струваше — чуват го и в най-отдалечените кътчета на залата.

Мурад пристъпи крачка напред.

— Султан Селим е великодушен. Той дарява на неверницата живота. Ще постави едно условие — при тези думи Мурад погледна братовчед си Халид в очите. — Ти трябва да накажеш жена си и да имаш грижата в бъдеще тя са си държи езика зад зъбите.

Халид се поклони.

— Жена ми ще си получи заслуженото наказание.

Мурад познаваше братовчед си по-добре отколкото беше понякога добре за него. Сигурен беше, че Халид никога няма да удари тази жена.

— В голямата си милост султанът реши, че наказанието може да се отложи, докато детето ти се роди. Идната седмица ще празнуваме рождения ден на нур-у-бану — добави той. — Ти си поканен на тържеството. Султанът ще очаква тогава и неверницата в своя дворец.

Мурад огледа още веднъж внимателно присъстващите. После и той излезе от залата. Одалиските го последваха безмълвно.

Халид стана, станаха най-сетне и Хедър, и Миримах, която си спечели смъртоносен поглед от своя син. Но нищо не можеше да поклати Миримах.

— Сега трябва да се погрижа за клетата нур-у-бану — заяви тя, сякаш нищо не се е случило. — Не ми изглежда добре. Дължи го на жена ти. Решавам да пренощувам тук и да се прибера чак утре заран.

— Можем да си кажем, че сме имали щастието да не бъдем осъдени на смърт — каза Халид. — Надявам се, че го знаеш. Това щастие се усмихва на човек само веднъж в живота.

Хедър кимна виновно и го погледна предано с прекрасните си очи.

— Халид, заклевам ти се, няма да се повтори. От тук нататък ще ти бъда най-покорна съпруга.

Хедър наистина стана примерна съпруга. За цяла седмица.

 

 

Празненствата по случай рождения де на нур-у-бану наближаваха.

Халид имаше лошо предчувствие, но не можеше, разбира се, да не приеме поканата на султана. Двамата с Хедър щяха да участват в малък прием в двореца Топкапъ.

— Не забравяй нито за миг, че си бременна — шепнеше на Хедър Миримах. — Дръж се както подобава — те крачеха след ага-киляра по тесния коридор към приемната на баш кадъната.

Но как се държи бременна жена? Особено, ако не е? Хедър отправи гореща молитва към небето. Дано Бог й помогне да не направи пак някоя грешка.

— Хей! — Беше гласът на Шаша.

На лицето на Хедър се изписа ужас, като видя, че окото на момичето още е синьо.

— Толкова съжалявам — изпелтечи тя.

— Аз съм виновна.

Усмивката на Шаша означаваше, че й е простила.

— Събрали сме се да си поиграем в преддверието на султанските покои. Искаш ли да дойдеш?

Хедър попита с поглед Халид. Принцът кимна утвърдително.

— Добре, искам да направя посещение на Мурад. Ще помоля после да пратят някой да те доведе.

Хедър и Шаша тръгнаха ръка за ръка към султанските покои.

— Слушай, Хедър — каза доверчиво Шаша и се засмя — искам да ти кажа, че не съжалявам за насиненото око. Да можеше да зърнеш физиономията на Мурад, като му обясних, че няма да се омъжа за принц Михаил, и го помолих да благоволи да ми избере някой английски благородник.

— Аз май наистина ти пуснах голяма муха — каза Хедър. — Сбърках, но вече си зная урока. Човек, като не внимава какво приказва, може да си докара смъртна опасност.

— Ей, и ние трябваше да съобразим, че Истанбул не е Англия — възрази Шаша. — Пък и виновна е най-вече Линдар. Тя ни е наклепала, дано Алах й прати ужасна смърт, дано.

— Човек трябва да внимава с подобни пожелания. Понеже понякога се и сбъдват — възпря я Хедър.

— Трябва да си призная, че мен смъртта на Линдар може само да ме зарадва — каза Шаша, но предпазливо смени темата: — Как се чувстваш?

— Ужасно ме гризе съвестта. Чувствувам се много виновна. Ти беше толкова мила с мен, а аз така зле ти се отплатих.

— Стига де, друго те питам — засмя се Шаша. — Нали носиш под сърцето си детето на Дивия звяр. Какво изпитваш?

— Ох, ами както си го представя човек — опита се Хедър малко непохватно да се измъкне и пламна от страх и срам.

— Гади ли ти се понякога?

— Не, още не.

Няколко одалиски, с които бяха играли на „господина от Истанбул“ вече се бяха събрали наоколо им. Ако се съди по сините петна, някои се бяха осмелили да противоречат на своите господари и повелители.

— Нали обеща да ни научиш на английски игри — напомни една от тях.

Хедър се поколеба. Нямаше никакво намерение отново да коленичи пред султана и да моли за живота си. Кой знае дали игрите в салона на султаните изобщо са позволени. Тя не може да очаква втори път милост от султан Селим, нито от Халид.

— Мисля, че ще е по-добре…

— Но ти обеща — прекъсна я Шаша.

— Добре, добре. Знаете ли как се играе на криеница? — в тази игра не можеше да има нищо опасно. Или поне Хедър искрено се надяваше да е така.

— О, звучи чудесно. Толкова вълнуващо и опасно — възкликна очарована Шаша.

И другите одалиски се съгласиха. Хедър се поколеба. Защо смятат, че игра като криеницата може да е вълнуваща и опасна?

— Та значи една от нас замижава — обясни Хедър. — Тя трябва да е със затворени очи, докато преброи до сто. В това време всички останали се скриват. После първата трябва да се опита да ги намери, преди те да стигнат до мястото, на което е стояла, и да го пипнат.

— Аз съм принцеса по кръв и първа ще мижа — отсече Шаша.

— Да мижиш не е чест, нито отличие — обясни Хедър.

— Няма значение.

— Както искаш, Шаша — кимна й Хедър. — На кое място ще застанеш, коя ще ни бъде целта?

Очите на Шаша блестяха от удоволствие.

— Тронът на баща ми — реши тя. — Всяка от вас трябва да докосне трона на татко.

И други момичета и млади жени вече се бяха събрали в приемната на султаните. Шаша застана пред трона, затвори очи и почна да брои. Също като момичетата в Англия, и тя се опита малко да шмекерува. Поразпери пръсти да види по-добре накъде бягат другите…

— Не гледай! — извика й Хедър.

— Хубаво де — отговори Шаша и продължи да брои.

Момичетата и жените хукнаха коя, накъдето види. Но Хедър не се ориентираше добре в палата. Тичаше безцелно насам-натам и се озова най-сетне в голяма празна спалня в харема. Изтича до алкова, струпа няколко големи възглавници и се скри зад тях. Тишината в непознатата стая ставаше все по-непоносима, сякаш заплашителна. Времето минаваше. Ушите й взеха да бучат, усети как от напрежението кръвта пулсира в цялото й тяло.

Тишината ставаше все по-тревожна. Хедър беше отвикнала да е съвсем сама. Или я пазеше Омар, или свекървата й четеше наставления. Или беше с Халид, който четеше мислите й.

Чу как едно от момичетата и Шаша се надпреварват коя да стигне първа до трона. После чу стъпки. Дали е Шаша? Или някое от другите момичета също е решило да се скрие тук.

Надникна предпазливо иззад планината от възглавници и видя, че в стаята влиза Линдар. Преди да успее да й се обади, влезе и Ямал, евнухът на Линдар, и затвори вратата.

Хедър побърза отново да се скрие.

— Малката неверница сигурно има като котките девет живота — изрече презрително Линдар.

Хедър отвори широко очи. Говореха за нея.

— Ако не беше се намесила, Миримах отдавна да е мъртва.

— Но, господарке, защото искате на всяка цена Миримах да умре? — попита малко плахо Ямал. — Толкова ли е необходимо?

— Халид трябва да повярва, че зад смъртта на Миримах стои Фужер. Тогава той ще напусне Истанбул, за да отмъсти за майка си — обясни Линдар толкова делово, сякаш ставаше дума за най-невинна дреболия. — А това много ще улесни задачата ни да уредим убийството на Мурад.

— Защо не първо Халид и после Мурад? От Дивия звяр ме е страх повече от който и да било друг от обкръжението на султана.

— Халид ни трябва. След смъртта на Мурад той ще запази царството от разпадане и ще предотврати възможна гражданска война — отговори Линдар. Долавяше се, че смята Ямал за ужасно глупав, щом може да поставя подобни въпроси. — Когато Карим стане пълнолетен, ще убием и Халид, и султана.

Наложи се Хедър да притисне и двете си ръце пред устата, за де не изкрещи. Трябва да намери Халид, веднага и на всяка цена. Да намери начин да се измъкне от тази стая, защото няма да издържи дълго в алкова.

Надникна предпазливо иззад възглавниците. Линдар се беше разположила на дивана, Ямал беше седнал кръстато в краката й. Двамата презрени съзаклятници се грижеха очевидно и за удобствата си.

— Може би ще е най-добре с отрова — разсъждаваше Линдар, сякаш не можеше да реши коя дреха да облече този ден. — Можем да пратим на Миримах пчелен мед, уж от името на нур-у-бану. Отровата се смесва много добре с мед. Току-виж и неверницата хапнала от него.

— Ами ако го опита и принц Халид? — възрази Ямал.

— Хм. Да, прав си. Това може да ни създаде проблеми. На теб нещо да ти идва на ум?

Хедър не издържаше повече. Трябва час по-скоро да се измъкне от тази стая и да предупреди Халид. Хубавото беше, че Линдар и Ямал седяха с гръб към нея, с очи към вратата. Но когато се озърна, веднага се спъна в масичка, която не бе забелязала. Линдар и Ямал се обърнаха и евнухът веднага скочи на крака.

— Хвани я — изсъска Линдар.

Хедър успя да изтича навън и хукна, загубила ума и дума, по един коридор. Отдалечаваше се все повече и повече. Изведнъж голям прозорец с изпъкнали стъкла й препречи пътя. Тя се изви встрани и строши с рамо тънкото стъкло. Вече беше навън, в градината. Но Ямал и Линдар я преследваха по петите.

— Пожар! — изкрещя Хедър колкото й глас държи. Дано викът й за помощ бъде чут.

Ямал посегна към нея. Яките му ръце се сключиха около врата й и той почна да я души. Хедър ритна с последни сили назад и улучи евнуха в стомаха. Той се сви от болки и Хедър можа да му се изплъзне.

Но Линдар се вкопчи в медночервената й грива и я повали на земята.

— Удуши я! — заповяда Линдар на евнуха.

Ямал я вдигна от земята и сложи ръка на устата й. Въпреки отчаяните си опити, не успя да се освободи. Той я повлече към един от многобройните водоскоци в градината. Но се спъна и Хедър успя да му ухапе ръката. Пусна я само за секунди. Но и толкова й беше достатъчно.

— Халид!

В следващия миг евнухът вече натискаше главата й под водата.