Патриша Грасо
Неверница в сарая (14)

14

Слънцето се бе издигнало високо в безоблачното небе. Беше сряда, ден за сделки за мюсюлманите, християните и евреите в града. Истанбул се събуждаше рано за живот. Неспокойна човешка тълпа бързаше по калдаръма, чуваха се виковете на уличните търговци, които предлага зеленчуци, айран и вода за пиене.

Халид и Малик яздеха в дружеско мълчание един до друг. Конете им си проправяха предпазливо път през оживените улици към Галата, където се установяваха търговците от Европа. Абдул, Рашид и десет въоръжени воини яздеха като телохранители след тях.

Мъже, жени и деца — всички зяпаха подире им. Като го зърнеха, възрастните правеха знак, с който да се опазят от Дивия звяр на султана, заповядал избиването на хиляди невинни. Християните се кръстеха. Евреите отправяха кратка молитва към Йехова. Мюсюлманите докосваха синците, които носеха на шиите си срещу уроки. Всички майки сочеха с пръст Халид и увещаваха децата си да са винаги послушни.

— Ти май пак привличаш вниманието — забеляза Малик.

Халид само сви рамене, загледан право напред.

— Ако не беше тъй навъсен, хората нямаше да се страхуват толкова от теб — каза Малик.

— Страхът може да е нещо много полезно — отвърна Халид и хвърли многозначителен поглед на приятеля си. — Те знаят всичко, което се приказва за мен, после виждат белега ми и треперят.

— Твоето Диво цвете никога не се е страхувало от теб.

При споменаването на името й Халид сви заканително вежди.

— О, съжалявам. Не знаех, че във вашия рай може да има земен гняв. Или си прекарал безсънна нощ, понеже майка ти и жена ти се счепкаха? — подкачи го Малик.

— Я млъквай! — изръмжа Халид.

— Аха, сещам се — Малик изобщо нямаше намерение да мълчи. — Изглеждаш уморен, освен това си в лошо настроение.

— Ако толкова искаш да знаеш, жена ми не спира да ми опява — Халид говореше така, сякаш беше женен от двайсет години.

— Дивия звяр на султана, мъжът, от когото се страхува всичко живо в царството, не може да озапти малката англичанка, така ли? — ухили се Малик.

— Тя настоява да повторя брачната си клетва пред християнски свещеник — оплака се Халид и си пое дълбоко дъх. — Миналата нощ я направих много щастлива, но после тя плака. Твърди, че не се чувствала истински омъжена. Имала се за проститутка.

— Но това лесно може да се оправи. Повикай свещеник.

— Племенник на султана участва в ритуал на неверници! Представяш ли си какъв скандал ще стане?

— Но защо трябва някой да знае — учуди се Малик. — Такива работи могат да се уредят тайно.

— Нали аз ще зная — възрази Халид. — Освен това имам и друга причина да не спя спокойно. Тя сънува кошмари и непрекъснато ме буди.

— Дали гостуване на Ейприл няма да й помогне?

— Съмнявам се. Като се съберат, носталгията им по Англия само ще се засили.

Малик кимна.

— В такъв случай ще трябва, след като сте се любили, да се оттегляш в друга стая.

— А кой ще я успокоява след лошите й сънища? За такива неща Омар изобщо не го бива. Единственото, което умее, са масажите.

Малик се ухили. Стрелата на Амур явно беше улучила приятеля му право в сърцето.

— Представа нямах колко е трудно да си женен — оплака се Халид. — Жена ми отказва да изяжда целите яйца. Яде само жълтъка. Тази заран се наложи аз да изям останалото — Малик високо се разсмя. — Ако продължи да пилее така даровете на Алах, ще я накарам да съжалява.

Малик не повярва на нито една негова дума.

— Изглежда е вярно, което се говори за акушерките.

— Какво е то? — попита Халид.

— Казват, че плясвали новороденото по дупето, за да изтръскат от глупачетата, ех, вече се досещаш какво — отговори Малик, но лицето му остана безизразно.

Халид прехапа устна, за да не се изсмее високо. Подобно нещо би имало фатални последици. Населението на Истанбул не биваше да види Меча на Алах ухилен до уши.

— Е, стигнахме — каза Малик.

Няколко моряка вече ги чакаха в лодка от кораба на Малик. Халид, Малик, Абдул и Рашид се качиха и моряците загребаха към кораба на граф дьо Сасари. Телохранителите на принца останаха с конете на брега.

Когато стигнаха, Малик стана и извика нагоре:

— Принц Халид иска позволение да се качи на кораба.

Минаха пет минути. След това се появи капитанът и заповяда на екипажа си да спусне въжена стълба.

Халид, Малик, Абдул и Рашид се качиха на борда. Моряците останаха в лодката.

— Аз съм капитан Молинари — представи се мъжът. — Моля, последвайте ме.

Халид, Малик и Абдул последваха Капитана. По знак на принца Рашид остана горе на палубата.

Капитан Молинари почука на каютата на граф дьо Сасари и направи път на Халид и Малик да влязат.

Граф дьо Сасари седеше с граф Орчони до масата на чаша вино. При влизането на двамата мъже той вежливо стана.

— Принц Халид! Каква изненада! Каква чест! — фалшивият му смях издаваше всъщност съвсем други чувства.

Халид отвърна на поздрава му. Приятелският тон в гласа му също звучеше неискрено.

— Чест за вас?

— За мен винаги е чест да ви видя — графът подръпваше нервно черните си мустаци. — Но моля ви, седнете.

— Предпочитам да стоя…

— Мога ли да ви предложа чаша…

— Моята религия ми забранява да вкусвам алкохол — спря го Халид.

— Разбира се! Как можах да забравя — сепна се графът. — Ще позволите ли да ви представя братовчед си, граф Орчони. Той е от Пантелерия.

Халид кимна с каменен израз на лицето на графа, който се бе опитал да превърне неговото Диво цвете в проститутка.

— Вече познавате моя приятел Малик-ед-дин — каза хладно Халид.

— Кой не е чувал за геройските подвизи на Яйцето от акула? — отговори графът.

Малик кимна за добър ден и се обърна към графа:

— Е, как вървят сводническите далавери?

От ужас граф Орчони се задави с виното.

— Простете, ако съм ви обидил — извини се лицемерно Малик.

— О, моля ви, няма нищо — отвърна не по-малко лицемерно Орчони.

— Защо сте все още в Истанбул? — попита Халид граф дьо Сасари.

— Били сте път до тук, за да ми зададете този въпрос?

— Възможно ли е това да има нещо общо с Фужер? — продължи да разпитва Халид. — Той се крие някъде в Истанбул.

— Савон в Истанбул? — графът се разсмя. — При цялото ми уважение, принце, но грешите. Савон е прекалено страхлив, за да се реши на такова пътуване.

— Вярно, че е страхливец, но е тук — отговори Халид. — Все толкова можах да изтръгна от човека, когото беше пратил да ме убие.

Усмивката изчезна от лицето на графа и отстъпи място на не по-малко фалшив израз на ужас.

— Моят братовчед е наел убиец?

— Не го ли заехте? — сви презрително вежди Халид.

— Мога да ви уверя, че…

— Мълчете! Вие лъжете! — избухна Малик.

— Кълна ви се, нищо не знаех за опит за убийство. Радвам се, че сте се спасил от толкова ужасно съзаклятие — обърна се графът към Халид. — Тук съм, защото правя постъпки пред двора да ми позволят да се срещна с моята полусестра Линдар. Без разрешение от султана не мога да я посетя.

— Позволете да ви помогна и да поускоря нещата — предложи Халид.

— Ценя високо великодушното ви предложение.

— Ще се погрижа лично — усмихна се учтиво Халид, но сините му очи останаха студени. — А пък ако Фужер се свърже с вас, осведомете го, че съм се оженил за неговата годеница.

— Съмнявам се, че Фужер…

— Кажете му още, че той, все едно че е мъртъв.

— Какво би казала вашата съпруга, ако се приберете с някоя от хубавите робини на Акбар? — попита язвително Малик графа.

Сега и граф Орчони се включи в разговора.

— Графът отстъпи великодушно предложението ви на мен, принц Халид. Избрах си две близначки, черкезки. Те са руси и си приличат като две капки вода, имат даже еднакъв малък белег от рождение. Клиентите ми положително ще оценят привлекателността на нещо ново.

— И през ум не ми минава да пръскам златото си по приятел на Фужер — каза хладно Халид. — Настоявам двете жени незабавно да бъдат върнати.

— Вече е много късно — протестира графът.

— Позволете да ви напомня, че аз платих за робините.

— Естествено, принце. Не държим на някакви си жени — отстъпи графът.

— Чичо ми е султан на това царство — предупреди Халид. — Той може всеки миг да нареди този кораб да бъде пленен. А докато евентуалните разногласия между нас се изгладят, могат да минат седмици и месеци.

— Молинари! — извика, ужасен, графът. — Доведете робините!

Мрачната компания замлъкна. След малко капитанът доведе двете забулени робини.

— Те ще слязат с мен от кораба — каза Халид на Абдул. — Отведи ги на палубата и ги пази — после се обърна отново към графа: — Още тази седмица ще можете да посетите сестра си.

— Най-искрено ви благодаря, принц Халид — отвърна граф дьо Сасари и се поклони.

— И не забравяйте какво трябва да предадете на Фужер — напомни Халид.

След което двамата с Малик излязоха от каютата.

Графът гледаше безмълвно през прозорчето и трябваше да види как няколко исполински войни пренасят плячката му в лодката си. Халид и Малик ги следваха. Моряците хванаха веслата и загребаха отново към сушата.

Графът почука три пъти по капака на своя сандък.

— Вече можете да излезете.

Капакът предпазливо се вдигна и се показа остроносо лице, твърде сходно с това на невестулка.

— Нарекохте ме страхливец — изхленчи Савон Фужер, граф дьо Болийо.

— Мъж, който се крие в сандък, не е мъж — сряза го рязко графът.

— Ха! Подобна обида от устата на един търговец на момичета! — парира Фужер.

Граф Орчони скочи възмутен.

— Господа, моля ви! — извика графът.

— Извинете ме — побърза да каже Фужер. — Ще го убия — изрече той мрачно.

— Каква е историята на това кръвно отмъщение на принца — поиска да разбере графът.

— Аз убих сестра му — отговори Фужер.

— Но как, за Бога, сте могли?

— Преди няколко години, по време на сражение, корабът, който исках да пленя, потъна. За съжаление заедно с най-скъпия му товар — сестрата на принц Халид. Отде да зная, че на борда имало османска принцеса? После се оказа невъзможно да отплувам за Истанбул и да се извиня за грешката си. Тъй че, докато това чудовище живее и диша, аз съм в смъртна опасност.

— Бих ви посъветвал да забравите принца и тази англичанка — каза графът. — Върнете се в Болийо. Само там сте на сигурно място.

— Когато му дойде времето. Имам намерение да превърна англичанката в стръв за принца.

 

 

В лодката Халид и Малик потънаха всеки в мислите си.

— Тези момичета за слугини на майка си ли ще ги дадеш? — попита Малик.

— Не, мисля, че би било разсипничество — отговори Халид.

— Искаш да си направиш все пак харем?

— Моето Диво цвете никога няма да го допусне.

— Дали пък Акбар няма да ги купи от теб?

— Нека те изненадам — само се усмихна Халид.

Вече на сушата, групата си проби отново път през тълпата в големия пристанищен град. Яздеха към палата на Миримах, но малко преди това Халид заповяда да спрат пред къщата на имама.

— Доведете робините — нареди той. Когато момичетата застанаха пред него, той слезе от коня, приближи се бавно към тях, за да не ги уплаши още повече и им свали фереджетата. Трябва да бяха на възрастта на Хедър.

— Как се казваш? — попита Халид едната.

— Името ми е Сира — отговори момичето с бенка над горната устна. То не се решаваше да погледне Халид.

— Казвам се Лана — отговори близначката й. И тя беше свела очи към земята.

— Абдул, ти ще придружиш Лана — каза Халид, докато й вдигаше фереджето. — А Рашид ще придружи Сира.

После Халид потропа на вратата и поиска да влезе. Прислужникът на имама отвори, поклони се ниско и съобщи на имама за високия гост.

— Принц Халид! Какво ви води този път при мен? — с жест имамът ги покани в работната си стая. Зърна изведнъж двете забулени момичета и сякаш се изненада.

— Може би желаете пак да се ожените? — попита той смаяно принца.

— О, не! Една съпруга ми стига — отвърна сухо Халид. — Но тези двамата искат да се оженят — посочи той Абдул и Рашид, които се слисаха не по-малко от имама.

Малик се ухили. Близначките се изкикотиха тихичко зад фереджетата.

— Безпрекословното ми желание е вие да се ожените — продължи Халид. — Тези момичета сигурно са били заедно през целия си живот и не биха понесли да ги разделят. А така ще могат да се виждат всеки път, когато Малик отива в Истанбул.

— Нямате нищо против, нали? — попита той сестрите.

И двете кимнаха, съгласни.

— Заклевате ли се да бъдете верни съпруги на мъжете си?

Те кимнаха пак.

— Кажете на имама, че искате веднага да се ожените — обърна се Халид към двамата воини.

Абдул и Рашид кимнаха усърдно, но не пророниха ни дума. Изглежда станалото им беше отнело дар слово.

— Е, чудесно! — имамът плесна предоволен с ръце. — Последвайте ме. До празничните молитви има още достатъчно време, за да подготвя необходимите документи.

Двамата бъдещи съпрузи последваха имама. Малик остана още малко при Халид.

— Къде ще прекарат брачната си нощ? — попита той принца.

— В дома на Миримах? — позамисли се Халид.

Малик поклати решително глава.

— Не, в такъв случай по-добре да останат в моя дом, пък аз ще отида на кораба. Ако вече нямаш нужда от мен, предпочитам да отплавам за вкъщи. Моето нежно гълъбче ми липсва не по-малко, отколкото Дивото цвете на теб.

— Като открия дупката на Невестулката, ще ти пратя хабер — каза Халид. — Ще ми помогнеш ли да го подмамим от там?

— С огромно удоволствие — потупа Малик приятеля си по раменете.

 

 

Междувременно Хедър беше прекарала един скучен следобед. Омар не я оставяше нито за секунда сама от страх, че ще направи пак нещо забранено и ще тласне и двамата окончателно към гибел. За да не срещне свекърва си, Хедър остана в покоите на мъжа си. Изглежда и Миримах не държеше да я вижда, защото изведнъж реши да посети далечни роднини, та да не се сблъсква с омразната си снаха.

На Хедър й доскучаваше с всеки миг все повече. Просто нямаше какво да прави. Една разходка в градината щеше може би да я поразсее.

Но Омар тутакси изникна до нея.

— Остави ме сама, Омар.

— Имам съвсем друга заповед.

— Искам само да поостана насаме с мислите си.

Опасенията на Омар бяха ясно изписани по лицето му.

— Можете да се загубите.

— В оградена градина?

Омар още се колебаеше.

— Няма да избягам, обещавам ти. Заклевам се! Само половин час.

— Добре, господарке — но личеше, че Омар не е доволен.

— А, да, от утре ще ми носиш сутрин по две яйца за закуска, но само жълтъка.

— Ами какво да правя с белтъка?

— Все ще ти хрумне нещо — отсече капризно Хедър. Понякога й личеше, че си е още почти дете.

Тя излезе в градината и се залюбува на сияещото, въпреки късната есен, безоблачно небе. По това време на годината слънчевите лъчи вече не бяха толкова парещи, друго не се променяше. Хедър вдишваше аромата на цветята и си мислеше за изминалата нощ. Принцът имаше безмерна власт над нея, най-вече, когато се любеха.

Тя откъсна една астра и я пъхна в деколтето си. Може би тези цветя наистина пазят от злото. От лоши свекърви например. Но как да придума Халид да повтори брачната си клетва пред християнски свещеник?

Хедър тръгна бавно надолу по пътечката, седна на малка мраморна пейка до една овошка. Да, как да склони Халид? За него християнският свещеник е езичник, както за нея имамът.

— Здравей! — прекъсна изведнъж нежно гласче мислите й.

Хедър трепна. Надяваше се поне тук да бъде сама. До нея стоеше момиче, само няколко години по-малко от нея.

Беше по-ниско от Хедър, с дълга кестенява коса и кафяви очи със златни точици. То се усмихваше плахо.

— Ти ли си? — попита то.

— Какво?

— Ти ли се омъжи за брат ми?

— А, ти сигурно си Тина — каза Хедър.

— Да.

— Аз наистина съм съпругата на брат ти. Казвам се Хедър.

Тина наведе леко глава.

— Радвам се да се запозная с теб.

— Така ли? Аз също се радвам да се запозная с теб — усмихна се Хедър.

Тина седна на пейката до снаха си и се разбъбри.

— Вече мислехме, че той никога няма да си намери жена. Защо си си сложила това цвете?

— Казват, че прогонвало злите сили — отговори Хедър. — Но защо Халид да не може да си намери жена?

— Майка казва, че всичко живо се страхува от него, а белегът му е толкова грозен, че никога никоя…

— Майка ти не е права. Той е воин и белегът е като отличие за неговата храброст. Той му придава характер — Хедър замълча за миг. — Освен това не обичам някой да казва нещо лошо за него.

— Никога няма да кажа нещо лошо за него — отговори бързо Тина. — Аз много обичам брат си.

— Значи трябва да станем приятелки — усмихна се Хедър и подаде ръка на момиченцето.

— Имаш чудесна коса. И прекрасни зелени очи. Цветът им е като на скъпоценни камъни. Разбирам защо брат ми те обича.

Хедър силно се изчерви. Не беше свикнала с такива комплименти.

— Но аз имам лунички — каза тя и посочи носа си.

— Изглеждат сякаш някой е пръснал по носа ти златна пудра.

— О, много ти благодаря.

— Освен това туркините нямат лунички и ти си много екзотична. Откъде си?

— От Англия — Хедър изпита изведнъж много силна носталгия. — Англия е моят… искам да кажа, Англия беше моят дом. Тя е далеч на запад.

— Султанът ми урежда сватба с московски принц — заразказва Тина. — Той е от страната на прапрабаба ми.

— Какво представлява един московски принц?

— Принц Михаил е от Москва. Зимите там били ужасно студени — Тина погледна към градината, сякаш вече обзета от носталгия. — Какво е да си омъжена? — попита тя.

— Много е различно от онова, което майките ни разказват — отвърна старчески мъдро Хедър. Беше женена от цели два дена. — Жената решава какво да стане, не мъжът. Но уча всеки ден и по нещо ново. Ако искаш, с удоволствие ще ти разказвам.

Тина кимна, очарована.

— Какви са тези плодове на дървото?

— Това са праскови — отговори Тина.

— Не виреят ли в Англия?

— Не.

— Много са вкусни, сочни и сладки. Ароматни са като цветята.

— Ще ми се да опитам една — каза Хедър и стана. — Да откъсна ли една и за теб?

Тина кимна.

— Но ние имаме праскови и вътре, у дома.

Хедър се покатери, без да се бави, на дървото. Докосна няколко праскови, но те бяха много корави.

— Зрелите плодове са по-нависоко — извика й Тина.

Хедър се изкатери по-нависоко и намери две праскови, които изглеждаха зрели. Хвърли ги внимателно долу, за да може Тина да ги хване. Изведнъж усети, че й се вие леко свят. Не беше забелязала как се е качила почти до короната на дървото и сега, като някое любопитно коте, не можеше да помръдне от там.

Изведнъж чу гневен глас. Изглежда в Ориента жените не бива да се катерят по дърветата. Кой ли е измислил всички тия забрани?

— Ако ти е мил животът, веднага ми кажи къде е! — позна тутакси гласа на мъжа си.

— Тя искаше да остане за малко сама — чу се разтрепераният глас на Омар.

— Въпреки заповедта ми си я оставил без надзор.

— Не, господарю, да, господарю, но тя ми се закле, че…

— Ако я няма, ще ми платиш с живота си!

Халид и Омар зърнаха Тина и хукнаха към нея. Малката сестричка се разсмя, като видя толкова уплашен своя иначе страховит брат.

— Успокой се, братко, тя е ей там, на дървото.

— Ало, Халид! — извика плахо Хедър от върха на дървото.

— Какво правиш там горе? — Халид не вярваше на очите си.

— Само откъснах няколко праскови за нас двете.

— Слизай веднага долу!

— Не.

— Ще слезеш на часа.

— Не мога…

— Веднага слез…

— Страх ме е.

— О, Алах — измърмори Халид. Той извади кинжала от пояса си, подаде го на Омар и се покатери на дървото.

Като стигна на височината на краката й, тя му изпрати ослепителна усмивка с надежда да прикрие неувереността си.

— Може би принцът желае една праскова?

— Стъпи с левия крак ей там.

— Не! Страх ме е.

— Ще правиш каквото ти казвам.

Той й помогна внимателно да слезе. Накрая й се наложи да скочи и събори своя силен Халид, който се опита да я хване. Царственният принц лежеше по гръб в праха, а неговата невероятна съпруга над него.

— Удари ли се? — попита я той, загрижен, и я погали по косата.

— А ти ранен ли си? — попита тя на свой ред.

Халид поклати глава.

— Благодаря ти, че ме спаси, принце.

Той я обърна по гръб и изобщо не се замисли за присъствието на сестра си и на Омар.

— Значи моето малко Диво цвете от време на време все пак се страхува — той я целуна по носа и зарови лице в меката й коса.

— Каква хубава гледка! — чу се изведнъж ироничен глас. — Две животни, които се търкалят в праха.

— Майко! — възкликна изненадано Тина.

— Ако синът е животно, майката също може да е само животно — прошепна Хедър на ухото на мъжа си.

— Трябва да проявяваш повече уважение — скара й се той, но не можа да скрие лека усмивка.

— Не виждам какво е толкова смешно. Ти си османски принц, а не някой селяндур! — натърти Миримах. — Впрочем прибрах се по-рано, за да можем да вечеряме заедно. И ето благодарността.

Халид не обърна внимание на мърморенето на майка си и помогна на Хедър да стане. Двамата отупаха праха от дрехите си.

Хедър се усмихна на свекърва си.

— Възможно ли е да хапна нещо друго, освен говеждо?

— Какво именно? — попита объркана Миримах.

— Цяла вечност не съм яла свинско печено.

При тези думи единствен Халид не припадна. По лицата на останалите се изписа безкрайно учудване, дори отвращение.

— Какво толкова казах? — попита невинно Хедър. — Тук има свине, нали?

— Коранът ни забранява да вкусваме свинско — обясни й Халид.

— Аз не съм мюсюлманка.

— Но си омъжена за мюсюлманин — напомни й Халид.

— Значи ли това, че никога вече няма да хапна свинско? — попита слисана Хедър.

— Точно това значи.

— Искам свинско!

— Тази дума да не ти е излязла повече от устата. На нас ни се повдига само при мисълта.

Свинско! Тя просто трябваше да го произнесе още веднъж.

— Добре, щом не бива да ям свинско, вече никога нищо няма да ям — и с тези думи Хедър гордо се отдалечи.

— Ние хапваме свинско само в петък — извика подире й Халид. — Колко жалко, че в петък християните не бива да ядат месо.

Тя се отдалечаваше, вече ядосана на Халид, който не можа да скрие усмивката си. Познаваше достатъчно добре жена си и знаеше, че апетитът й скоро ще надвие всичко.

Майка и дъщеря размениха смаяни погледи. Не бяха си представяли, че Халид може да посрещне толкова добродушно подобна сцена. Двете отдавна не го бяха виждали да се усмихва. Изглежда тази неверница от Запада наистина го е променила.

 

 

През останалата част от следобеда Хедър повече не се появи. Разхождаше се нагоре-надолу из стаята си като пантера в клетка и с напрегнатостта си ужасно изнервяше Омар, който пак зорко я пазеше. Тя отиваше от време на време до прозореца и гледаше към градината, сякаш се надяваше тя да й даде отговор.

Докато гостуват на Миримах, сигурно няма да има с какво да убива скуката си. Но после, в Палата на девственицата? Хедър много се надяваше, че там ще й възложат някакви задължения.

Какво ли правят по цял ден жените в харемите? Навярно нищичко. Хедър знаеше, че може да издържи най-много седмица на такъв живот.

Къде ли е Халид? Трябваше много по-рано да се съобрази с едно от строгите му предупреждения.

Изведнъж се почука. Омар стана и се изтърколи до вратата. Цяла тълпа слуги стояха, с куп дрехи в ръце, в рамката на вратата. Оставиха внимателно нещата върху широкото легло и изчезнаха.

— Господарке, я погледнете — извика, възхитен, Омар. — Принцът ви праща подаръци.

Хедър се приближи любопитна. Видя разкошни яшмаци, златошити островърхи обувки, шалвари, тежки колани, елеци и шалове.

Опита се да скрие вълнението си. Още никой мъж не й бе правил подаръци. Добре разбираше, че всичко това струва много жълтъци.

— Принцът ви обожава — каза гордо Омар.

Хедър му хвърли бърз поглед с крайчеца на очите.

— Това ми прилича повече на подкуп — каза тя.

— Подарете на принца син и той ще сложи света в краката ви. Коранът казва, че раят е в нозете на майките.

— Предпочитам да му подаря дъщеря — възрази Хедър. — Много дъщери, които да го ядосват по цял ден.

Откъм коридора долетя сърдечен смях. Халид влезе с поднос в ръка. Очите на Омар блеснаха, когато разбра, че господарят е донесъл вечерята за неговата господарка. О, те истински се обичат. И ще имат много синове. Щастието му е сигурно, слава на Алах…

— Омар, хиленето не подобава на евнух — сряза го грубо Халид. — Прибери дрехите, а после не ни трябваш.

— Ами защо не, аз обичам малките момиченца. Да се надяваме, че всяко ще е хубаво като майка си.

Хедър го гледаше поразена. Как така е толкова учтив и мил с нея? Нова игра, чиито правила както обикновено не познава?

— Ела, майко на дъщерите ми — каза Халид. — Седни до мен.

— Не съм гладна — излъга тя.

— Тогава ми прави поне компания на вечеря.

Такава покана просто не можеше да откаже, особено след като й направи всички тези подаръци и очевидно е забравил лошото й поведение преди малко. Седна на възглавница в краката му и погледна лакомо подноса.

Малки агнешки рулади, пълнени с орехи, таратор, шафранен пилаф и баклава. Миришеха божествено.

Халид си напълни чинията и почна да яде с апетит. Хедър го гледаше мълчаливо, а устата й се пълнеше се слюнка. Още малко и ще припадне от недохранване. Халид й хвърли бърз поглед.

Тя не му обърна внимание и стана.

— Остани да седиш. Още не съм свършил — заповяда той.

— Изтръпна ми кракът.

— Не вярвам на нито една твоя дума. Ти си гладна. А сега яж.

— Ще умра, ако не хапна свинско! — заяви тя ядосано.

Халид за малко не се задави от смях.

— Правя ти следното предложение: наистина в моя дом никога не се поднася свинско месо. Но щом отстраня Фужер от пътя си, Омар ще те заведе на пазара на християните. Там ще можеш да ядеш колкото си искаш свинско месо.

— Наистина ли ще го направиш за мен? — попита тя трогната.

— Всеки петък — ухили се Халид.

Хедър пламна от гняв.

— Само се шегувам — успокои я той. — А сега яж, моля те, че ще загинеш от глад.

Хедър го гледаше недоверчиво.

— Закълни се!

— Не ми вярваш?

— Да, да, разбира се — отстъпи Хедър, преди да му дойде друг акъл. И посегна лакомо към руладите.

— Но щом ще ми позволиш да ям свинско — измърмори тя между две хапки — защо ти е толкова трудно да повториш сватбената си клетва и пред свещеник.

— Има голяма разлика между това, да търпиш едно вероизповедание и това, да го практикуваш — отговори Халид.

Хедър не подхвана отново темата. Ще успее може би по друг начин да го склони.

— Ти защо ми сервира тук яденето?

— Ако бяхме вечеряли с майка ми, щеше да те заболи стомаха от яд.

— А тебе?

— И мен.

— Кога ще се върнем в Палата на девственицата? — попита Хедър.

— Когато Фужер бъде открит и убит.

— Халид, а какви ще са задълженията ми в твоя палат?

— Ами ще правиш каквото правят всички жени.

— А какво вършат жените в твоята страна?

Халид явно не знаеше повече от нея.

— Сигурно шият. Ще питам майка си.

— Боя се, че съм нескопосана шивачка — намръщи се Хедър.

— Ами какво умееш? — попита усмихнат Халид.

— След смъртта на татко взимах с брат си уроци по фехтовка — отвърна гордо Хедър. — Добре се оправям с лък и стрели, добре се бия със сабя и кинжал, яздя като дя…

— И майка ти нямаше нищо против? — прекъсна я изумен Халид.

— Тя всъщност не можеше нищо да ми откаже, защото страдах толкова от кошмарите си — каза Хедър и се гушна в него. — Нали си признавам, че съм глезена.

— На мен подобно нещо никога не би ми минало през ума — отряза сухо Халид. — Но сега трябва да си намериш занимания, подобаващи за една благородничка.

— Какви например?

— За съжаление не зная. Ако още не си го забелязала, аз не съм благородничка.

Хедър се изкиска.

— Най-добре ще е да попиташ майка ми — той извика Омар да раздига масата.

— Всеки случай нашите благороднички не се катерят по дърветата.

Хедър се засмя и кимна в знак на съгласие. Тя стана и отиде до вратата, за да хвърли последен поглед към приказната градина. Халид търсеше нещо в сандъка си.

— Имам още един подарък за теб — каза Халид, когато Омар се оттегли.

Хедър се обърна към него. В ръцете си той държеше колие, толкова прекрасно, че и кралица Елизабет би могла да го носи. Обковани в злато смарагди и сапфири проблясваха в чудесна игра на цветовете.

Хедър не беше виждала нищо по-прекрасно. От радост очите й плувнаха в сълзи.

— Обърни се, мъничката ми.

Той вдигна медночервената й грива и закопча хладния тежък метал на врата й. После я привлече към себе си и я целуна по шията.

— Не бихме ли могли да викнем свещеника…

Той я обърна към себе си и прекъсна набожните й мисли със страстна целувка. Ръцете му разтвориха яшмака и смъкнаха тежкия плат от раменете й. Беше прекрасна. Къдрици обрамчваха нежните форми на безукорното й тяло и той направо губеше разсъдък.

Посегна към косата й, повлече я надолу.

— Почакай, Халид, още не е тъмно — прошепна тя срамежливо.

— Щом се обичаме, единствено чувствата ни имат значение. Не времето на деня — той я погледна в очите и плъзна нежни ръце по гърба й. Те раздалечиха бедрата й, плъзнаха се между тях.

От възбуда тя затвори очи.

— Гледай ме — прошепна той.

Докато ръцете му раздалечаваха внимателно бедрата й, той я целуваше отново и отново. После устните му се разходиха по врата й, около пъпчето и се заспускаха все по-надолу. Хедър стенеше от наслада.

Изведнъж коравият му език близна срамното й място.

Хедър се дръпна от ужас. Но ръцете му обгръщаха безмилостно бедрата й и той продължи играта с езика си, прониквайки във влажните й дълбини, докато вече едва можеше да сдържа възбудата си. Тя се стопи изведнъж цяла в устните му, сякаш огромни вълни я носеха върху океана. Отново и отново.

Той я притегли към себе си на килима и загали лицето й. С връхчетата на пръстите си повтаряше очертанията на нейните вежди, на носа й, контурите на нейните устни. След миг вече едва сдържаше възбудата си и я привлече към себе си.

Отново я целуваше, обърна я и проникна в нея изотзад. Тласъците му ставаха все по-бързи и по-бързи, докато тя не извика от удоволствие. Той я привлече още по-плътно към себе си и изля семето си дълбоко в нея.

Отпуснаха се омаломощени на килима. И изведнъж Хедър се разплака. Той я държеше здраво в прегръдката си.

Тя потърси погледа му.

— Халид, без свещеник…

Думата беше достатъчна. Той се приближи рязко към нея и прошепна:

— Ти си моя жена.

После раздалечи бедрата й и отново проникна в нея. В горещия й тесен тунел мъжествеността му растеше и се търкаше безмилостно в нежните му стени. Но после той излезе от нея. Тя простена и понечи да го привлече към себе си.

— Кажи, че си моя жена! — заповяда той. — Кажи го. Кажи го. След това ще ти дам каквото желаеш.

Хедър притвори от наслада очи.

— Аз съм твоя жена — прошепна тя.

Халид проникна отново в нея и тласъците му стигаха толкова надълбоко, че тя вече едва можеше да диша. Като необуздано същество, тя отвръщаше на всеки от тласъците му, докато и двамата, напълно изтощени, не извикаха едновременно и не се хвърлиха потни в обятията си.