Патриша Грасо
Неверница в сарая (13)

13

На другата сутрин Хедър се събуди с чувството, че през изминалата нощ животът й коренно се е променил. Нещо чудесно се беше случило. Един принц се бе превърнал в принца на нейните мечти. И беше я направил своя принцеса.

Хедър се прозя, протегна се и се обърна встрани, за да поздрави съпруга си. Но беше сама в леглото.

Изведнъж отвън долетя гласът му. Даваше нареждания, заглушавани от глъчка. Хедър се надигна и погледна към тавана. Тя беше щастлива. При мисълта за вчерашната си сватба, от възбудата усети отново странното чувство в стомаха. Спомняше си как я докосваха ръцете му, как я облада и как проникваше все по-дълбоко в нея. Затвори очи, а от тези мисли кръвта нахлу в лицето й. Сякаш продължаваше да усеща устните му върху своите…

— Събуди се, спяща красавице.

Хедър отвори смутено очи. Устните му се приближаваха към нейните.

— Защо са ти толкова зачервени бузите? — попита лукаво Халид. — За какво си мислеше току-що? О, забравих, твоите мисли са си твои и изобщо не ме засягат.

Той я перна нежно по нослето.

Хедър седна и одеялото се плъзна от раменете й. Но се чувствуваше толкова сигурна и закриляна до Халид, че изобщо не го забеляза.

— Е, за какво мислиш? — Халид трябваше да положи усилия, докато я пита да не гледа само гърдите й.

— Бих искала, ами аз…

— Кажи ми. Каквото и да е, ще го получиш.

Изненадана, тя го прегърна, целуна белязаното му лице, обгърна го с дланите си.

— Искам отново да треперя от горещина — прошепна тя и си спомни как Ейприл й бе описала първата си любовна нощ.

— Значи сватбата ти хареса? — попита той гордо и пак я привлече към себе си. — Но колкото и да ми се ще да легна с теб в леглото, засега не мога. Моите хора настояват да потеглим. В Истанбул цялото възможно време на света ще е наше.

За малко да се засмее, когато видя разочарованието, изписано на лицето й. Като малка компенсация той се наведе и целуна гърдите й.

— На масата има нещо за хапване. В легена има топла вода, освен това наредих да ти извадят чисти дрехи. Ако имаш нужда от още нещо, виж сред моите вещи — целуна я бързо за довиждане и излезе.

Хедър скочи от леглото, изми се и облече чистия яшмак. На черното фередже изобщо не обърна внимание. После обу ботушите, които беше „взела на заем“ от Омар, преди да се впусне в приключението на поредното — бягство, най-сетне сплете косата си на дебела плитка.

Доволна, тя се отпусна върху една от пухкавите възглавници, подредени около масата. Закуска от маслини, козе сирене, твърдо сварени яйца и питка в Англия положително нямаше да й хареса, но тук й се видя ужасно вкусна. Само белтъка остави внимателно върху чинията. Вино и белтък бяха двете неща, които наистина не можеше да понася.

Отвън в шатрата отново долетя гласът на мъжа й. Този глас я изпълваше с гордост и радост.

След закуската, докато реши какво да прави, седна на леглото и видя на чаршафа няколко капки кръв. Кръвта на нейната девственост.

Хедър реши да пише на майка си. Затърси в пътната чанта и в сандъка на мъжа си хартия и перо, намери и седна до малкото сгъваемо писалище.

Разказа за нападението и го представи, разбира се, малко по-иначе: според нея излизаше, че принцът я е отървал от отвличане. Тя се влюбила до уши в него и той е вече неин съпруг. Доволна е от брака си и иска да остане с принц Халид. Той бил много строг и самоуверен мъж, но и много красив. Зад неговото понякога внушаващото страх държане, се криело добро сърце. Освен това той я обича или поне я нарича „любима“.

В края обеща на майка си по-подробно писмо. Но преди това искала да посвикне повечко с новия си дом.

Хедър стана. Реши, за по-сигурно, да даде веднага писмото на мъжа си. Навън пред шатрата мирното, почти приказно настроение от отминалата нощ се беше изпарило. Един от войните на Халид я зърна и веднага сръга възбуден другаря си. Вече я бяха забелязали и други. Мъжете я зяпаха неприкрито.

Но Хедър изобщо не се досети, че са изненадани да видят незабулена съпругата на своя принц и военачалник. С присъщото си безгрижие пристъпи към двама от свитата на Халид и им се усмихна. Още повече ги смая с добрия си турски език.

— Бихте ли ми казали къде е съпругът ми? — помоли ги тя. При това си призна, че начинът, по който тези думи прозвучаха, й се стори много приятен. Моят съпруг.

Войните отстъпиха ужасени назад. Пред никой враг на света не биха проявили такова малодушие.

„Колко са неучтиви“, помисли си Хедър. После зърна мъжа си и понечи, просияла от радост, да изтича към него. Но усмивката й угасна, като видя гневното му лице.

Той се приближаваше яростен към нея.

— Веднага си закрий лицето! — извика й на френски.

Хедър застана смаяна с отворена уста. После се обърна и изтича в шатрата. Чу как мъжете се смеят подире й. Господи, какво унижение!

Халид я изпрати с поглед. Трябва да я отвикне от подобно държане. Прекалено много си позволява. Трябва да проумее какво се очаква от съпругата на принц. Веднъж завинаги.

— Опитай веднъж и с бой! — извика подире му Абдул.

С тиха ругатня на устата Халид влезе в шатрата.

Там Хедър се разхождаше напред-назад като пантера в клетка. Беше яростна и се чувствуваше дълбоко унизена. Как можа да й говори с такъв тон в присъствието на други хора и дори на слуги! Баща й никога не би разговарял така с нейната майка.

— Ти си нетактичен, ти си същински жабок! Да, да, жабок, а не принц. Исках само да дойда при теб и в бързината забравих проклетото фередже. Или мислиш, че нарочно съм искала да те ядосам?

Застанала така и сипеща яростни ругатни, Хедър беше наистина неотразима. Това силно го впечатли. Халид реши да предпочете разума. Всичко е все още твърде ново за нея. Едва от една нощ е неговата принцеса.

— Пред чужди хора и най-вече пред мъже съпругата на принц трябва да е винаги със забулено лице. Другото е неприлично.

— Не знаех, че слугите ти не бива да ме виждат незабулена.

Халид отправи още една гореща молитва към Алах и го помоли за търпение. Защото наистина ще му трябва…

— Тези мъже навън не са слуги. Те са воини — обясни той. И продължи, сякаш говореше на себе си: — Какво да правя сега с тях? Ще се наложи навярно да заповядам да им избодат очите, задето са се осмелили да гледат жена ми.

Хедър изпищя от ужас и хвана здраво Халид за ръката.

— Моля те, прости ми. Не подозирах какво ще причиня. Обещавам ти да свикна с вашите нрави. Кълна ти се! Моля те…

Халид се престори, че размисля. След няколко ужасно дълги минути кимна:

— Добре. А какво беше толкова спешно?

Хедър вдигна високо писмото.

— Искам това писмо да стигне час по-скоро до Англия.

Халид я погледна слисано и протегна ръка към писмото. Без да иска разрешение, той го отвори, но английският му не беше достатъчно добър, за да го разбере. Отиде до масата да запали свещ и откри остатъците от закуската на Хедър.

— Какво е това тук?

— Писмо до майка ми.

— Не, това.

Хедър отиде до него и погледна към масата.

— Ти как мислиш, какво може да е? — попита дръзко.

— Бих желал да го чуя от теб.

Тя се престори, че трябва преди това да разгледа внимателно храната.

— Защо не си изяла цялото яйце?

— Изяждам винаги само жълтъка. Другото не го обичам — сега Хедър звучеше като разглезено хлапе.

— Ти пилееш богатството на Алах! Или ще изяждаш цялото яйце, или изобщо няма да ядеш яйца. Толкова хора са принудени да гладуват!

Хедър присви устни.

— Ами ако си изяждам цялото яйце, от това на гладуващите ще им стане ли по-добре? — Халид я изгледа яростно. — Или тогава арменците ще престанат да гладуват? — продължи тя, без изобщо да си дава сметка колко глупаво и високомерно се държи.

— Армения не ме интересува. Там живеят неверници. Но ти или ще намериш някой да ти изяжда белтъка, или вече няма да близнеш яйце — той приближи писмото до свещта и го изгори.

— Какво правиш? — извика тя отчаяна и се опита да грабне писмото.

— Отсега никакви писма за Англия — заповяда той и я хвана със свободната си ръка, за да не може да мръдне. — Трябва да забравиш предишния си живот.

— Трябва да забравя майка си? Цялото си семейство?

— Чуй ме сега! — разтърси я за раменете Халид. — Ако това писмо стигне в Англия, ще пратят искане до султана да те освободи. Дали сме женени или не, това никого няма да интересува.

— Да, но майка ми?

— Твоята майка тъгува за теб от деня, в който си се качила на кораба. С това писмо няма да й помогнеш. Не можеш да се върнеш при нея. Така само ще излъжеш надеждите й. Разбра ме, нали? А сега моите хора искат да вдигнат шатрата. Та сложи си, моля те, фереджето и излез навън.

— Но слънцето ужасно пече — не искаше да се предаде толкова лесно Хедър. — Ужасно ще се изпотя. Не може ли да сложа нещо по-леко?

— Няма да пътуваш без фереджето. Забранявам ти.

— Забраняваш ми? — Хедър беше възмутена. Какво си въобразява той всъщност? Беше инат като английски селянин, само че много по-високомерен.

Халид разбираше, че кавга с Хедър до нищо няма да доведе. Посегна към яшмака и бързо й го сложи. Тя не се възпротиви. За по-сигурно Халид добави и една закана:

— Ако го свалиш без разрешение, ще те напердаша.

Зад яшмака се чу неясно мърморене.

— Какво каза?

Хедър скръсти ръце и отметна глава. Халид не виждаше лицето й зад тъмния воал, но можеше лесно да си го представи.

Той я хвана за ръка и я изведе навън. Повече от ясно е, че младата му жена трябва да бъде наблюдавана непрекъснато, а Омар е прекалено слаб и добродушен за тази цел.

Няколко минути бяха достатъчни на хората на Халид, за да вдигнат шатрата. След малко дворът на кервансарая изглеждаше така, сякаш никой не е нощувал там. Семейство Касабян беше потеглило още в зори. Халид заведе Хедър до коня си.

— Къде е моята кобила?

— Абдул има грижа за нея — отговори Халид. — Ти ще яздиш с мен.

— Значи ми нямаш доверие? — зад фереджето си Хедър се усмихна лукаво.

— Поведението ти напоследък не вдъхва доверие — каза строго Халид.

— Между мъж и жена трябва да цари доверие — престори се на невинна Хедър. — Ще трябва да го научиш, принце.

— А ти?

— Аз ли? Аз ти имам доверие.

Хедър спечели тази размяна на удари. Без дума повече Халид я вдигна на седлото, после яхна и той. Следващите два часа яздиха мълчаливо към Истанбул. Въпреки че физически бяха близко един до друг, изглеждаше, сякаш всеки иска да остане насаме с мислите си.

Халид беше ужасно притеснен от мисълта за първата среща между майка му и неговата съпруга. Майка му е кавгаджийка, дошла, изглежда, в лошо настроение на бял свят. А Хедър е непокорна. Ако се съюзят срещу него, гибелта му е почти сигурна. Но по-вероятно е двете да се разкъсват взаимно с езиците си.

„Съпругът ми се бои англичаните да не ме грабнат и да не ме изтръгнат от ръцете му — мислеше си Хедър. Толкова държи на мен, че не може да понесе мисълта за раздяла. Ще успея може би да го убедя, че кралицата ще благослови съюза ни. В такъв случай между двете страни ще могат да се развият стопански отношения и тогава…“

Ядът на Хедър се беше изпарил. Тя неусетно се отпусна в силните ръце на Халид. А той реши, че е спечелил тази битка.

— Сега ми разкажи нещо за семейството си — помоли го Хедър.

Доволен от любопитството й, той я целуна леко по челото.

— Преди близо триста години… — млъкна, защото я чу, че се смее.

— Халид, при най-добро желание не мога да запомня тристагодишна семейна история. Всеки случай за не по-дълго от час. Разкажи ми за най-близките си хора, останалото ще го науча с течение на времето.

— Обичам да слушам как произнасяш името ми.

— Това много ме успокоява. Значи, че поне няма да ми отрежеш езика — отвърна тя и вдигна глава да види лицето му.

Халид продължи разказа си.

— Покойният ми баща, Рустем паша, беше един от великите везири на дядо ми. Майка ми Миримах е дъщеря на Сюлейман, най-великия от всички султани, и на неговата възлюбена жена Хюрем. Сестра ми Биртрис и брат ми Карим са вече мъртви. Имам и по-малка сестра, Тина. Султан Селим е брат на майка ми, братовчед ми Мурад ще го наследи на трона.

— Добре. Запомних имената и вече зная какви са семейните ви връзки. Разказвай нататък.

Халид сниши глас, защото онова, което щеше да последва не беше за чужди уши.

— Султан Селим злоупотребява с виното, въпреки че коранът ни забранява да го пием. На този свят Мурад обича две неща, жените и златото. Сестра ми е ангел и пълна противоположност на майка си. Миримах е коварно чудовище. Тя притежава всичко необходимо, за да бъде султан, но нали е жена — не може.

— Изглежда всяко семейство си има и обратните страни — отвърна Хедър. — А Малик?

— Кого имаш предвид — Яйцето на акула или Пустинната лисица? — попита засмян Халид.

Хедър се изкиска.

— Това е подло. Имам предвид Яйцето на акула.

— Малик е потомък на прочутия Хайредин, когото, вие, европейците, наричате Барбароса. Посещавах заедно с него, с Мурад и Карим училището за принцове.

— Ти как тъй си със сини очи?

— Наследство от прабаба ми. Прадядо ми я е откраднал при един поход от семейството й.

— Отвличания и заробвания са в семейството ви май нещо най-обикновено — забеляза Хедър.

— Само ако плячката си заслужава — при тези думи Халид, прочутият боец и военачалник, наведе глава към Хедър и я скри за миг в рамото й. Как щяха да възприемат неговите хора тази проява на нежност, за това явно изобщо не мислеше.

— Смяташ ли, че свещеникът, който ни е венчал, ще може да дойде у дома и да прочете литургия за мен?

— Аз съм мюсюлманин.

— Няма нужда и ти да присъстваш.

Беше дошъл моментът да й каже цялата истина.

— Нас ни венча имамът.

— Това ли е вашата дума за свещеник?

— Може да се каже — отговори Халид. — Имамът е мюсюлмански свещеник.

На Хедър й бяха нужни няколко секунди, за да проумее какво иска да каже Халид.

— Значи венчал ни е мюсюлмански свещеник?

— Да, може да се каже — отвърна предпазливо Халид.

— Но това е невъзможно! — гласът на Хедър се извиси от възбуда. — Трябва ми истински свещеник.

— Не ме навиквай! Освен това имамът е истински свещеник.

— Мога да крещя колкото си…

Халид й затвори устата с длан и даде знак на хората си. Мъжете зад него спряха. Той се спеши и свали жена си от коня. Продължиха разговора си на такова разстояние, че да не могат да ги чуват.

— Длъжна си при всяко положение да се държиш като дама от турския двор.

— Само че аз съм лейди от английския двор — не, този път той няма да се отърве толкова лесно.

— Аз съм мюсюлманин и трябва да бъда венчан от имам — обясни й той.

— А пък аз съм християнка и не мога да призная подобна езическа сватба — отвърна му тя.

— Хедър! — в гласа му звучеше скрито предупреждение.

— Ти открадна девствеността ми! — посочи го тя заканително с пръст. — Ти…

— Ти ми отдаде доброволно тялото си.

— О, Божичко, помогни ми! Аз съм паднала жена! Кой ще се ожени сега за мен! — продължи да се вайка Хедър.

— В моята страна жените могат да имат само един съпруг. А ти вече го имаш. По-точно мен.

— Без свещеник аз не мога да приема този брак. Искам свещеник, пред когото да повториш брачната си клетва.

— Не! Аз съм племенник на султана. Ако участвам в християнска церемония, ще стане скандал — каза Халид.

— В такъв случай настоявам да ме освободиш — и за по-убедително Хедър тропна с крак. — Искам да си ида у дома, искам да си ида в Англия.

— Твоят дом е тука, при мен. Ако се опиташ още веднъж да избягаш, ще те убия.

— Тогава ще умра като мъченица за вярата си.

Халид избухна в смях. Съпругата му наистина имаше усет за драматични ситуации. Той я привлече към себе си, оправи й фереджето и каза:

— Алах закриля децата и лудите.

— Искаш ли да кажеш с това, че съм луда? — Хедър беше готова за следващата битка.

— Миналата нощ не останах с впечатлението, че си дете — той вдигна внимателно фереджето и я целуна. — Ти беше жена. Чудесна жена.

С тези думи той я вдигна на ръце и отново я качи на жребеца.

Останалата част от пътя Хедър си мислеше за небето и за ада. Как можа да се отдаде на този неверник? Как можа да не устои на целувките му? Та нали за това в идния свят я очаква преизподнята? Да се ожени без благословията на свещеник! От малко момиченце знаеше, че това е непростимо. Не можеше и да отрече, че обича Халид. А според него те наистина са женени. Докато беше девствена, животът й изглеждаше много по-разбираем.

Сенките се удължиха. Хедър седеше вече от дълги часове в седлото. Чувствуваше се уморена и твърде омаломощена, за да продължи да се гневи на мъжа си.

Чувствата му са толкова силни, че се ожени за нея. Сигурно ще успее да го придума и за християнски брак. Но на принца му е нужно, изглежда, повечко време. Трябва просто да прояви търпение.

Но как да го склони? С разумни доводи? Едва ли е възможно, та той разсъждава толкова нелогично. Иначе щеше ли да вземе жена, която се опълчва така яростно срещу езичеството. Дали да опита с мекота, или да остане непоколебима? Сигурно ще е по-добре с кротост. Но дали тя ще я доведе до целта? Принцът е невероятен инат.

Очите й все се затваряха като на малко момиченце, и тя пак се гушна в гърдите на Халид.

На свой ред принцът реши да й даде повече време, за да свикне с живота на османска принцеса. Обичаше това силно и пламенно същество. Не биваше да я прекършва, но трябва и да я свикне да го слуша. Не желаеше съвместният им живот да е отровен от непрекъснато мерене на силите. Съпругата му е не само най-необикновената, но и най-красивата жена, която бе виждал.

Освен това Хедър явно се е променила, има доверие в него и не подхваща непрекъснато кавги. А колко бързо научи неговия език, само дето все още бърка ударенията. Убеден бе, че не греши, като се съобразява с нея и не стои упорито на своето.

Цял Истанбул приказваше само за дивата, необуздана хубост, пленила с щурм сърцето на опасния принц. Докато яздеха през тесните улички на пазара, хората спираха и ги зяпаха неприкрито.

За разлика от тях Хедър проспа първата си обществена поява.

Когато се събуди, свитата на принца вече беше влязла в някакъв двор. Тя слезе от коня и се озърна. Когато Абдул мина край нея с кобилата, тя се вкопчи в оглавника и се притисна силно към животното.

— Благодаря ти за нашето приключение — прошепна й тя в ухото. — Ще мога ли да я посещавам? — обърна се към Халид.

— Разбира се, но само с придружител.

Изведнъж някой до нея се изкашля. Беше Омар. Двете му очи бяха насинени, а на носа му се издигаше яка цицина. Хедър изпита угризения на съвестта.

— Толкова съжалявам, Омар — каза тя и взе ръцете му в своите. — Не исках да ти причиня болка, но нямах друг избор.

Омар кимна и прие мълчаливо извиненията й. След това поздрави Халид.

— Миримах ви очаква, господарю. Моли двама ви да я посетите за кратко в нейните покои, преди да си легне.

— Майка ми никога не е молила за нищо — отвърна Халид и настроението му явно се влоши. — Нали знаеш какво наказание очаква лъжеца.

За разлика от него, Хедър се разсмя.

— Какво ти е толкова смешно? — попита я той ядосано.

— Ти си смешен.

Халид я привлече към себе си, вдигна фереджето и я целуна.

— Забранено е да се присмиваш на съпруга си.

— Този път лъжеш! Хем знаеш какво е наказанието за лъжа. А пък съпрузи без език вече не могат да командват съпругите си.

— Значи не би имала нищо против.

Като видя с колко любов се закачат тези двамата, настроението на Омар се подобри. Изглежда единият беше опитомил другия. А това значи, че двамата ще имат куп деца. Бъдещето му е сигурно. О, слава на Алах!

Мислите на Халид не бяха толкова радостни. Срещата с майка му вече не можеше да се избегне.

— След половин час ще почукаш и ще прекъснеш разговора ни — заповяда той на Омар. — Тогава господарката ти ще пожелае да се изкъпе и да хапне нещо за вечеря.

Халид поведе Хедър през къщата, в която беше израсъл. Пред една тъмна врата спря, почука и отвори вратата. Хедър го последва колебливо.

Миримах беше седнала в салона си като същинска кралица, благоволила да даде аудиенция. Хедър беше дълбоко потресена от това горделиво същество, което я гледаше отвисоко.

Въпреки годините си — Хедър й даде някъде към тридесет и пет — Миримах все още изглеждаше чудесно, а на млади години трябва да е била голяма хубавица. В светлокестенявата й коса проблясваха тънки сребърни нишки. Очите й бяха с цвят на лешник. Лицето й беше сякаш копие на това на нейния син.

Значи това е жената, която чух да говори с такова пренебрежение за своя син, помисли си Хедър. Веднага усети как в нея се надига инстинктът за самосъхранение. И тутакси намрази тази жена, въпреки че още не беше разменила с нея нито дума.

Халид и Хедър седнаха до ниска масичка срещу Миримах.

— Майко, искам да ти представя съпругата си — каза Халид.

— Тя говори ли нашия език? — попита го майка му.

— Да — отвърна Хедър.

— Хедър, искам да ти представя майка си — пренебрегна той обаждането й.

Без изобщо да я приветства с добре дошла, Миримах посегна към фереджето на снаха си. Но Хедър беше по-бърза. С едната си ръка стисна здраво фереджето, с другата спря ръката на Миримах.

— Не бива да ме докосвате без разрешение от моя съпруг — обясни й тя с нежен гласец.

Ужасно изненадана, Миримах бързо свали ръка. През целия й живот никой не се бе осмеляват да се противопостави на намеренията й, били те страхотни заговори или дребни прищевки. Затова сега направо онемя.

„Трябваше да предположа, каза си Миримах, че нескопосният ми син няма да успее даже да си избере подходяща жена. Тази малка варварка не знае ли, че съм сестра на султана? Само една дума от моята уста и животът на неверницата ще струва колкото прашинка. Ще накарам тази самозванка да скимти за милост.“

Що се отнася до Халид, той вече не проумяваше как е могъл да се бои, че двете жени могат да се съюзят срещу него. Неговата съпруга — за което благодареше от сърце на Алах — беше твърде смела и темпераментна, та да се покори на волята на свекърва си.

Въпреки че от кавгата им бяха минали само няколко часа, Хедър вече играеше пред майка му ролята на любеща съпруга. В това невероятно семейство все някой трябва да е на страната на Халид, мислеше си Хедър, а кой е по-подходящ за това от съпругата му?

— Извини ме за неучтивостта — каза Миримах, която вече се беше овладяла. — Просто съм ужасно любопитна да видя новата си дъщеря.

— Аз си имам майка. Тя живее в Англия — изчурулика Хедър. После се обърна към Халид. — Съпруже, позволяваш ли ми да си сваля фереджето?

Халид беше направо смаян от необичайното покорство на Хедър, но играта толкова му хареса, че веднага се включи. Ужасеното лице на майка му беше достатъчно, за да подобри настроението му.

— Позволяваш ли, малко Диво цвете? — попита той и вдигна нежно фереджето й.

Миримах я гледаше с поглед, който вдъхваше страх. Но Хедър даже не сведе очи.

— Много си красива — изрече най-сетне Миримах. — Добре разбирам защо синът ми се е оженил за теб.

Хедър се усмихна учтиво и се престори на смутена. За тези кратки секунди Миримах успя да разбере, че при тази жена комплиментите не постигат целта си. Беше очевидно не само хубава, но и не по-малко умна. Миримах позвъни с малко златно звънче.

Една слугиня влезе толкова бързо в стаята, че сигурно беше подслушвала. Тя сложи на масичката поднос и изчезна по знак на господарката си.

До турското кафе на малки чинийки имаше „рогца на газела“ — с извитата си форма тези сладки от брашно, млени орехи и мед наистина напомняха рогцата на изящните животни.

Хедър отпи от кафето и се задави ужасена. Никога не й се бе налагало да пие нещо по-горчиво. Идеше й да си измие устата със сапун, за да се отърве от отвратителния вкус.

Халид я потупа внимателно по гърба.

— С тази отрова човек трябва първо да свикне.

— Отрова ли? — попита ужасена Хедър.

— Така му е думата — засмя се той.

Хедър го погледна. И изведнъж прихна да се смее. Наистина ли обича този мъж?

Миримах мислеше за съвсем друго, докато сърбаше горещото кафе.

Какво е прихванало сина й? Доскоро всички го наричаха само Дивия звяр на султана. Но сега в очите му се чете не гняв, а любов. А снаха й го гледа сияеща, сякаш току-що й е свалил звездите от небето. Не, не е възможно. Никоя нормална жена не би обикнала толкова обезобразен мъж.

Изглежда това е отговорът. Тази жена от Запада е луда. Всяка умна млада жена би се проснала в прахта пред нея, дъщерята на Сюлейман и Хюрем. Но Хедър сигурно е душевно болна.

Това зачертаваше плановете на Миримах. Беше се надявала да използва отвращението на чужденката от Халид, за да я превърне в свое оръдие. Но тази отвратителна жена бе имала смелостта да се преоблече като мъж и да потегли без закрила, без свита. Беше вече повече от ясно — тя не може да бъде контролирана.

Халид и Хедър й се представиха като влюбена двойка. Дали са пак толкова близки и насаме? Или всичко е преструвка? Дали не може да забие клин между тях?

— Учудена съм, че си успял толкова бързо да я опитомиш — каза Миримах на сина си.

— Не съм животно, което трябва да бъде опитомявано — отговори вместо него Хедър. Усети как гневът й се надига. — Не съм и няма робиня, за която може да се говори в нейно присъствие.

— Подобен тон е недопустим — възмути се Миримах.

— Освен това, изглежда, зле са ви осведомили. Съпругът ми и аз чудесно се разбираме. От край време е така, и така ще е винаги.

Халид я гледаше смаян. Беше ли забравила как наказват лъжците в неговата страна?

— Но тогава защо избяга?

— Малко недоразумение — отвърна кратко Хедър. Не виждаше причина да допуска тази личност да я подлага на изпит.

На Миримах й се наложи да си поеме въздух. Никои никога не беше се държал така непочтително с нея.

Халид се стараеше да не проявява чувствата си. Сигурно трябва да смъмри Хедър за държанието й, но представлението толкова му харесваше. Досега всеки, който се бе опълчвал срещу майка му, беше губил. А сега неговото непокорно Диво цвете се оказа май по-силно от нея.

— Сине, мисля, че изборът ти не е сполучлив — отсече Миримах. — Трябва веднага да се разведеш с нея. Ще кажа да викнат свидетели.

— Няма! — лицето на Халид потъмня от гняв.

— Тя е яздила два дена съвсем сама — не отстъпваше Миримах. — Викни поне лекар да провери дали е девствена.

Сега трябваше Хедър да си поеме дъх. Едва успя да се сдържи. С най-голямо удоволствие би издрала лицето на това чудовище.

Халид веднага разбра, че тя едва сдържа яростта си. Прегърна я успокояващо през рамо.

— Тя беше девствена, майко.

— Изключено я тя да се появи в Топкапъ, преди да се научи как да се държи — Миримах искаше на всяка цена да наруши хармонията между съпрузите. — Ако нямаш нищо против, аз ще й обясня каква трябва да бъде добрата съпруга.

— Но къде е Тина? — попита вместо отговор Халид. Очевидно нямаше никакво желание да се поддава на провокациите на майка си.

— На гости при братовчедка си — отговори Миримах. — Слава на Алах, че я изпратих в Топкапъ. Поведението на тази жена би й повлияло много зле. Ах да, можа ли поне да разбереш къде се крие Невестулката?

Хедър погледна въпросително Халид, а той на свой ред предупреждаващо майка си. Но Малик спаси положението. Внезапно вратата се отвори и той нахлу без предупреждение.

— Каква идилия! — каза ухилено и се отпусна на една от големите възглавници. — Щастливото семейство! Такава гледка винаги ми е била приятна.

Хедър посегна към фереджето, но Халид я възпря със смях.

— Малик е от семейството. Пред него няма нужда да се забулваш.

Малик й се усмихна.

— Как е братовчедка ми? — попита Хедър.

— Ейприл е добре. Но не ме оставя на мира и все ме пита кога ще я доведа да ви гостува в Истанбул — обърна се към Халид и заяви: — Дължиш ми двайсет и пет хиляди жълтици.

— За какво?

— Платих на Акбар.

— Дал си му двайсет и пет хиляди жълтици? — възкликна недоумяващ Халид.

— Мурад, изглежда, си е поставил за цел да те превърне в бедняк — ухили се Малик. — Той купи десет девственици, най-доброто, което можеше да предложи Акбар. Нали ти сам му каза да си избере стоката. Струваш на мъжа си цяло малко състояние — обърна се той към Хедър.

Хедър не разбираше добре за какво става дума. Погледна питащо мъжа си.

— Но за какво говорите?

— После ще ти обясня — отговори Халид.

— За пилеене на пари, ако питате мен — каза високо Миримах.

— Теб никой не те пита — изруга Хедър на английски.

Малик беше явно развеселен. Сега щастливото семейство вече беше пълно.

— Какво каза току-що? — попита Халид. Трябваше все пак да бди от малко за поведението й.

Хедър го изгледа невинно.

— Казах, че съм капнала от умора.

— Тя лъже — изсъска Миримах, въпреки че не разбираше дума английски.

Някой почука плахо на вратата.

— Влез! — извика Халид.

Омар пристъпи в салона.

— Както ми е заповядано, бих искал да придружа сега господарката си до банята.

— Върви с Омар — каза Халид. — После ще вечеряме заедно.

Щом вратата се затвори след Хедър и Омар, Миримах веднага изсъска:

— Тя е невъздържана и невероятно неучтива. Но добре подхожда за диво животно като теб.

— Значи е наследил нещичко от теб — закачи я Малик.

Миримах пренебрегна това вметване.

— Кога ще я отведеш у дома си? Скоро, надявам се.

— Веднага щом мога, майко — отговори Халид. — Но преди това Фужер ще умре.

— Според мен отдавна трябваше да е мъртъв — каза Миримах.

— Твоето мнение не интересува никого — отвърна рязко Халид. Все още беше бесен на майка си.

Малик се ухили. Алах му е свидетел, понякога му се струва, че слуша съпругата, а не съпруга.

— Ти дори още не знаеш къде се крие Невестулката — каза Миримах.

— Утре ще направим посещение на граф дьо Сасари — каза Халид на Малик. — Корабът му още ли е на котва в пристанището?

Малик кимна.

— Бих искал да се погрижиш засега за жена ми — обърна се Халид към майка си.

— Искаш да приютя тази змия?

— Или ще се погрижиш за нея, или ще я отведа у дома — отговори Халид. Но откога жена му е станала за него по-важна от отмъщението срещу Фужер?

— Добре, няколко дена все някак ще я издържа — съгласи се Миримах.

 

 

Докато в салона срещу Фужер се крояха кървави планове за отмъщение, Хедър следваше Омар през лабиринт от коридори към банята. Къщата на Миримах не беше толкова стара, колкото Палатът на девственицата. Коридорите бяха по-просторни, а прозорците, които гледаха към голям вътрешен двор, пропускаха много светлина.

Омар беше извънредно учтив и внимателен, но и много сдържан. Вече не я гледаше в лицето, а докато говореше с нея очите му бяха приковани в пода. Беше наранила жестоко беззащитния малък евнух и сега се заклеваше никога вече да не се отнася зле с него.

Когато влязоха в банята, две слугини дотичаха, за да й прислужват. Но Омар им даде знак да се махнат, защото знаеше колко притеснена е господарката му. Сигурно няма да иска тези непознати момичета да я изкъпят и да я подготвят за първата й брачна нощ.

— Вървете — каза той и понечи да ги отстрани с движение на ръката. — Сам ще се погрижа за принцесата.

— Но нали вече носиш видими белези от благоразположението й към теб — изкиска се едната. — Трябва да те пазим от нея.

Обидата накара Омар силно да се изчерви. Но какво можеше да каже? Всички слугини и робини на Миримах знаеха, разбира се, отдавна, че не се е справил като евнух.

— Да не сте посмели още веднъж да говорите така неуважително с любимия слуга на моя съпруг — заповяда Хедър.

Двете робини пребледняха от страх.

— Моля да ми простите — каза едната и дълбоко се поклони.

— Следващия път вече няма да съм толкова великодушна — Хедър се опита да вложи в отговора малко от високомерието на свекърва си. — Защото тогава ще заповядам да ви отрежат езиците. Разбрахте ли ме?

— Д-да, принцесо — изпелтечиха и двете.

— А сега се извинете на Омар.

Двете робини се поклониха дълбоко на евнуха.

— Прости ни, Омар. Не искахме да проявим неуважение.

Омар се изпъчи. Възкръглите му гърди щяха да се пръснат от гордост.

— Приемам извинението ви. А сега се пръждосвайте от тук и повече не ни пречете.

— Благодаря ви, че ме защитихте — каза след това Омар тихичко на Хедър, докато й махаше космите с бадемовия мехлем.

— Това е най-малкото, което можех да сторя. Съжалявам, че ти причиних толкова страдания — отговори му тихо Хедър.

Омар кимна скромно и се усмихна плахо на господарката си. После продължи без дума повече работата си. Изчетка блестящата и коса, изми я с отвара от билки, от което тя засия още по-червеникава, после я покани да влезе в каменно корито с гореща вода и да се отпусне за няколко минути.

Накрая се изкашля многозначително.

— Господарке, искам да поговорим за вашата брачна нощ — това полудете сигурно нямаше представа какво го очаква.

— Омар, моята брачна нощ беше снощи — усмихна му се тя.

Това трябва да беше причината господарката му да е станала толкова мила, помисли си Омар. Той беше щастлив. Тя и принцът ще имат много деца и неговото щастие…

Ужасна мисъл пресече мечтите му посред бял ден.

— Господарке, мога ли да попитам кой ви подготви за миналата нощ?

— Съпругът ми пое задачата на евнух. Поне за няколко минути — засмя се Хедър. После наведе очи и сякаш изведнъж се замечта. Омар я отведе до една мраморна пейка, за да я масажира. Изпита облекчение, че няма съперник.

— Лицето още ли те боли? — попита го изведнъж Хедър.

— Да, малко, особено когато кихам.

— Не исках да пострадаш — отново се извини Хедър.

— Вече го забравих — излъга храбро Омар. — Легнете по корем, за да мога да масажирам раменете ви — той взе малко алое и го стопли в ръка, за да се втечни. — Много сте напрегната.

— Заради тази моя свекърва — измърмори Хедър.

— Ужасна жена — побърза да се съгласи Омар.

— По-ужасна от мен?

— Вие изобщо не сте ужасна, господарке. Просто не сте свикнала още с обичаите в нашата страна.

— Възможно — измърмори Хедър, а после попита: — Малик каза, че съм струвала на Халид цяло състояние. Знаеш ли какво искаше да каже?

— Принцът наистина плати цяло състояние, за да може да ви задържи — отвърна, явно възхитен, Омар. — Мъжете, поканени на търга, бяха така пленени от хубостта ви, че наддаването стигна до невероятни суми. При всяко ново предложение лицето на моя господар ставаше все по-мрачно. Вие стояхте на подиума и изведнъж залитнахте. Тогава той се втурна напред и ви хвана — очите на Омар пламтяха от възхита. — Той се обърна към мъжете и заяви, че наддаването е приключило. Но никой не искаше да се съгласи. Затова той предложи на гостите всеки да си избере за негова сметка друга робиня. После принц Халид ви донесе тук и отиде право при имама, за да ви направи още същата нощ своя принцеса. Това не е ли чудесно?

— Но защо е решил да се ожени за мен? — Хедър си помисли, че тази страна със своите обичаи и нрави наистина й е чужда. — Та нали той вече ме беше направил своя робиня.

— Принцът ви боготвори — отговори Омар.

— О, глупости! Та това звучи като приказка — Хедър сякаш се позамисли. — Омар, имам нужда от твоя съвет.

— То е част от задълженията ми, господарке.

— Как е най-добре да се държа с принца? Да проявявам любовта си към него, или да се отнасям към него като майка му?

На Омар изобщо не му се наложи да се замисля.

— Бъдете нежна с него, господарке — премълча само, че опазването на домашния мир също е едно от задълженията му. — Обърнете се, моля ви.

Хедър се обърна по гръб. Омар масажира бедрата и корема, втри в гърдите й малко алое, за да са корави. Господарката му беше свикнала изглежда много по-бързо с новия си живот, отколкото го осъзнаваше. Само преди няколко седмици нямаше позволи така да я докосват.

— Да познаваш някой католически свещеник? — попита Хедър.

— Не. Защо?

— Просто така. А защо жените ви трябва да ходят забулени?

— Жена, която ходи незабулена, е нещо неприемливо — Омар сякаш повтори дума по дума обяснението на Халид. — Незабулената жена въвежда мъжа в изкушението да пожелае собствеността на друг мъж.

— Собствеността ли? — Хедър не вярваше на ушите си.

— Съпругата е собственост на мъжа. Вие сте собственост на принц Халид. Без негово разрешение никой мъж не бива да вижда лицето ви. Хубостта ви трябва да служи единствено и само на неговото удоволствие.

— А хубостта на моя принц? Значи и тя трябва да е предназначена единствено и само за моето удоволствие.

— Според вас принцът е хубав? — Омар беше много изненадан.

Сега беше ред на Хедър да се изненада.

— А според теб не е ли?

— Въпреки белега той наистина е привлекателен мъж — измъкна се Омар.

— Белегът му е хубав като него. Той придава на лицето му характер.

Отговорът й направи Омар безкрайно щастлив. Неговата господарка обича неговия господар. О, те ще имат много деца. Щастието му е осигурено. Слава на Алах!

Той й облече яшмака и я придружи до покоите на Халид, където вече беше сложена лека вечеря. Големият салон беше приятно затоплен, защото мангалът беше запален. Но вечерята от маслини, орехи, козе сирене и сусамени гевречета поразочарова Хедър. От закуска беше хапнала само от сладкишите при Миримах. Освен това Хедър беше сякаш непрекъснато гладна, както бе забелязал и мъжът й.

— Няма ли нищо друго за ядене? — попита тя, разочарована.

— Това е само за предястие. Ще донеса топлите гозби веднага щом дойде принцът.

— Омар, обичаш ли яйца? — попита тя с хлапашка усмивка.

— Да.

— Какво предпочиташ, жълтъка или бел…

Вратата се отвори и влезе принцът, който също току-що се бе изкъпал. Омар напусна покоите, за да се погрижи за вечерята.

— Хайде да се поразходим в градината — предложи Халид.

Хедър сложи ръка в неговата и двамата излязоха през голямата порта в градината, осветена с факли. Тя потрепери от вечерния хлад и се гушна в него.

Вдиша ароматния въздух на градината.

— О, колко хубаво мирише. Всяко цвете има свой мирис, а всички заедно се сливат в съвсем нов и особен аромат.

— Като нас, когато се любим — каза Халид.

Хедър се изчерви.

— Като се върнем в Палата на девственицата, ще ти покажа градината там. Тя е дори по-хубава от тази на майка ми. Защото сам съм я правил.

— Колко си кадърен — закачи го Хедър.

Той й стисна ръката и я отведе до едно лилаво-златно цвете с цветове като звезди.

— Древните гърци са вярвали, че тези астри пропъждат злите духове.

— А как се казва ей това? — Хедър посочи едно виолетово цвете.

— Това е венерино огледало — отговори Халид. — Според легендата богинята Венера притежавала магическо огледало, което правело красив всеки, който се огледа в него. Един ден тя изгубила огледалото. Намерило го бедно овчарче, но не му се щяло да го върне. Амур се опитал да му отнеме огледалото и го счупил. Та навсякъде, където паднали късчета от огледалото, растат днес тези цветя.

— Красива легенда — каза Хедър. Тя обичаше да слуша Халид.

Принцът посочи друго цвете.

— Това там се нарича аморфофалус. От него се правят любовни напитки.

Хедър се изкиска.

Бавно се върнаха в палата. На терасата спряха и хвърлиха последен поглед към нощното небе.

— Защо е толкова сърдита майка ти? — попита Хедър.

— Защо ме питаш? — засмя се Халид.

— О, само така. Просто съм любопитна.

— Въпреки че води разсипнически живот, тя е безкрайно нещастна — отговори Халид. — Тя е много по-амбициозна и преди всичко много по-оправна от Селим. Да беше се родила мъж, Миримах щеше да стане султан. А сега живее с дълбокото си разочарование.

— Мислиш ли, че и аз мога да стана като нея? — попита загрижена Хедър.

— Миличко, вие двете сте различни като деня и нощта — каза Халид. — Майка ми е властолюбива, черта, която ти е чужда. Тя е мъж в тялото на жена. И поне към мен не изпитва никакви майчински чувства. Не бива да забравяш също, че смъртта й отне съпруга, дъщерята и сина.

— От какво умря баща ти?

— Беше екзекутиран по заповед на султана.

Хедър беше ужасена.

— Чичо ти е заповядал смъртта на собствения си зет?

— Не той, а дядо ми.

— Но това е ужасно!

— Наистина ли толкова те учудва? — изненада се Халид. — Но подобни политически ходове се правят навярно и при вас, в Англия.

— Откакто съм родена, вече не.

— Ти си едва седемнайсетгодишна, почти дете — отговори Халид. — Но повече от смъртта на баща ми я порази смъртта на сестра ми и брат ми, и двамата още толкова млади. И двамата тежат на съвестта на Фужер.

— Ти наистина ли ще го убиеш?

Халид я привлече към себе си.

— Това би ли те разстроило?

— Ако Фужер е виновен, заслужава и да умре — каза Хедър.

Въпреки че мнението й нямаше всъщност никакво значение, Халид изпита облекчение.

— Значи оправдаваш отмъщението?

— Мисля, че бих отмъстила за смъртта на баща си, стига да можех — съгласи се Хедър.

Халид искаше на всяка цена да избегне темата, защото тя означаваше всеки път безсънни нощи. Затова умело я смени.

— Защо се настрои от самото начало враждебно към майка ми?

— Но и тя се отнесе по същия начин с мен.

— Не, мъничката ми, не е вярно. Но ти от първия миг я намрази. Сякаш предварително си го беше решила. Защо?

— Не искам да те наранява — изпелтечи Хедър.

Той я привлече плътно към себе си и погледна с влюбен поглед сладкото й лице. Понякога очите й му напомняха прозрачни зелени морски дълбини, понякога бездънни планински езера. Сега силно потрепери.

— Толкова важни ли са за теб чувствата ми? — попита той и преди тя да отговори, страстно я целуна.

— Да, Халид.

— Що се отнася до майка ми, отдавна вече не може да ме нарани, каквото и да ми каже. Обещавам ти.

— През нощта, когато избягах, бях се скрила в градината. Чух гласове край един храст. Беше майка ти, говореше с някого. Изрече презрителни думи за теб.

— Като например?

— Не е необходимо да го знаеш. Смятам само, че всяко дете има нужда от майка, която да го обича безмерно. А жена, която не говори с привързаност и любов за децата си, аз не мога да уважавам.

Халид отново я целуна. И отново. И отново. Като сложи вечерята, Омар реши да излезе на балкона да ги извика.

Гледката, която видя, го направи свръхщастлив. Те сякаш нямаха нужда от никого другиго на света.

Той се оттегли безшумно. На всяка влюбена двойка на този свят й е все едно дали яденето е още топло, или е изстинало.

Слава на Алах! — измърмори той и затвори вратата зад себе си.