Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деверо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Патриша Грасо. Неверница в сарая

ИК „Ирис“, София, 1999

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–038–2

История

  1. — Добавяне

4

Хедър се събуди от някакво чудесно благоухание. Изглежда беше спала няколко часа. Отвори очи и видя принца, който вечеряше, излегнат върху възглавници. Тя простена, протегна се с удоволствие и чу изведнъж, че червата й куркат.

Халид вдигна очи. Погледът му бе станал друг. Беше я видял спяща, беше стоял близо до нея, без тя да разбере. Хедър се усети изведнъж притеснена.

Но гладът надвива на такива чувства. Вече искаше да седне до Халид, но гласът му рязко я спря.

— Остани там.

— Но защо?

Стоманеносините му очи я оглеждаха цяла.

— Защото така искам.

Хедър спря. Халид вече не й обръщаше внимание и продължаваше да се храни.

Ще му бъда равностоен партньор в тази игра, реши Хедър. Щом той я пренебрегва, ще го пренебрегва и тя. Хвърли поглед към вкусните ястия, чийто аромат я беше събудил.

Беше сбъркала, защото вечерята на Халид изглеждаше наистина многообещаващо. Имаше аспержи с оцет и олио, сочно печено агнешко месо, ориз с шафран, питки, праскови, смокини и грозде.

Стомахът й се обади.

Халид вдигна учуден глава.

— Гладна съм — заяви Хедър, отпусна се на една възглавница до Халид и му се усмихна малко смутено.

— Моето удоволствие има предимство. Ще свикнеш да чакаш — Халид я гледаше по-скоро учуден, отколкото ядосан. Как е било възможно да допуснат жена да стане толкова горда и непокорна? Тя вярва, изглежда, че може да го покори с една усмивка. Но скоро ще да разбере, че не е така. Сякаш изобщо не схваща какво означава да си робиня на османски принц. Утре заран ще се залови с възпитанието й.

Хедър се опита несръчно да си открадне смокиня, но Халид я перна по ръката.

— Жените нямат право да споделят трапезата на мъжете. Нито роби да седят на масата на господарите си.

— При вас жени и мъже не се ли хранят заедно? — Хедър беше направо смаяна.

Халид кимна.

— Какво варварство!

— Тъкмо обратното. Това говори за високоразвита култура. Ти си от варварска страна, не аз.

Хедър се закле да си държи езика и да не отвръща на подобна безсмислица. Всъщност нямаше намерение да рискува вечерята си. Но след това ще каже мнението си на това толкова необразовано чудовище.

Изглежда успя да го измами, защото Халид продължи без повече коментари вечерята си. Изведнъж червата й закуркаха много силно.

Халид извика със звънче слугата, който му донесе вода да си измие ръцете и раздига чиниите.

— Донеси ядене на робинята — каза Халид на развален английски.

— Говориш английски? — попита, смаяна, Хедър.

— Учил съм много неща в училището за принцове в Топкапъ — отвърна Халид, но вече на френски. На слугата повтори заповедта си на турски.

— Откъде знаеш толкова добре френски? Нали си англичанка.

— Майка ми е французойка — отговори малко поуспокоена Хедър, защото вече предвкусваше вечерята. Тя си взе парче месо и малко ориз.

— Не съм ти позволил да ядеш — смъмри я Халид.

— Моля те, мога ли да хапна нещо?

В този миг слугата на Халид се върна с купа, която сложи на масата пред Хедър. Разочарована, почти отвратена тя погледна това нещо, очевидно негодно за ядене.

— Ново мъчение, нали? — попита тя принца, вече бясна.

— Вечерята ти. Това е кускус и се прави от…

— Изглежда, сякаш някой е повърнал — Хедър блъсна решително купата и посочи като малко дете остатъците от месото на Халид. — Искам това.

— Искаш да ядеш същото, каквото и господарят ти? — престори се на възмутен Халид. Но в същия миг побутна към нея чинията с агнешко и ориз.

Тя посегна лакомо с пръсти към яденето.

— Ще получа ли благодарност за това благоволение? — попита Халид.

— О, Халид, добри ми господарю! Вие сте олицетворение на великодушието! — нареждаше от няма и къде Хедър и се надяваше да получи най-сетне позволение да яде.

— Обичам да споменаваш името ми — засмя се Халид и стана, за да излезе.

— Но къде отиваш? — извика му Хедър през рамо.

Халид спря до входа на шатрата. С измъчен глас изрече бавно, та дано робинята му най-сетне го проумее:

— Колко пъти да ти казвам, че робинята не може да задава въпроси на господаря си.

— Ама не ми се яде сама — Хедър първа се учуди на отговора си. Какво, за Бога, й става? Тя е пленница на този непредвидим и опасен мъж. А по неизвестни причини не иска той да я остави сама.

Халид беше приятно изненадан.

— Молиш ме да ти правя компания?

— Не, не — изчерви се Хедър. — Просто не съм свикнала да се храня сама.

Халид се върна и седна пак до нея. Та значи неговото пленено птиче се чувства самотно. Тъкмо такъв е планът му. Така може да я свикне да изпълнява желанията му.

Хедър ядеше бавно и се наслаждаваше на всяка хапка. После си облиза възхитена пръстите.

Чувствеността на този несъзнателен жест не се изплъзна на Халид. Той я изгледа тайничко и не можа да скрие от себе си, че я намира по-привлекателна, отколкото би желал. Тя будеше изглежда, нещо в него, чувство, което отдавна не беше изпитвал.

Но сега чувствата бяха неуместни.

— Държиш се на масата по-зле от прасе — избоботи той.

Хедър го изгледа яростно.

Халид дръпна чинията й.

— Гладна повече ми харесваш.

— Съжалявам — извини се Хедър и привлече отново чинията към себе си.

— Разкажи ми нещо за себе си, робиньо.

— Какво искаш да знаеш? — отвърна Хедър и си натъпка устата с още едно парче ароматно месо, погледна мазните си пръсти и ги облиза внимателно и превзето.

Халид трябваше да затвори за малко очи, така го възбуждаха тези движения.

— Как си живяла, преди да се запознаем?

— Искаш да кажеш, преди твоят приятел да ме отвлече! — поправи го Хедър.

Халид сви рамене.

— Както щеш го кажи.

— Баща ми беше граф Базилдън. Той почина преди няколко години. Английската кралица, роднина на татко, стана настойничка на сестрите ми, брат ми и мен. Най-голямата ми сестра, Катрин, живее със съпруга си в Ирландия. После е Бриджит, омъжена за шотландски граф. Брат ми Ричард, настоящият граф Базилдън, е най-малкият в семейството.

— А майка ти?

— И тя живее в нашия замък, в Базилдън.

— Той вече не е твой замък. Сега живееш тук, при мен — поправи я Халид.

Хедър направи отегчена гримаса.

— Ти обичаш ли граф дьо Болийо? — всъщност Халид не искаше да задава този въпрос.

— Невестулката ли? — изтърва се Хедър с присъщия й темперамент.

Халид отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Исках… да кажа… — подхвана Хедър и се изчерви.

— Зная какво искаш да кажеш. По изключение сме на едно мнение — отвърна Халид.

— Няма значение дали обичаш съпруга си или не — повтори Хедър, със съзнание за дълг, думите на майка си. — Задължението на съпругата е да подари на мъжа си наследници и да се грижи ежедневието да протича гладко.

— И в моята страна сме на това мнение — кимна Халид.

— Тогава разкажи ми нещо за твоята страна — помоли Хедър.

Но преди Халид да отговори, в шатрата влезе Абдул.

— Малик ви праща това, господарю — той сложи на масата малка табличка и изчезна пак така безшумно, както беше влязъл.

На подносчето имаше малки светли курабии, кръгли, с гладка повърхност и орех в средата за украса.

— Може ли да опитам една? — полюбопитства Хедър.

Халид кимна.

— Започваш да се държиш по-добре.

Хедър отхапа внимателно от сладкиша и лицето й светна от възхита. Тя се наслаждаваше на пълнежа от млени бадеми и фъстъци, а Халид на неподправената й, толкова непосредствена радост.

— Вкусът им е чудесен! — възкликна Хедър и продължи да си хапва. — Какво е това?

— Казват се момински гърди.

Хедър за малко не се задави. Халид не можа да не се засмее.

— Но от какво са направени? — засмя се и Хедър. Усмихнат, принцът беше много привлекателен. Жалко, че не го правеше по-често.

— Наричат се момински гърди, понеже…

— Престани, моля те — прекъсна го Хедър със смях.

— Какво, какво? Робиня не бива да прекъсва господаря си — закани й се шеговито с пръст Халид. — Кога най-сетне ще го проумееш?

— Ужасно съжалявам — подхвана Хедър, но вече отново се смееше.

Слуга донесе топла вода за ръцете. До купата бяха сложени малки зелени клонки.

Халид взе едно и го задъвка.

— Това е мента. Дъвчем я, за да премахнем дъха от храната.

Хедър посегна към едно клонче и го задъвка предпазливо.

— Откъде ти е всъщност този белег? От сражение?

Зададеният между другото въпрос заличи отведнъж приятното и непринудено настроение, което се бе възцарило между двамата. Халид извърна поглед от нея. Белегът почна да побелява, признак, който Хедър вече тълкуваше много точно.

Дивия звяр на султана се бе завърнал. Той я изгледа хладно, после студено. Въпреки че почваше да се бои от него, тя не сведе очи, скована от внезапната промяна.

— Твоята Невестулка ми го остави за спомен — отвърна най-сетне Халид и прокара палец по ръбестата повърхност на белега.

— О, Божичко! — прошепна Хедър.

— Златарят дойде — на входа на шатрата Абдул се колебаеше дали да влезе.

Халид стана и излезе.

Как се стигна до тази кавга? На Хедър й бяха обяснявали, че османлии и французи са се обединили против общия си враг, Испания. Как тъй Фужер и принцът са воювали един срещу друг?

Халид се върна след малко с нещо блестящо в ръката. Беше се зарекъл при разправията, която със сигурност щеше да последва, той да надвие, колкото и трудно да е.

За разлика от него, Хедър реши да изтърпи гнева му. Той пак ще се успокои, и, дай Боже, пак ще я остави сама.

— Погледни ме! — заповяда Халид.

Хедър вдигна бавно очи към него, от меките ботуши и тъмния вълнен панталон, към блестящото нещо в ръката му, широките му рамене и красиво изваяното лице.

— Хайде, стани. Имам подарък за теб.

— Подарък ли? — Хедър беше изненадана.

— Ей това тук — Халид вдигна във въздуха красива златна гривна, после обгърна с нея нежната й китка. Заключи я със златно ключе, което увисна на верижка на шията му.

Хедър го наблюдаваше смаяна. Сега Халид извади от джоба си дълга верижка от златни халкички, подобна на скъпа каишка за куче.

— Не, не, какво правиш? — дръпна се, ужасена, Хедър.

— Искам само да си осигуря спокоен сън — отвърна Халид и провря златната верижка през гривната на ръката й.

— Не! — Хедър го удари в слабините и изтича до дивана. Халид се закле, че няма да отстъпи и я последва.

— Ела тук, малко Диво цвете! Оох!

Халид я беше придърпал към якото си като стомана мускулесто тяло, но Хедър го беше отблъснала с този ритник в слабините. Този път той наистина побесня.

— Халид, обещавам ти, няма да бягам. Само не ме връзвай. Няма да го понеса — сълзи потекоха от очите й. Тя го замери с възглавница, която, разбира се, не го улучи. Нито втората, която той само отхвърли с досада.

Хедър извика високо, когато Халид я свали на пода и я затисна под себе и. Но опитите й да го отхвърли като необуздан кон, бяха напразни. Халид знаеше, че ще скоро ще й се наложи да се покори.

— Пусни ме, моля те.

Халид се надигна и я пусна. Тя плачеше безутешно. Халид разбра, че за тези сълзи сигурно има някаква причина.

— Сега ще спим — каза Халид и посегна към верижката.

— Не съм животно да ме оковаваш — изхълца Хедър. — Свали веригата, умолявам те.

— Та пак да избягаш! Не, няма да я сваля.

— Не!

— О, Алах, ела ми на помощ! — измърмори Халид и дръпна верижката, за да укроти опърничавата.

— Само да посмееш! Няма да позволя да ме оковеш, та да можеш после да ме изнасилиш.

Халид не отстъпи и върза верижката за леглото.

— А сега спи.

— Къде, тук ли?

— Робинята спи на пода до своя господар. Бъди спокойна, няма да те докосна.

Халид седна на ръба на дивана и почна да се съблича. За малко да й заповяда да му свали ботушите, но така сигурно щеше да накара чашата да прелее.

Изу си сам ботушите, изхлузи презглава ризата и стана, за да смъкне и панталона.

Кожата му блестеше на светлината на свещите. Ключът за гривната на Хедър лъщеше на мускулестите му, леко окосмени гърди. Хедър го гледаше тайничко и плъзна поглед от силните му рамене по яките ръце. Когато той посегна към пояса, тя се отърколи встрани и плътно затвори очи.

— Свиквай с моята голота, робиньо — Халид се обърна към нея, но видя само гърба й. — От утре ще ми прислужваш.

— Предпочитам да прислужвам на сатаната — измърмори Хедър така, че да я чуе.

— Ще ми служиш, иначе ще те бия.

„Хайде, почвай! — помисли си Хедър. Удряй ме, като не можеш да измислиш нищо по-добро. Но по този начин няма да промениш мислите ми. И при първа възможност, кълна се, ще ти прережа гърлото.“

Представи си как ще си отмъсти на принца. Мислите й ставаха все по-кръвожадни. Но не изпита никаква наслада или поне задоволено чувство за мъст при мисълта да причини болка на този гаден урод. Възможността да го види как лежи в собствената си кръв, дори я изпълни с тъга. Съвсем объркана, най-сетне заспа.

Подаръкът не осигури на Халид спокоен сън.

— Не, татко… Халид! — стенеше Хедър в своя кошмар. — Кръв! — викът й прониза тишината на нощта.

Халид се изправи като свещ и скочи от дивана долу при нея. Хедър се беше свила на пода и скимтеше насън. Халид я привлече към себе си, почна да я люлее нежно напред-назад, за да я успокои.

— Това е само сън — прошепна той.

Хедър се събуди, вкопчена в него.

— Какво сънуваш? — попита я загрижено Халид.

Беше едновременно пазач и покровител. Хедър мразеше този мъж.

— Мислите ми са само мои и ти няма да проникнеш в тях.

— Но твоите кошмари не ме оставят да спя.

— Моля хиляди път за прошка, господарю, но забравих какво съм сънувала.

Халид присви устни от толкова откровена лъжа.

— Викаше мен и баща си.

При споменаването на баща й Хедър се сви и се сгуши, против волята си, в прегръдката на Халид. Той я притисна по-силно.

— Аз ще те пазя тази нощ. Не бой се вече.

Хедър се опитваше напразно да се отблъсне с две ръце от гърдите му.

— Ти си гол.

— Но не и ти — Халид продължи да я държи здраво и я целуна леко по челото.

— Не желая да ме докосваш.

— Тихо, мъничко Диво цвете. Затвори очи и се отпусни.

Но необичайната близост на мъж, голотата му, която усещаше през тънката си дреха и прегръдката му, от която не можеше да се освободи, я накараха само още по-конвулсивно да се свие. Вцепенена, лежеше като дъска в прегръдката му, затворила здраво очи, и се опитваше напразно да не се възбужда от тази близост.

— Ако не се отпуснеш веднага, ще се нахвърля отгоре ти.

Заплахата беше достатъчна. След малко Хедър вече спеше дълбоко и непробудно.

За разлика от нея Халид дълго лежа буден. Трябва да разбере причината за нейните кошмари, иначе ще се повтарят всяка нощ. Вече знае кой може да му помогне — нейната братовчедка.