Патриша Грасо
Неверница в сарая (21)

21

— О, господи, умирам! — Хедър се беше надвесила над нощното гърне. Беше й ужасно зле.

— Болестта ви не е смъртоносна, господарке — каза Омар, който трябваше да й крепи главата. — Опитайте късче питка. Уверявам ви, вече няма толкова да ви се повръща.

— Не ми споменавай за ядене — простена Хедър. — Само като си помисля за храна, и ми прилошава. А тази нощ имах ужасен кошмар, огромен син домат се търкаляше надолу по някаква планина, тук, близо до двореца, пък аз стоях долу на брега и…

Стомахът й се преобръщаше при мисълта за храна. Хвана се здраво за килима и повърна в гърнето.

Омар с удоволствие би си запушил ушите. Шумовете бяха напълно достатъчни, за да му призлее и на него.

Вратата се отвори и влезе Халид. Погледна загрижено Хедър и веднага се залови да придържа главата й, докато тя повръщаше, но изкарваше само жлъчка.

Когато спазмите сякаш попреминаха, той я вдигна на ръце, сложи я на леглото, избърса лицето и ръцете й с влажна кърпа.

— Халид, умолявам те, прати да викнат свещеник.

— Нали от седмици вече не засягаме този въпрос. Защо ти е дотрябвал тъкмо сега свещеник?

— Защото ще умра, сигурна съм. А без изповед отивам право в ада.

— Не ти трябва свещеник — засмя се Халид, след като Омар отвърна с радостно кимване на питащия му поглед.

— Трябва ми — цупеше се Хедър като малко дете.

— Имаш още дълги години живот — уверяваше я Халид и я галеше нежно по червената грива. — Вярвай ми.

Хедър се надигна с мъка и го погледна гневно.

— Ти ли ще ми кажеш кога ще умра? Или искаш да знаеш колко стара ще стана? — Халид направо й се изсмя. — Позволяваш си да се присмиваш на една умираща? — възмущението в гласа на Хедър издаваше, че има повече сили, отколкото притежават обикновено умиращите.

— Казах й да изяжда всяка заран, преди да стане, парченце питка — каза Омар на принц Халид. — Това помага в повечето случаи срещу повдигане.

— Как може човек да преглътне, та макар и залък, като е вече полумъртъв? — продължи да пъшка Хедър.

— Ще изядеш веднага късче питка — на Халид му беше писнало от този хленч. — В противен случай ще те убия със собствените си ръце.

Хедър дръпна парчето от ръката му и отхапа малко.

— Дъвчете бавно — помоли я Омар.

— Готов си да измъчваш даже умиращи — каза тя нацупено на мъжа си.

Халид я прегърна, погали я по гърба. След малко попита:

— Сега по-добре ли си?

Хедър се позамисли над отговора си. Наистина, вече не й се повръщаше.

— Да, май съм вече по-добре.

— В такъв случай ще отидем сега двамата да се поразходим — предложи Халид.

— Не, още съм прекалено слаба. Може би по-късно — всъщност сега просто не й се ставаше.

— Хайде, ела да се поразходим в градината. Чистият въздух ще ти се отрази добре. Освен това имам май изненада за теб.

— Изненада ли? Каква? — Хедър се почувства изведнъж превъзходно.

— Първо да излезем.

— Сигурно ще ми призлее от аромата на цветята — възрази Хедър.

— Ами ще ти държа главата.

— И от това не ми става по-добре.

Халид се засмя и я дръпна да стане. Двамата излязоха под ръка в градината. Халид поведе Хедър по пътечката към каменната стена, обграждаща градината. Там я привлече зад висок храст. Зад него беше скрита малка вратичка. Тя се отвори със скърцане и откри широка гледка към брега.

— Оттук, принцесо.

Аргус пазеше лодките. Като чу скърцането на тайната врата, скочи и се понесе към тях. Понечи да близне Хедър по лицето, но Халид го блъсна.

— На място, Аргус — заповяда му той.

Вярното куче въртеше радостно опашка и гледаше очаквателно господарите си.

— Добро куче! — похвали го Халид и го погали по главата. После вдигна пръчка и я захвърли към лодките. Аргус веднага хукна да я донесе.

— Ела да поседнем — каза той на Хедър. — Тук, на камъните. Още пазят топлина от вчерашното слънце.

Хедър вдишваше свежия морски въздух.

— Колко хубаво мирише, дъхти на сол. Хайде, кажи каква е изненадата.

— Стрелата на Амур е улучила целта си.

— Искаш да ми се признаеш още веднъж в любов, Халид? Но аз вече го зная — Хедър беше разочарована.

— Съдбата ти е решена, принцесо.

— За какво говориш? — попита отново Хедър. — И каква изненада си приготвил за мен?

— Ето я твоята изненада — засмя се Халид и посочи корема й. — Ще имаш бебе, малко Диво цвете. Затова ти се повръща. Хедър не помръдваше. — Разбра ли ме? Ти носиш под сърцето си мое дете. А сутрешните прилошавания скоро ще преминат.

— Бременна? — Хедър го гледаше, сякаш току-що се бе пробудила от дълъг сън. Под развеселения поглед на Халид тя се изправи и погледна надолу към корема си, който си беше все така корав и плосък. Може ли наистина да е вярно? — питаше се тя. Погали корема си, но той беше на пипане същият като вчера. А сега значи изведнъж е бременна? Просия от щастие и подари на своя принц прелестна усмивка.

И в почти същия миг я налегна носталгия. Да е сега без майка си, каква ужасна мисъл.

— Халид, толкова ми липсват Англия и моята майка. Никога вече няма да ги видя, нали? И тя няма да знае, че има внуче.

С тъга в очите се отдалечи от него, без да дочака отговор.

Халид знаеше, че бременните са много чувствителни и често си менят настроението. Човек трябва да е много внимателен с тях. Той стана и й се усмихна.

— Обещавам ти след раждането да те заведа в Англия. Ще можеш да посетиш семейството си. А още преди това да напишеш на майка си дълго писмо. То ще стигне до адреса, мъничката ми, обещавам ти.

Великодушното му и смело обещание веднага я успокои. Погали с любов покритата му с белези буза.

— Но нали каза, че майка може да изиска връщането ми? И тогава султанът ще е принуден да ме прати в Англия.

— Само ако и ти го желаеш. Но нали зная, че ме обичаш. Това не може да ни раздели, Диво цвете. Нищо не може да ни раздели — и той я целуна продължително и нежно.

— Откъде знаеш, че съм бременна? — попита Хедър. — Наистина ли си съвсем сигурен?

— В задълженията на Омар влиза да разбира от тези неща.

Хедър пламна от срам при мисълта, че мъж е в течение на месечните й неразположения, толкова неприятни и на самата нея.

Халид изсвири и Аргус дотърча от брега.

— Може би трябва пак да починеш мъничко, Хедър. В началото на бременността трябва много да се пазиш.

Той я поведе през градината към покоите си. Аргус трябваше да почака господаря си в градината, докато Хедър се излегне отново на дивана. Междувременно Омар беше подредил стаята.

— Като се събудя, искам парче питка и две твърдо сварени яйца — викна Хедър на Омар.

Омар погледна принц Халид.

— Искате да кажете две твърдо сварени яйца или два жълтъка?

— Не, целите яйца.

— Ама аз мислех, че не обичате белтък.

— Може пък да е полезен за бебето ми — отговори Хедър. — Ще се накарам да го изям.

Омар се обърна и вдигна очи към небето. Щеше да е щастлив, ако успее да преживее тази бременност, без да си изгуби разсъдъка.

— Поспи сега малко — каза Халид и я целуна. — Аз съм вън, в градината. Ако имаш нужда от нещо, извикай ме.

Хедър кимна. Очите й вече се затваряха. Тя се обърна, протегна се с удоволствие на дивана и се унесе в ободряващ сън.

Следобедното слънце вече огряваше стаята, когато тя обядва и се поосвежи.

Младото семейство, състоящо се от Хедър, Халид, Кемал, Омар и Аргус, пое на малка разходка из градината. Хедър притискаше Кемал към себе си и му разказваше въодушевено каквото й минеше през ума — като че ли малкият вече можеше да я разбере. Но тъмнокафявите му очи се бяха втренчили с толкова възхищение в очите и устните й, че предположението сякаш не беше неоснователно.

— Бог, искам да кажа Алах, е благословил татко ти с голяма дарба за цветя и растения. Я виж, това са върбинки. А пък това — Хедър се понаведе с Кемал на ръце — това са герании. Някои миришат. А пък това тук са… забравила съм. Но ей там има гергини и астри. А пък тук баща ти е направил зеленчукова градина.

— Принцесо, трябва да си почивате. Прекаленото движение не е добро за вас. Пък и много говорите — Омар подскачаше, тревожен като квачка, около Хедър. — Не ви ли е студено? Веднага ще ви донеса шал. Или ви е прекалено топло?

Хедър се надяваше да успокои Омар само с поглед. Това ситно човече щеше да я подлуди. Дано само успее да изкара с него бременността си, без да се побърка.

Аргус се търкаше доволен в краката на Хедър. Искаше да види най-сетне какво носи тя на ръце. Хедър обърна Кемал така, че кучето да може да го види.

— А това мило същество е Аргус. Той ще те пази — и тя погали животното по главата. — Ще го правиш, нали?

Аргус размаха опашка и излая възторжено. Уплашеният Кемал веднага се разрева. Хедър го залюля.

— Спокойно, Кемал, не бива да се боиш. Пък и целувките му са по-страшни от лая му. И ти ще го разбереш — тя го погали по мъха на главичката. — Сега и аз нося дете под сърцето, сестриче за теб, и ти ще трябва да го закриляш. Баща ти още нищо не знае, но имам намерение да му народя цял обор сладки дъщери.

Зад нея някой високо се изсмя.

Хедър се обърна и смигна на мъжа си. Той изглеждаше наистина неприлично красив, толкова беше силен, мъжествен, и в същото време с толкова мекота и любов в очите.

— Тъй, тъй, значи това си намислила? — Халид се приближи към нея и й се закани шеговито с пръст. — Да ми народиш дузини капризни щерки, така ли? Пък аз ще трябва да чета по цял ден безброй желания в очите им.

Изведнъж чуха още някой да се смее. Гласът беше сякаш женски. Но Халид стоеше така, че тя не можеше да види кой е.

— Кой е с теб? — попита Хедър. — Кого криеш? Харема си?

— Изненада.

— Пак ли? Не, наистина до гуша ми дойде от твоите изненади — разсмя се Хедър.

Халид пристъпи встрани и тя можа да види Ейприл и Малик.

Хедър нададе радостен вик и се втурна към нея. Халид едва успя да поеме в последния миг малкия от ръцете й. Със сълзи на радост двете братовчедки и приятелки се прегърнаха силно.

— Трябваше да положа огромни усилия, за да дойда тук — смееше се Ейприл. — Но сега съм щастлива, че поне те зарадвах.

— Ох, толкова съм щастлива, Ейприл — Хедър си бършеше, сияеща, сълзите от очите.

— Честит първороден син, Халид — удари го Малик приятелски по рамото.

— Хайде да влезем. Ще кажа на Омар да донесе нещо разхладително — предложи Хедър. — Ейприл, това е осиновеният ни син Кемал — и тя пое отново, много горда, момченцето от Халид.

Малик гледаше смаян приятеля си, но той само поклати глава. По-късно ще му обясни, когато останат насаме и имат достатъчно време за сериозен разговор. На Малик можеше да има доверие, защото на него дължеше живота си. Те нямаха тайни един от друг.

— Лана ще се погрижи за него — каза Омар и пое Кемал от ръцете на Хедър. — Моля, последвайте ме, ще заповядам да поднесат каквото трябва.

— Ще напиша на майка си писмо — разказа тя на Ейприл. — Защо не пишеш и ти на майка си? Халид ще се погрижи те да получат писмата ни.

Приятелките влязоха, прегърнати, в къщата. Съпрузите им ги следваха.

— С удоволствие ще го направя, Хедър — Ейприл хвърли критичен поглед към принца, от когото толкова се страхуваха. — Ти наистина ли си добре?

— Тази заран ми се повръщаше. Но иначе съм чудесно. И да ти кажа ли — продължи да разказва Хедър — Халид обеща даже, че ще ме заведе в Англия. Освен това иска да отмъсти за смъртта на баща ми.

— Но от тогава минаха десет години — каза Ейприл, — а десет години са много време. Навярно всички следи са отдавна заличени.

— О, Халид ще успее, сигурна съм. Той може наистина всичко — тя го погледна с лъчезарен поглед. — Нали така?

Преди Халид да успее да отговори, Омар се върна с напитките и плодовете — боза и розова вода, смокини, грозде, а също и овче сирене.

— Моята жена е сега героинята на нашето царство — заяви гордо Халид. — Защото разкри заговор. Искаха да убият Мурад.

— Трябва да ни разкажеш всичко — каза Малик.

— Майка ми завела сестра ми Тина и Хедър на пазара — заразказва вместо нея Халид. — Нападател се нахвърлил от прикритието си върху Миримах. Но Хедър отклонила с ръка смъртоносния удар.

— Ето, белезите още си личат — добави Хедър и показа гордо ръката си.

— Нейното хладнокръвие и смелостта й направиха толкова силно впечатление на султана, че той ни покани в двореца Топкапъ. А там жените после… на какво играехте?

— На криеница.

— Ех, доста глупава английска игра. Но от скривалището си Хедър станала свидетелка на разговор между Линдар и нейния евнух, двамата замисляли как да убият братовчед ми.

— Възхищавам се на смелостта ви — каза с дълбоко уважение Малик на Хедър. — А издирването на Фужер? С него какво стана?

— Наложи се да го поотложа — отговори Халид на изненадания си приятел. — Искам да се погрижа първо за живите, после за мъртвите.

— Ако наистина се грижеше за мен, щеше да извикаш свещеник да ни венчае — Хедър просто не устоя на изкушението.

— Имамът вече ни венча, Хедър — Халид едва успя да не изгуби самообладание. Тъкмо пред приятеля му ли трябваше пак да почне? — За последен път ти казвам, никакъв свещеник няма да ти викна.

Малик гледаше през прозореца, Ейприл се беше втренчила в пръстите на краката си. И двамата се опитваха да се престорят, че не са чули словесния двубой.

— Като дойде, ще може веднага да кръсти и бебето — не мирясваше Хедър.

— От бременността е. Сякаш не е същата — извини се Халид на гостите. — Хедър, аз съм мюсюлманин. Нали го знаеше. Нито един от синовете ми, нито една от дъщерите ми няма да бъдат възпитани като християни. Избий си го веднъж завинаги от главата.

— Да, но аз съм християнка.

— Но си омъжена за мен. И се подчиняваш на тукашните закони. В твоята страна нещата нямаше да са по-различни.

— Ние не сме женени — изтърси упорито Хедър. Тя самата не можеше да се познае. Въпреки това скочи бясна от яд и с няколко крачки се озова до вратата.

— Хедър! — извика след нея Халид.

— Остави ме на мира! — изкрещя тя и тръшна вратата.

Сляпа от гняв, Хедър хвърчеше през тесните и тъмни коридори на палата. Беше изгубила всяка ориентация. Но поне беше сама. Гласовете на прислугата, която сигурно тъкмо приготвяше вечерята за Ейприл и мъжете, затихнаха постепенно в тесните коридори.

Тя изтича по тясна стълба нагоре и се озова изведнъж на крепостната стена. От там се откриваше чудесна гледка към залива. Под нея беше градината, създадена с толкова любов от Халид. Горе нямаше жива душа. Поне няколко минути ще е сама.

Първите есенни мъгли се вдигаха от морето и забулваха небето в късния следобед. Скоро щеше да се стъмни.

Защо никога не може да разбере какво й е? Да проумее колко й е необходима благословията на свещеник. Тя носи под сърцето си неговото дете, а на него му е все едно. Тя изобщо не го интересува, изобщо не занимава мислите му. Хедър се навиваше все повече. Ами да, тя е християнка, трябва й свещеник. Иначе, убедена е, никога няма да намери истинско душевно равновесие.

Хедър опря чело в коравата стена и се разхълца. Вече не можеше да сдържи сълзите си и плачеше неудържимо.

Лека-полека разсъдъкът й взе да се връща. Погледна към морето и изведнъж й спря дъхът. Стори й се, че някой я докосва. После чу тихия, безпомощен плач на друга жена. Полазиха я тръпки.

Озърна се уплашена. Вляво от нея от мъглата изплува жена. Не беше забулена и сякаш гледаше и тя към морската шир.

Хедър проследи погледа й. Там, по вълните, настина ли се носеше кораб? Мъглата стана по-гъста и корабът изчезна. Тайнствената жена до нея, в чието присъствие Хедър просто не можеше да повярва, простря отчаяно ръце, сякаш искаше да задържи кораба.

Хедър се прекръсти. После събра всичкия си кураж.

— Вие принцесата ли сте?

Жената се обърна към нея. Дори през повесмата мъгла Хедър можеше да различи скръбния израз на лицето й. Отстъпи несъзнателно още крачка към стената и пак се прекръсти.

— Хедър, къде си? — чу изведнъж гласа на Халид.

Хедър се обърна в посока на гласа, после бързо отново към принцесата. Но тя беше изчезнала.

Обзе я страх, почти ужас. Изглежда в мъглата беше изгубила пътя. Протегна ръце да напипа стената, облегна се на нея и се хвана за сърцето. Кръвта кръжеше лудо в цялото й тяло, удряше с чукчета в слепоочията й. Наистина ли видя призрак?

Халид й беше разказвал за принцесата от Запада. Според преданието тя отдавна чакала на крепостната стена своя възлюбен мюсюлманин.

— Хедър! — чу отново да я вика гласът.

Не, тя вече не може да живее без него. Обича Халид, своя източен принц, и няма никакво значение каква религия изповядва той. Ако в този случай той не може или не иска да отстъпи, ще отстъпи тя.

Халид беше дотичал на крепостната стена.

— Хедър!

— Тук съм, Халид.

Той изтича при нея и я прегърна. Един поглед към лицето й му стигаше. Тя е видяла духа на принцесата.

— Халид, така се уплаших!

— Успокой се, Диво цвете. Всичко е наред. Не бой се. Нали съм вече тук — с тези простички думи, изпълнени с любов, той бързо успокои Хедър.

Халид хвърли последен поглед към морето и си помисли за съдбата на клетата принцеса. Отправи тиха молитва към Алах да успокои душата й.