Патриша Грасо
Неверница в сарая (6)

6

Халид се върна към обед. Одобри, доволен, работата на Хедър. Темпераментната му робиня беше подредила безукорно шатрата, беше отстранила всяка следа от сутрешното си избухване.

Свита като котенце, Хедър лежеше на дивана и дремеше. Личеше, че не е свикнала на физически труд.

Той наблюдаваше замислен спящата. Не беше виждал толкова необикновено и красиво женско същество.

Лъскавата й медночервена коса, нежните и все пак женствени форми, прекрасните тъмнозелени очи, които му напомняха смарагди…

„Смарагдите символизират постоянство и вярност — спомни си Халид. Ако това същество отдаде един ден сърцето си на мъж, ще му бъде ли завинаги вярна спътничка и любима?“

Тя го привличаше и когато му се усмихваше, и когато му крещеше разгневена. Близо до нея се чувствуваше… потърси подходяща дума, е да, до нея той усещаше с всяка фибра на сърцето си, че живее. Наистина ли любовта може да прави чудеса?

Но какви са, в името на Алаха, всички тези мисли! Халид си заповяда веднага да забрави нежните си мечтания. Неговата пленница не е предназначена да го дари с щастие. Тя трябва да послужи единствено и само на отмъщението му. Тя е ключът към Фужер.

Само че сърцето му подсказваше друго. Едва когато тя нахлу така неочаквано в неговото сърце, разбра колко безчувствен и студен е станал. Това същество, въплъщаващо всичко, което трябваше да мрази, беше пробудило чувствата му от дълъг зимен сън. Халид искаше да я вземе в прегръдките си и никога вече да не я пусне. Но съзнаваше, разбира се, че това никога няма и не бива да става.

Защото, ако знаеше каква съдба й е отредил Алах, тя щеше на часа да се самоубие.

— Събуди се, робиньо — побутна я той.

Хедър само се дръпна и се зави презглава с одеялото. Халид дръпна одеялото и заповяда:

— Събуди се!

Хедър подскочи и се озърна объркана. После позна Халид и го изгледа с нескрито презрение.

— Робът не може да спи, когато му скимне — изсумтя Халид, но сърцето му се сви. — Робът трябва да е по всяко време на разположение на господаря си.

— Да му е на разположение? — Хедър скочи ужасена от дивана.

Халид я гледаше усъмнен. Стоманеносините му очи бяха приковани към лицето й. Не беше време за двубои. Хедър го разбра.

— Моля те хиляди пъти за извинение, господарю и повелителю мой — изчурулика тя примирено. — Ще бъда покорна робиня на моя господар и повелител.

Халид кимна доволен.

— Добре, прощавам ти.

Той отиде до нейния сандък и затърси подходяща дреха. Тя го следваше с изпълнен с омраза поглед. Халид се върна със зелена като мъх рокля.

— Вземи, изцапала си си роклята, докато си чистила. Облечи тази.

— Има ли значение? Нали веднага пак ще се изцапам — възрази Хедър. — На графа всичко това никак няма да му хареса! Нали ще трябва после да ми оправя чеиза.

Халид вдигна заканително вежди.

— Ти никога няма да видиш графа. Тъй че не се тревожи дали ще бъде разгневен, или не. Освен това не забравяй — робинята не бива да поставя под съмнение заповедите на своя господар.

За миг между двамата се възцари тишина. Измерваха силите си с погледи.

— Е и? — прекъсна Хедър мълчанието.

— Какво и? — Халид знаеше какво ще последва.

— Би ли излязъл от шатрата, докато се преобличам?

— Вече ти обясних — робите нямат личен живот.

Безполезно беше да спори с това животно. Хедър му обърна гръб, разкопча роклята и я пусна да се свлече на пода. После съблече презглава ризата, пусна и нея.

Халид гледаше като омагьосан меката извивка на гърба й, светлата й кожа прозираше през тънката риза. Погледът му се плъзна надолу, към чудесно оформените крака. Даже стъпалата й бяха красиви.

Тя се наведе напред, за да съблече роклята. Като зърна закръгленото й задниче, той едва се овладя. Усети как в него се надига непреодолимо желание.

Хедър не бе усетила нищо. Почти забрави, че не е сама. Обърна се към него, без нещо да подозира. В пламтящите му очи съзря отново израза, който веднъж вече я беше уплашил, но и възбудил. Но беше твърде неопитна, за да го изтълкува.

Халид вдигна ръка да я погали нежно по бузата, но веднага я отпусна. Боеше се от собствените си чувства. Обърна се и излезе от шатрата.

— Абдул, моята робиня да ми приготви вечерята!

— Но аз не зная да готвя.

— Значи ще се научиш. Абдул, чу ли ме? И никой да не й помага.

— Но как ще се науча, ако никой не ми помага?

— Дори прост турчин като мен знае как се приготвя вечеря. Значи ти ще можеш още по-добре — с рязко движение на ръката той подкани Хедър да излезе. На Абдул заповяда: — Погрижи се никой мъж да не види лицето й.

— Ще си платиш за това — изсумтя Хедър.

Малко по-късно тя се върна в шатрата, последвана от Абдул, който носеше табла. Лицето й беше цялото в сажди, горещината от огъня беше залепила къдриците й по челото.

Халид се облегна в очакване на възглавниците. Но един поглед към подноса беше достатъчен, за да разбере, че Хедър наистина не знае да готви. Месото миришеше на прегоряло, оризът беше недоварен, аспержите плуваха в оцет.

За разлика от него, Хедър се гордееше с първия си опит. Винаги пристъпваше въодушевено към нови задачи и с удоволствие учеше. Принцът я отвращаваше, но тя се надяваше въпреки това той да остане доволен.

Халид опита късче месо. Дъвка дълго и старателно още суровото месо и пролича, че с голяма мъка го преглътна.

— Ти наричаш това готвене? Та това агне е още живо!

Хедър не каза нищо, но устните й се присвиха от яд.

— С твоя ориз човек може да си счупи зъбите.

Хедър не беше свикнала с грубо навикване.

Халид се втренчи в аспержите. За да я зарадва, пъхна една в устата. Какво ли можеше да се сбърка при аспержите! В следващия миг се опули от изненада, защото нежният орехов вкус на аспержата беше изчезнал от изобилния оцет, в който я беше удавила Хсяър. Той я изплю, вдигна гарафата с вода и отпи няколко дълги глътки. Идеше му да си избърше устата с пешкир.

— Да не искаш да ме отровиш? — попита той.

Тя го погледна ужасена.

— Не, разбира се. Въпреки че възможността не звучи зле — гласът й трепереше от гняв. — Нали те предупредих, че не зная да готвя, но ти не ми повярва.

— Поне веднъж да кажеш истината. Добре, хваля те за честността. Но съм ужасен от онова, което наричаш готвене.

— Но как така…

— Може би си надарена за друго — Халид погледна към дивана. — Искаш ли да опитаме?

Хедър стисна зъби.

— Така си и мислех. За в бъдеще няма да ми приготвяш храната. Но ще ми прислужваш докато се храня — той погледна въпросително Абдул: — Какво ще ядат хората ми днес?

— Кускус и питки.

— Сега можеш да се погрижиш за себе си, робиньо — Хедър се изчерви от срам. — А тази вечер ще прислужваш на мен и гостите ми на трапезата.

— Да — заекна Хедър.

Сама в шатрата на Халид, Хедър се отпусна, трепеща от яд, на дивана. И през ум не й минаваше да свиква с пода. Беше все пак братовчедка на кралица. Божичко, колко го мразеше! Наистина трябваше да го отрови, но отровата щеше да е твърде слабо наказание. Не, той трябваше да страда, трябваше да се лее кръв.

Ти лъжеш! Защото, колкото и да го мразеше, много добре знаеше, че никога няма да му причини съзнателно болка. Колкото и да я ядосваше високомерието му, Хедър предпочиташе той да е наблизо, вместо да е сама сред тези варвари. Той всъщност не се отнасяше зле с нея. Не я беше удрял, не я беше нападал. Дали пък кървавият Меч на Алах не носеше нежно сърце?

 

 

Трепкащите пламъчета на свещите осветяваха само средата на шатрата, където Халид и Малик тъкмо бяха седнали да вечерят.

— Е, как е твоето хищно птиче? — попита Халид на турски.

— Нахоках я. А ти ще ми съобщиш ли вече нещо?

Влезе Абдул и вдигна очи към небето. Зад него робинята носеше вечерята.

В яшмака си, традиционната дреха на османските жени, Хедър приличаше не на благонравно забулена робиня, а на зловещ ангел на отмъщението. Очите й святкаха.

Тя прекоси бавно шатрата, свали подноса и подреди върху ниската маса безброй чинии и чаши. Имаше зайци, изпържени в зехтин и подправени с пресен джоджен и магданоз, шафранен ориз, кисели краставички, пълнени чушки и аспержи в съвсем малко оцет.

— Задушавам се — оплака се Хедър на френски, докато пълнеше чашите с розова вода. — При нас увиват така мъртвите, а не живите.

— Каза ли нещо? — попита Халид приятеля си.

— Аз ли? Не! — засмя се в себе си Малик. През целия ден беше предвкусвал предстоящия фойерверк.

— Хм! Трябва да ми се е счуло. Защото съм сигурен, че робинята ми за нищо на света няма да се обади, преди да съм я заговорил. Пък и нали знае, че докато не я повикаме пак, мястото й е в задната част на шатрата.

Хедър изруга мислено и се оттегли навътре. От там поне не виждаше добре звяра и тя използва възможността да се освободи от черния яшмак. Хвърли го на пода и го стъпка с крак. Тя е англичанка, а не турска наложница. За пръв и последен път носи този яшмак.

— Много е вкусно — каза Малик, отхапал от заешкото. — Тя ли?

— Опазил ме Алах! — изсумтя Халид. — На обяд едва не ме отрови. Не можеше да се яде.

— Случайно ли беше или нарочно? — наля си чаша вино Малик.

Халид сви рамене.

— Горкото агне беше още живо, оризът суров, а маринованите аспержи плуваха в море от оцет.

Малик се разсмя и се задави с виното.

Халид го потупа по гърба и щракна с пръсти да извика робинята. Но тя и не помръдна.

— Робиньо! Трябва да се научиш да отделяш на своя повелител всичкото си внимание.

С ужасни, но безмълвни закани, Хедър се приближи към двамата мъже, сякаш тръгваше на война с тях. „Вечерта ще е май наистина многообещаваща“, каза си Малик.

— Покорна робиня не би си позволила да си свали яшмака — каза Халид.

— Аз не съм покорна робиня — последва резкият отговор.

— Избърши разлятото вино и долей чашите.

Хедър коленичи и изпълни, по изключение, без да мърмори, каквото й заповядаха.

— Чашата на нашето отмъщение на Невестулката щеше да е пълна, ако тя беше вече негова жена — смигна Халид на Малик. — Щеше да е готов да се бие, за да се отърве от нея.

Навъсеният израз на Хедър, докато сипваше виното, беше повече от красноречив. Тя ще си отмъсти, още преди вечерята на тези разбойници да свърши.

— Понеже стана дума за Фужер — каза Малик на турски, за да не може Хедър да го разбере. — Как ще го подмамиш? Искам да се бия редом с теб, знаеш колко обичах сестра ти.

— Вестоносецът вече отнася новината на запад — отвърна на турски и Халид. — Годеницата на граф дьо Болийо, пленница на Меча на Алах, ще бъде предложена на публичен търг в Истанбул. Графът има възможност, разбира се, да наддава и той.

Това изненада Малик. Знаеше, че неговият приятел е привлечен от девойката.

— Невестулката е страхливец и няма да дойде.

— Не, ще дойде.

— А с нея какво ще стане?

Халид погледна Хедър, която отговори на погледа му, без да знае, че двамата тъкмо говорят за нея. В очите му се четеше безпомощна нежност.

— Какво ще стане с нея ли? — Халид се опита да потисне чувствата си. — Това няма никакво значение. Задачата й е да подмами Невестулката от дупката й. Ще я продам, на който предложи най-много.

Хитрият Малик се усмихна.

— Ами тогава продай я на мен.

Лицето на Халид пламна, но той веднага се овладя.

— Две диви англичанки, така ли? Ще има да ти танцуват по нервите — подразни той приятеля си.

— А по твоите няма ли да танцуват? — Малик с удоволствие се включи в играта.

— Зная много добре как да се държа с жени — отвърна малко безпомощно Халид.

Малик високо се разсмя.

Хедър ги изгледа пренебрежително и прекоси шатрата към входа, за да поеме от Абдул десерта — в плоските купички имаше лимонов шербет, украсен с ментови листенца.

— Както те гледам, ти с една не можеш да се оправиш. С удоволствие ще ти дам някои и друг урок — ухили се Малик.

— За мен тук няма жена, има само…

Хедър тресна силно купичките на масата. Лепкавият шербет преля, захапа по килима, по панталона на Халид и скута на Малик. Двамата мъже скочиха, разгневени.

— Простете, сбърках — извика бързо Хедър, като видя какво е направила.

— Нали ти казах, че и с една не можеш да се справиш — на Малик всичко това му изглеждаше ужасно смешно.

— Робът трябва да се дресира като любимо животно — отвърна Халид и пръсна шербета от пръстите си върху лицето на Хедър.

— Известие от Миримах — прекъсна Абдул сцената и подаде на Халид плик с печат.

Халид счупи печата и хвърли поглед на редовете от майка си. След краткото четене остроумният и гостоприемен домакин се бе превърнал отново в ужасяващия Меч на Алах.

— Имало е атентат срещу братовчед ми Мурад. Трябва веднага да тръгна за Истанбул — каза той на турски на Малик. — Мурад е жив, но престъпникът е успял да избяга.

— Но кому е нужно да убива наследника на султана? — попита Малик. — Та това е лудост!

— Надявам се скоро да разбера.

— С кораб ще стигнеш по-бързо в Истанбул. Моряците ми ще са готови утре заран.

— Ще заповядам на хората си да вдигнат утре лагера — обади се Абдул.

— А с нея какво ще стане? — попита Малик.

— Робинята ми ще дойде с мен — и добави на френски: — Можеш да ми пратиш изцапания си панталон. Тя ще получи нещо за ядене чак след като изчисти дрехите ни.

Малик кимна и се сбогува.

Халид хвърли кърпа на Хедър.

— Дръж, цялото ти лице е в шербет.

— И моят ден ще дойде — измърмори Хедър.

— О да, лейди. И по-скоро отколкото си мислите — гласът на Халид звучеше заплашително. Той излезе от шатрата.

Хедър не знаеше как да изтълкува думите му.