Патриша Грасо
Неверница в сарая (5)

5

— Какво й е?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Какви са тези постоянни кошмари? — разпитваше Халид развълнуваната и уплашена млада жена. Тя добре долови нетърпението в гласа му.

Ейприл пребледня, уплашена от исполинската му фигура и необуздан нрав. Значи на този звяр е станала пленница клетата Хедър? Вече цели два дни? Как ли е успяла да го преживее? Ейприл си даваше сметка, че тя самата би умряла от страх.

Халид се приближи още повече. Беше свил ръце в юмруци. Белегът му беше побелял.

— Кажи! — изръмжа той заповеднически.

На Ейприл й се подкосиха коленете от страх, тя се олюля и падна в прегръдката на Малик, който едва успя да я задържи.

Той я сложи внимателно върху меките възглавници и хвърли на приятеля си укоризнен поглед.

— Не исках да я уплаша — извини се Халид.

— Подай ми чаша розова вода — помоли Малик. Щеше ли приятелят му да проумее някога, че заплахите в повечето случаи нищо не постигат?

— Хедър и тя са различни като деня и нощта — изрече Халид.

Когато Ейприл отвори очи, Малик вече й се усмихваше успокояващо. Той й помогна да стане, подаде й напитката:

— Вземи, изпий това.

— Благодаря, господарю. Вече съм по-добре — и Ейприл погледна уплашено Халид.

Халид коленичи до нея и се опита да изобрази нещо като усмивка:

— Съжалявам, нямах намерение да те стресна.

— Кажи на принца каквото иска да знае — от устата на Малик нареждането не звучеше като заповед, а като подкана.

— Аз нищо не зная — излъга Ейприл. — Как мога да зная какво сънува? Нека я попита.

— Тя не иска да говори с мен за това — трябваше да признае Халид.

— Ами тогава оставете я на мира — изсъска Ейприл, която си бе възвърнала куража, защото сега Малик държеше успокояващо ръката й. — Нейните сънища изобщо не ви засягат.

— Тя има кошмари и ме държи буден — опита се Халид да й обясни. Изглежда братовчедката притежаваше все пак поне стотна част от темперамента на Хедър. — Ако зная защо са тези кошмари, ще мога може би да й помогна.

— Ако наистина искате да помогнете на Хедър, позволете й да се върне в Англия.

— Това не мога да сторя.

— Не можете или не искате? — попита натъртено Ейприл.

— Насън тя вика покойния си баща — каза Халид, без да обръща внимание на въпроса на Ейприл. — Какво знаеш за него? Защо я преследва в сънищата й?

Ейприл се опита да изглежда колкото може по-безразлична, макар никак да не й хареса, че този човек знае вече толкова много за Хедър. Тя сви рамене и се престори, че няма представа.

— Хайде, кажи на принца каквото знаеш, гълъбче — заповяда й меко Малик.

— Но аз нищо не зная.

— Сладка лъжкиня! — той повдигна брадичката й, тъй че да не може да избегне пронизващия му поглед. — Помня как на кораба на Фужер каза, че кошмарите на братовчедка ти пак ще те държат будна цял месец.

— Ценя твоята преданост — прекъсна ги рязко Халид. — Но аз имам пътища и начини да те накарам да проговориш.

— Когато Хедър е объркана или не й е добре, тя сънува покойния си баща. Но аз съм била тогава дете и не зная какво всъщност се е случило.

— Как така — случило? — попита Халид.

— Хедър е била с баща си, когато е умрял. Но не зная нищо повече, освен че…

— Освен какво? — настояваше Малик.

— Като деца си играехме заедно. Помня, че след случилото се Хедър коренно се промени. Тя цели два дена плака и крещя, та я вързаха за леглото, за да не си стори нещо.

Халид затвори очи от срам. Тя го бе умолявала да не я връзва, защото няма да го понесе. Но какви изроди са тези англичани, та да вържат разплакано дете, вместо да го полюлеят на ръце и да го успокоят?

— Как е умрял баща й?

— Не зная подробности — този път не излъга Ейприл. — Бях още толкова малка, че не ми казаха нищо.

Малик й подаде чашата и тя отпи глътка. Той прокара нежно пръст по бузата й.

— Братовчедка ти трябва отдавна да е загубила вътрешния си мир. Принцът иска само да й помогне, защото желае в шатрата му да цари спокойствие. Сега ще те заведа при нея. Нека Хедър сподели с теб какво всъщност е станало, а ти после ще разкажеш на принца — каза Малик.

Ейприл кимна. Но как тъй този изверг се интересува защо Хедър сънува кошмари?

— Да идем веднага при нея — настоя Халид.

— Разбирам нетърпението ти — усмихна се Малик. — Но слънцето току-що изгря. Предлагам преди това да престанем да постим и да дадем време на моето малко птиче да се понагласи.

Халид не възрази.

— Ще ти викна един слуга — каза Малик на Ейприл. — Да си готова след час.

Но бяха минали цели два часа, преди Халид, Малик и Ейприл да се запътят към шатрата на Халид. Над леката връхна дреха Ейприл носеше черен яшмак, който я покриваше от глава до пети. Лицето й беше забулено. Никой не биваше да вижда собствеността на Малик.

Ейприл гледаше през булото войните на принца. Тези калени бойци й вдъхваха не по-малко страх от ужасния им предводител. Успокояваше я само съзнанието, че тези мъже, които я зяпаха любопитно, не могат да я видят през яшмака.

— Ще те чакаме тук — реши Халид и вдигна страничното платно на шатрата. — Говори с нея на френски. Тя е вътре.

— Искаш да кажеш, надяваш се да е там — ухили се Малик.

— Не, сигурен съм — Халид изчака малко, после влезе в шатрата.

— Къде отиваш? — попита Малик.

— Искам да ги чуя. Твоето гълъбче все още е на страната на братовчедка си, а не на твоята.

Малик кимна и го последва.

 

 

Разкошът на шатрата направи силно впечатление на Ейприл. Подът беше покрит със скъп лъскав килим. Огромни възглавници от брокат бяха разхвърляни навсякъде. В средата имаше изкусно резбована ниска масичка. В горния край на шатрата братовчедка й лежеше, задрямала, на един диван.

От страх да не изцапа килима, Ейприл си събу обувките и се втурна боса през шатрата към своята братовчедка.

Разтърси я лекичко, за да я събуди. Хедър отвори очи и зърна някакво черно чудовище. Извика ужасена.

— О, Хедър, аз съм — извика Ейприл, и тя не по-малко уплашена.

— Ейприл? — братовчедките се прегърнаха през смях и сълзи. — Ейприл, добре ли си? — попита загрижено Хедър.

— Да, Хедър. Само дето тия глупави дрехи много ми пречат. В тях съм като мумия. А ти как си?

— Но защо си облечена така?

— Според тукашния обичай — обясни Ейприл. — Жените трябва да са целите забулени, когато излизат от къщи.

— Странни обичаи — отсече Хедър. — Повече от странни. Трябва да съм била луда, за да си пожелая такова нещо.

— Така си е! — в гласа на Ейприл прозвуча укор.

— Ох, изобщо не се надявах да ме посетиш. Онова чудовище искаше да ми забрани да те видя пак, задето вчера се опитах да избягам и да те освободя.

— Наистина ли?

Хедър кимна.

— Предполагах, че си все още на кораба на онзи варварин и за малко не се удавих, понеже исках да те освободя от там. По-точно казано, заради него за малко не се удавих.

— Но как успя да избягаш от лагера? Въпреки всички тези войници… — само като си го представи, на Ейприл й се подкосиха краката.

— О! Изобщо не беше трудно — отвърна Хедър. — Тези турци са толкова прости хора.

— Принцът съвсем не ми прави такова впечатление — възрази Ейприл.

— Външността лъже — Хедър посегна към ръба на дивана да напипа златния синджир. — Погледни, върза ме за леглото като да съм куче.

— Принцът се тревожи за теб — отвърна Ейприл с надеждата, че може с тези думи да поуталожи нещата.

— Той загрижен за мен? — смая се Хедър. — Просто не мога да повярвам.

— Принцът каза, че плачеш насън.

— Снощи пак сънувах татко.

Хедър преглътна, погледът й молеше братовчедка й за помощ. В същото време Ейприл изживяваше вътрешна борба. Усещаше се предателка. Но ако Хедър си поговори с нея за смъртта на баща си, това може би ще й помогне. А принцът може да намери начин да я освободи от призраците. Но дали пък няма да използва наученото, за да си подчини Хедър?

— Ако поговорим за това, може да ти олекне — каза тя най-сетне малко колебливо.

— Сигурно си права — погледът на Хедър се помрачи. — Знаеш ли, връщам се отново и отново към този ден — десетият ми рожден ден. Татко ми беше подарил чудесен бял кон на сиви петна. Бях толкова възбудена, толкова радостна, че оседлах коня и се отдалечих сам-самичка от Базилдън. А той веднага решил да ме настигне със своя кон. И тогава го нападнаха онези бандити… Баща ми успя да ми каже да викам за помощ, но аз не можех и виждах навсякъде само кръв… — Хедър захлупи лице в шепи и отчаяно зарида.

Ейприл седеше безпомощна до нея и вече съжаляваше, че я е попитала.

— Един от мъжете падна на земята пред мен, беше целият в кръв и вече полумъртъв. Господи, да бях грабнала сабята му, не, не, просто да бях по-послушна… та баща ми умря по моя вина.

— Не, вината не е твоя.

— Моя е, препуснах без придружител.

— Но нали имението ви се пазеше от стража. Как си могла да знаеш.

— Трябваше да грабна сабята и да ги посека. Трябваше…

— Престани! — извика Ейприл. Вече не можеше да гледа как ужасно страда Хедър от спомените си. Веднага промени темата. — Я кажи, принцът има ли харем?

— Какво да има?

— Харем.

— Това пък какво е?

— В него живеят всички жени на един мъж — обясни Ейприл на невежата си братовчедка.

— Какви жени? — Хедър просто не можеше да си представи подобно нещо.

— В тази страна е прието мъжът да има повече от една жена — Ейприл се гордееше, че по изключение знае повече от образованата си братовчедка. Хедър беше ужасена. — Един мъж има право на четири съпруги и колкото си иска любовници — каза Ейприл.

— Значи трябва да напуснем час по-скоро тази страна и варварските й обичаи — Хедър явно обмисляше поредния си план за бягство.

— И накъде? — попита невъзмутимо Ейприл. — Наистина ли вярваш, че отсега някой ще ни поиска за съпруги?

— Защо не?

— Наистина ли вярваш, че граф дьо Болийо би те взел за жена сега, след като си живяла тук с принца под един покрив?

— Проклета Невестулка! — каза Хедър. — Той е причината да сме тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Принцът ни е пленил, за да си отмъсти на Фужер.

— Какво му е сторил графът?

— Подробностите и причините не са ми известни. Но принцът дължи белега си на Невестулката.

Ейприл погледна крадешком братовчедка си.

— Въпреки белега, принцът е много хубав мъж — каза тя после.

— Е да, би могло да се каже — съгласи се предпазливо Хедър.

— Кажи ми, как беше?

— Кое?

— Ех, знаеш кое.

— Не, не зная. Иначе нямаше да те питам.

— Искам да кажа, когато сподели за пръв път леглото му.

Хедър се опита да се покаже колкото може по-равнодушна и сви отегчено рамене. Но мислите й препускаха. Ако Малик вече е спал с Ейприл, как тъй Халид още не се е опитал да направи същото е нея? Изглежда пиратът е бил добър към Ейприл, в противен случай тя нямаше да говори така спокойно. Но защо принцът не е добър към нея?

— А ти как се почувства?

— Изпърво ме беше страх, но моят господар беше ужасно мил. Като благородните рицари от приказките, които сестра ти толкова обичаше. Беше наистина чудесен! И толкова романтичен!

Хедър изсумтя нещо.

— Бриджит си беше глупавичка.

— Ех, след като се случи, цяла се разтреперих от горещина.

— От горещина не се трепери — поправи я Хедър. — Човек трепери от студ.

— Аз пък треперех. Ами ти много ли кърви? — продължи да разпитва Ейприл.

— Ами да — измъкна се Хедър.

— Но целувките ми харесват. А на теб?

Пред вътрешния поглед на Хедър изникна принц Халид. Коравото му мъжествено тяло, миризмата му, силните му топли ръце, неговият…

— Значи и ти ги харесваш — Ейприл прогони със смях фантазиите на Хедър.

— Стига сме говорили за това — опита се Хедър да скрие притеснението си. — Нека използваме времето за планове. Тази нощ, когато слугите на Малик заспят, ще дойдеш при мен.

— Не, не мога.

— Трябва! Аз не мога да дойда да те взема, защото той ме връзва…

Изведнъж платнището на шатрата се вдигна. Малик и Халид се изправиха пред братовчедките. Малик не можа да сподави усмивката си, а Халид гнева си.

— Ти никога вече няма да избягаш! — приближи се ядосан принцът. — Само истински глупак можеш да надхитриш повторно.

— Осмеляваш се да ме подслушваш? — изкрещя Хедър и скочи от дивана.

— Не, Хедър, те искаха друго! — възкликна безпомощно Ейприл.

Хедър пристъпи решително към Халид и му изкрещя на английски:

— О, толкова те мразя. Противен си ми, ти… прасе такова!

После се обърна към братовчедка си:

— Ами ти! Никога не бих повярвала, че така ще ме излъжеш. Предаде собствената си братовчедка!

— Не, не, не беше така — разплака се Ейприл. — Не знаех, че подслушват. Честна дума, трябва да ми повярваш.

— Тя казва истината — потвърди Малик и прегърна Ейприл, за да я успокои.

— Робинята няма личен живот — изсъска Халид, застанал зад пленницата си. — А какво мисли една робиня за друга, няма никакво значение.

Хедър реагира тутакси на обидата. Обърна, се мълниеносно към Халид и го ритна силно в слабините. Неочакваното нападение го смая. Но той не й остана длъжен.

— Не! — застана помежду им Ейприл, за да му попречи. Хедър спечели малка преднина.

Ейприл се отскубна от Малик, нахвърли се и тя върху Халид, но босите й крака нищо не можеха да му сторят.

Малик бързо я хвана и сега я държеше здраво за лакътя.

— Аз не съм глупав турчин — съскаше Халид. — И няма да допусна да избягаш още веднъж. Може да си понякога хитра, но умът ти, ако жена изобщо притежава такъв, не може да се мери с моя. А стойността ти, дори на здрава робиня, е направо нищожна.

Обидите улучиха целта.

— Чудовище, негодник — изсъска Хедър на английски. Беше толкова възбудена, че успя да се отскубне и си изкара гнева върху шатрата на Халид.

Тримата гледаха слисани как Хедър опустошава османското царско жилище. Тя прекатури масата, която се захлупи над закуската й, после задърпа възглавниците и взе да ги къса, пристъпи към дивана и го преобърна, затропа с крака по скъпия килим. Погледът й падна върху кривата сабя на Халид. Но в същия миг той се намеси. „Е, стига вече!“ — беше изписано на лицето му. Той се приближи бавно към Хедър — мълчаливо и неудържимо.

Хедър изтърва сабята и се опита да изтича навън. Но в преддверието се натъкна на Абдул, дотичал, озадачен от шумотевицата в шатрата на неговия господар. Хедър се сблъска с масивното му тяло и отскочи от силния удар.

Малик, Ейприл и Абдул бяха зяпнали смаяни Хедър. Лицето на Халид изразяваше само учудване. През живота си не беше срещал такава жена.

Той коленичи до нея, за да се увери, че не е ранена. После я дръпна грубо да стане и я притегли рязко към себе си.

Хедър се опита да му се опре, но не можеше, ако не й позволи, да се дръпне дори само на пръст.

— Добре, вече разбрах каквото исках — заяви Халид на околните. — Можете да си вървите.

Абдул се оттегли с поклони чак до преддверието, Малик хвана Ейприл за ръката и вече се канеше да изчезне, когато гласът на Халид го върна обратно.

— Ела днес на вечеря. Но малкото ти птиче ми прилича повече на сокол. Трябва да я накажеш, задето ми се нахвърли.

— Ех, тези двете може да имат и нещо общо — Малик сподави усмивката си, но тя се долавяше в гласа му. — Уверявам те, че няма да се повтори. Ще я науча да се държи както подобава. До довечера — и с тези думи Малик измъкна Ейприл от шатрата.

— Искам да разтребиш тук всичко — заповяда Халид на Хедър.

— Няма! — думата падна между двамата, остра като брадва.

— Ще почнеш от леглото, за да мога да седна и да те гледам как работиш — Халид изобщо не обърна внимание на упорството й.

— Няма! — с вирната брадичка и гневно святкащи очи тя продължаваше да го гледа упорито. Беше му хвърлила ръкавицата и чакаше той да я вдигне.

Халид се наведе над нея, искаше да я заплаши най-напред със златната верига. Но след всичко, което вече знаеше, щеше да е направо гадно, пък и нямаше да даде резултат. Затова предпочете да се засмее ехидно:

— Ще ме слушаш, или ще ти скъсам дрехите и ще разхождам устни по гърдите ти, докато те накарам да се разтрепериш от пламък и жар.

Хедър се изчерви като рак.

— Всичко ще оправя.

Той я изгледа подканващо. Тя не помръдна ни на йота.

Халид протегна дясната си ръка и погали предизвикателно пъпката на гърдата й. Тя се присви и веднага се разшета.

Хедър се опита най-напред да вдигне дивана, но той беше прекалено тежък.

Халид стоеше, скръстил ръце, зад нея и наблюдаваше развеселен представлението.

— Помогни ми! — заповяда тя.

— Господарят трябва да помага на роба в работата му?

Хедър се обърна към него. Беше сложила упорито ръце на хълбоците. Но гласът й прозвуча нежно:

— Нали искаше да седнеш тук, за да ме гледаш как работя.

Халид вдигна дивана и го върна на мястото му.

— Мислиш се за по-силна и по-дива отколкото си, малко Диво цвете — подигра й се той.

— Да не си посмяла! — предупреди я той, тъй като вече можеше да чете по нейното лице, както и тя по неговото.

— Какво именно? — попита невинно Хедър.

— Ако обърнеш още веднъж дивана, няма да ти помогна.

— Е, тогава ще се наложи да спиш на пода.

— До тебе ли? Готов съм, с голямо удоволствие!

Хедър цяла се сви. Той пак спечели. Тя оправи одеялото на дивана, подреди възглавниците.

— Както гледам, от теб може да стане добра робиня — Халид седна, протегна към нея крак и заповяда: — Изуй ми ботуша!

Хедър го зяпна.

— Изуй ми ботуша и да не съм чул нито звук! Иначе ще те хвърля на килима и ще те целувам, докато почнеш да се задъхваш.

Хедър прехапа устни, наведе се и опита да изуе ботуша на Халид. Успя с доста усилия, но при това се озова на йода между краката му.

Халид й подаде другия крак. Тя му събу и втория ботуш.

— Подай ми онази кутия.

Хедър го изгледа гневно. Халид видя само, че очите й блестят като скъпоценни камъни.

— Мразя непрекъснато да повтарям.

Хедър стана и донесе кутията.

— Сега седни и отвори кутията — заповяда Халид. — Вземи от крема и го стопли в длани. Това е алое вера.

— И после? — попита, недоумяваща, Хедър.

Халид вдигна към нея крак.

— Масажирай крака ми с него.

— Моля?

— Не си зле с ушите?

— Не, искам да кажа, да.

— Казах да ми разтриеш с този мехлем крака.

— И през ум не ми минава.

— В такъв случай простият турчин ще трябва да си направи кефа да те съблече. А после да разтрие твоето тяло с мехлема.

Без дума повече Хедър хвана крака на Халид и почна да го масажира. Втриваше крема в стъпалото, правеше с палеца леко кръгообразно движение между пръстите.

— Много те бива — протегна й Халид и втория крак. И веднага изстреля втора стрела: — Бъди благодарна на съдбата, робиньо. Животът на един принц е много по-труден от този на роб.

Хедър продължаваше да масажира крака му, сякаш изведнъж беше оглушала. Големите й зелени очи се бяха присвили опасно в малки цепки.

— Днес ще се изкъпя и ти ще ми изтъркаш гърба — заяви Халид. — Излишно е да ми противоречиш. Зная с какво удоволствие ме глезиш. За съжаление в момента нямам време за това.

Лицето на Хедър помрачня, толкова беше ядосана.

— А сега се заеми с останалите си задължения — заповяда неотстъпчиво Халид и обу отново ботушите.

Хедър не помръдна.

— Не ти ли заповядах да разтребиш шатрата?

Хедър само го гледаше.

— Йоп бени! — измърмори Халид и се наведе към нея. Устните му докоснаха леко нейните. — Йоп бени! Това значи: Целуни ме.

Хедър извърна лице и скочи на крака. Нагласи масата, вдигна закуската си от пода, оправи и килима.

— Абдул! — извика Халид.

Абдул трябва да беше подслушвал в преддверието, защото тутакси изникна пред тях.

— Ще я пазиш. Като разтреби, нека се изкъпе. И внимавай никой от войниците ми да не види лицето й — заповяда Халид.

Затаила дъх, Хедър се втренчи гневно в него.

— Не бой се — ухили се Халид. — Очакват те и други задължения — и с тези думи остави двамата сами.

Хедър продължаваше да седи на пода и да гледа високомерно Абдул. А той й посочи с кратък жест, че трябва да продължи да работи. Тя пак не помръдна.

Абдул пристъпи към нея.

Това бе достатъчно. Хедър призна поражението си и се залови да отстрани всички последици от бурния си темперамент.