Патриша Грасо
Неверница в сарая (19)

19

Хедър отвори очи и се озърна, замаяна.

Стаята, в която се намираше, й се стори непозната. Беше просторна и чудесно подредена. Копринени килими покриваха пода, в единия край имаше красива мраморна маса, а леглото, на което лежеше, беше от скъпо дърво и цялото в резба. После погледът й спря на два люка…

Значи е на кораб. Но беше толкова изтощена, че не се замисли защо. Екзекуцията на евнуха беше изчерпала силите й. Това насилие, кръвта, рукнала от обезглавеното тяло, главата, която…

„Не! — каза си тя. Не трябва да си спомня за това. Иначе тези мисли ще я докарат рано или късно до лудост.“

Хедър направи усилие и стана. Свежият морски въздух може да й подейства добре. Погледна през люка към преливащите в тюркоазно синьо води на Босфора.

Босфорът, в който бяха погребани Линдар и бебето й.

Нямаше ли да има край всичко това?

Изведнъж й прилоша, усети тялото си сковано. Притисна ръка към устата, за да не повърне.

Шум от отваряща се вратата я накара да потръпне. Обърна се уплашена.

На прага стоеше Халид с поднос в ръка. Като видя пребледнялото й лице, загриженият му израз се смени с усмивка.

— Надявах се да си по-добре — каза той и сложи подноса на мраморната маса.

— Аз ли? Не съм.

— Легни пак — помоли я той и протегна към нея ръка.

— Не искам да си легна. Не искам да си почивам. И ми кажи къде се намираме.

— На ладията на Мурад — отговори Халид и я отведе внимателно до масата. — Хайде, седни, малко Диво цвете. Хапни, пийни, ще се почувстваш по-добре.

— Не искам да…

— Донесох ти чай и курабии.

— Единственото, от което може да ми стане по-добре, е да се върна в Англия. Там, където живеят цивилизовани хора.

Халид премълча. Седна до нея, наля й димящ чай. Тя пое чашата с треперещи ръце.

— Толкова те молих да не гледаш — напомни й внимателно Халид. В гласа му звучеше бащинска загриженост. Сякаш беше баща й.

Хедър го изгледа съвсем объркана. От този поглед му се сви сърцето.

— Просто не можех — каза тя тихо. — Заради мен Линдар и Ямал са вече мъртви, не го забравяй.

Без да каже дума, Халид я прегърна и я притисна силно към себе си. Тя се възпротиви само за миг на близостта му.

— Предателите сами избраха съдбата си, Хедър. Ти нямаш никаква вина.

— А бебето? — Хедър се освободи от прегръдката му и се втренчи в чашата си. Не, не може да живее в страна, в която убиват невинни бебета. Трябва да се прибере в Англия. Но как да убеди Халид?

— Искам да чуя историята на баща ти — каза Халид. — Моля те.

Хедър потръпна. Надникна в сините му очи, които вече не й се струваха толкова студени.

— Моля те — прошепна той пак.

Тя поклати глава.

— Нещата често стават по-лесни, ако човек може да ги сподели докрай — каза Халид.

Хедър отново поклати глава. Не, тя не би…

— Флотата на Фужер нападна преди време кораба, който трябваше да отведе сестра ми при нейния съпруг — прекъсна Халид съвсем неочаквано мислите й. — Това гадно и алчно копеле просто не могло да устои на изкушението да нападне османски кораб. Нито един пътник и никой от екипажа не остана жив.

Защо й разказва сега това? Никога не бе споделял с нея мислите си. Какво цели?

— Брат ми и аз се заклехме да отмъстим. Но направихме точно това, което Невестулката очакваше от нас. Той беше нападнал кораба и убил сестра ми, за да ни подмами в капан. Затова отмъщението ни не успя. Брат ми загуби живота си, а на мен ми остана този белег. Само благодарение на Малик още съм жив.

— Да си отмъстиш на Фужер е справедливо — каза Хедър. — Не изисквам от теб да се оправдаваш.

— Хедър, не затова ти го разказвам. Разбери, аз бях вече зрял мъж. Обучен във военното изкуство. Бях Меча на Алах, защитник на моя султан. Аз бях и съм смел воин. Въпреки това не можах да спася живота на брат си.

— Но…

— Няма смисъл да се връщаш и отново и отново към онова, което ти се е случило, когато си била малко момиченце.

— Баща ми трябваше да умре, защото не изпълних заръката му. Отидох да яздя сама, а ми беше забранено — от мъка очите на Хедър плувнаха в сълзи. — Можеш ли да ме разбереш? Никой никога не ми е отправял укор. Но нали знаех какво мислят. Можех да го прочета в очите им. За всички тях виновницата бях аз.

— Просто не мога да повярвам.

— Но е така — извика Хедър и гласът й стана писклив, толкова я беше разстроил разговорът им. — Бях така потресена, че се вкамених, като къс сол. А така исках да грабна сабята на онзи мъж…

— Хедър, това е смешно. Била си дете, малко момиченце. Всеки от онези нападатели е могъл да те съсече с един удар.

— Мълчи, моля те — изхълца тя и си запуши ушите с ръце.

Халид я привлече отново към себе си. Беше се опитал да я поуспокои с този разговор, а постигна тъкмо обратното.

— Хайде да не говорим повече за това — той я погали нежно по косата, взе да я люлее на ръце като пеленаче. — Ела, седни в скута ми — прошепна той. — Искам да направя всичко, което е по силите ми, за да пропъдя призраците, които толкова те измъчват. Ще сторя всичко, за да ти върна вътрешния мир. Та дори ако трябва да замина с тази цел за Англия и да отмъстя за баща ти.

— Би го направил заради мен? — попита недоверчиво Хедър. Очите й отново се насълзиха.

— Заклевам се.

Откакто умря баща й, никой не й беше обръщал толкова сериозно внимание. Искреното съчувствие, което прочете на лицето му, клетвата, която издаваше толкова обич към нея и такова чувство за отговорност, нежността му в този миг… Хедър не можа да сдържи чувствата си. Тя се вкопчи силно в раменете му и зарида неутешимо.

Халид остана спокоен, той я галеше по гърба, люлееше я в прегръдката си.

Мина доста време, докато Хедър успя най-сетне да се поовладее.

— Халид, искам да си ида у дома — прошепна тя.

— Нали сме си у дома.

— Не, искам да кажа в Англия.

— Ти си моя жена — напомни й Халид.

— Но бракът ни не е осветен от свещеник.

— Ти ще си нещастна в Англия, повярвай — Халид духна една мигла от бузата й. — Човек намира само в себе си вътрешния си мир. Независимо от това, къде живее. Пък и в Англия ти би…

— Защо си толкова уверен, че знаеш кое е добро за мен? — Хедър явно си бе възвърнала бойкото настроение.

— Защото ти и в Англия вече си страдала от кошмари — отговори Халид. — Наистина ли искаш да се върнеш там, където баща ти е намерил смъртта си? Освен това скоро ще почнеш да съжаляваш, че си ме напуснала.

На лицето на Хедър се изписа учудване.

— От къде на къде ще съжалявам за това?

— Защото ме обичаш — засмя се Халид.

— Аз да те обичам? Да не си луд? Да обичам мъж, който не е направил нищо, за да спаси живота на невинно бебе? Да обичам мъж, който ме…

Халид сложи пръст на устните й. Потърка нежно носа си в нейния.

— И все пак, малко Диво цвете, ти наистина ме обичаш.

Хедър понечи да протестира, но меките устни на Халид се притиснаха в нейните. Бавната чувствена целувка пробуди усещания, които през последните няколко дена не беше изпитвала.

Тя отвърна на бурното му желание и го притисна страстно към себе си. Тялото му я насочваше към леглото, той я повали върху възглавниците и обгърна бедрата й със своите.

— Принц Халид! — долетя глас отвън.

Халид зарови пламнало лице в рамото й. Така не искаше да го прекъсват.

— Принц Халид!

Някой силно почука на вратата.

— Какво има? — попита грубо Халид.

— Палатът на девственицата е вече на хоризонта.

Халид въздъхна дълбоко и целуна още веднъж жена си.

— Ела, време е да се приготвим.

Но Хедър имаше очевидно нещо друго предвид. Тя се изтегна съблазнително върху възглавниците и занавива на пръсти златните кичури на косата си. Халид не й обърна внимание и тя се нацупи.

— Искам да си ида у дома, в Англия.

— Приготви се. В двореца те очаква изненада…

Обещанието за изненада веднага й подобри настроението. Халид й приготви фереджето и тя пъхна глава в него. Хедър го наблюдаваше с крайчеца на окото.

Да, така беше.

Беше се влюбила в този мъж, който се опита отначало да я направи своя пленница, а после и своя робиня. Но сега вече не можеше да си представи как е могла да живее години наред без него. Струваше й се толкова естествено да го има до себе си. Но какво чувстваше той? Гледаше ли на нея само като на своя собственост? Можеше ли наистина човек като него да обича?

 

 

Пристигането прекъсна мислите й. Палатът на девственицата вече не й се струваше толкова страховит и ужасяващ както първия път. Дали причината не е в собственика му? В чувствата й към него, в които вече не се съмняваше?

Аргус, кучето на Халид я откри и вече подскачаше, изплезило език, по брега, където тя зърна и Абдул и Омар.

Аргус приветства радостно господаря си, но преливащата любов, с която се втурна към новата си господарка, я срази в буквалния смисъл на думата. Халид едва успя да я задържи в последния миг.

Верният Аргус се опита поне да я близне по лицето, но се оплете в гънките на яшмака.

— Е, има поне една причина да нося това наметало — забеляза Хедър и погледна укоризнено Халид.

Халид се засмя и отвори уста за не по-малко предизвикателен отговор. Но Аргус прекъсна разговора, защото успя да оближе цялото му лице.

Халид го отблъсна с погнуса, а Хедър високо се разсмя.

Зад тях някой се изкашля.

— Добре дошли — каза Омар. — Добре дошли, принце, добре дошла, принцесо.

— Отведи принцесата в покоите й — заповяда Халид.

— Последвайте ме, принцесо — поклони се Омар. — Трябва да се изкъпете и да си починете. Закуската вече ви чака.

Абдул остана с господаря си.

— Изглеждате много уморен, принце.

Принц Халид само кимна.

— Как е малкият?

— Лана се погрижи за него. Принцесата знае ли?

— Не, още не — той проследи с поглед Хедър, която се бе запътила по брега към двореца заедно с Омар. — Зная, че ще му бъде добра майка. Такава й е природата.

— Не се ли боите, че може да откаже да приеме детето?

Халид поклати усмихнато глава.

— Не, ни най-малко. Моето Диво цвете има нежно сърце.

— Да сте научил нещо ново за скривалището на Невестулката?

— В момента изобщо не мисля за Фужер. Но ще направя необходимото, за да се срещнем. Ако той ме потърси, ще намери вместо моята, собствената си смърт — отговори Халид. Езикът на Изтока може да бе цветист, но е и недвусмислен.

 

 

В двореца Хедър и Омар вече бяха подхванали една от обичайните си кавги. Омар беше отвел господарката си не в нейните покои, а в тези на принца, подредени според нея твърде неуютно и безвкусно.

— Защо съм тук? Искам си моите стаи.

— Господарке, водя ви само…

— Този дворец е мой — чу тя изведнъж гласа на Халид зад себе си. Липсата на покорност и умереност в поведението й често го вбесяваше. Тя е глезла, която изобщо няма представа колко тежки са условията, при които живеят много хора. — Всички стаи тука са мои, Хедър. А твоите, както ги наричаш, в момента са заети.

— О, нима? — стана нападателна Хедър. — Или си имаш нова робиня, така ли?

— Не ставай глупава. Вече ти казах, че нямам харем и няма да имам — напрежението на Халид растеше. Дано се окаже прав. Дано Хедър наистина се зарадва да стане изведнъж майка.

— Жена ми ще спи при мен, докато не заповядам друго — пристъпи той усмихнат към нея. — Това не би ли трябвало всъщност да ти хареса? Нали при вас на Запад е точно така?

— Да, само че нас не ни е венчал свещеник и…

— Ще бъдеш омъжена за мен, докато аз го желая. И докато не реша да се разведа с теб.

Хедър загуби дар слово. Беше чувала само за един мъж, който се е развел — Хенри VIII.

— Смяташ, че мога да се разведа с теб? — попита тя.

— Ти не, но аз мога да се разведа с теб. На жените им е забранено да се развеждат с мъжете си.

— Законите ви са глупави — погледна го Хедър право в очите.

Омар плесна мислено с ръце. Как можеше принцесата някога да забременее, като непрекъснато само ядосва принца? Но изведнъж му хрумна нещо. Той се усмихна…

— Как си позволяваш да се присмиваш на господаря си! — нахока го грубо Халид.

— О не, господарю — поклони се дълбоко Омар.

— В тази къща нищо ли няма за ядене?

— Разбира се, че има, господарю. Веднага ще ви поднесат вечерята.

— Аз не съм гладна — заяви Хедър.

— Не ме интересува. Трябва да хапнеш нещо.

— Не, нищо няма да ям.

Омар излезе, вътрешно много развеселен, от покоите на принца.

— Изглеждаш уморена. Полегни, докато поднесат вечерята.

— Не съм уморена.

— Имаш тъмни кръгове под очите, Диво цвете — каза Халид. — А настроението ти е като на гладно бебе.

Думите му само я ядосаха още повече.

— Аз изобщо никога вече няма да спя — заяви тя упорито.

Халид не можа да се сдържи и избухна в смях. Жена му беше наистина едно от най-необикновените същества, които е срещал. Ако жените като нея бяха повечко, сигурно мъжете щяха да носят фереджета и да изпълняват заповеди, вместо да ги дават.

Той я погали по брадичката.

— В такъв случай ще бъдеш първият човек, когото познавам, успял да надвие желанието си за сън. Но преди да стигнеш дотам, хайде да се поразходим в градината. Чистият въздух ще ти подейства добре и ще ти отвори апетит.

Хедър още не беше виждала градината на дневна светлина. Беше наистина прекрасна. Може подобна мисъл да беше държавна измяна, но тук й хареса повече, отколкото в градината на султана в Топкапъ.

Безброй аромати и багри изпълваха малката градина, създадена от принца с толкова любов. Отворени срещу слънцето пинии, разноцветни астри, върбинки и хризантеми сияеха в есенния ден, а лилаво-зелено декоративно зеле, лилави градински теменужки, ливадички, кученца и иглики още цъфтяха заради мекия климат.

— Ей там съм насадил разни билки — каза принцът и я поведе надолу по пътечката.

— Ти наистина си майстор градинар — каза възхитено Хедър. — Толкова хубаво мирише тук всичко. За съжаление не си насадил рози, любимите ми цветя.

— Дори по нашите земи по това време на годината розите са вече прецъфтели — усмихна се Халид. — Но имаш право, аз наистина се гордея с тази градина. Работата в нея ме успокоява и ме отвлича от лоши мисли, когато имам грижи.

— Какво е това? — посочи Хедър растение с листа като на папрат.

— Това е бял равнец. От цветовете правят чай, който помага при разстройство и при женски болести.

Хедър кимна.

— А това?

— Това е дилянка. Помага при безсъние. Трябва да се изсуши и да се държи после под възглавницата.

Халид посегна към кадифените ветрилообразни листа. По някои още имаше сутрешна роса.

Хедър го гледаше малко недоверчиво.

— Листа и цветове могат да приспиват? Наистина ли?

Той я прегърна през рамо и я привлече към себе си.

— Обичам смеха ти, Диво цвете. Той озарява лицето ти като слънчев лъч.

Той я целуна нежно по носа. Хедър вдигна глава и се наслади на топлото му докосване. Радваше се на вътрешната им близост и си пожела да остава понякога съвсем сама с него.

Шумове откъм палата прекъснаха влюбените.

— Не поогладня ли малко?

— Ако настояваш, ще хапна нещо. Но съвсем малко.

Хванати за ръка двамата се върнаха в покоите на принца. Омар вече ги очакваше с вечерята. Вътре в себе си продължаваше да се усмихва.

Хедър смръщи чело, като видя основното ястие — патладжани. Както й бяха обяснили жените от харема, патладжаните са омагьосани.

Хедър обичаше деца. Освен това вече не можеше да си представи живота без Халид до нея. Но да ражда деца в страна, в която не правят разлика между невинни бебета и възрастни предатели? Страна, в която си виновен само защото са виновни родителите ти? Ще трябва да живее в непрекъснат страх да не би султанът да осъди на смърт и нейните деца. О, не!

— Махни това. Не обичам сини домати — заповяда тя на Омар.

Усмивката на Омар тутакси изчезна. Значи трябва да се намерят други начини принцесата да забременее.

— Как тъй не ядете вече патладжани? — погледна я безпомощно Омар.

— От патладжаните жените забременяват — поучи го Хедър, сякаш тя беше отраснала в Ориента, а не той. — А от някои треви човек почва да се чувства умора. Освен това нямам намерение да забременявам.

Двамата мъже се спогледаха ужасени. Планът му явно няма да успее, помисли си Халид и сърцето му се сви от болка. Знаеше много добре колко страда едно дете от липсата на майчина любов. Щом Хедър не иска деца от него, още по-сигурно е, че няма да приеме чуждото дете. Мислено молеше Алах за прошка. Не беше ли по-добре да остави да убият детето заедно с майката?

Ами сега? Дали Малик ще се съгласи да вземе кърмачето? Или трябва да заповяда да го убият и така да се отърве веднъж завинаги от всички си грижи около него? Но Халид знаеше от мъчителен опит, че с убийство и смъртоносни удари проблеми не се решават. Не, той никога вече няма да заповяда да убият невинен и да поеме отговорността.

— Махни ги! — заповяда и той.

На лицето на Омар се изписа обида.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Не — каза тихо Хедър. — Излез, моля те, излез.

В очите на Халид прочете, че го е засегнала. Не знаеше как да говори сега с него. Но и малкото й апетит беше безвъзвратно изчезнал.

— Та къде е моята изненада? — постара се гласът й да звучи весело.

— Трябва първо да си починеш — каза Халид.

Хедър седна на дивана. В стаята цареше напрежение. Халид понечи да излезе без дума повече, но тя го задържа.

— Остани още малко, Халид — помоли го тя.

Халид седна на ръба на дивана. Едрият, силен мъж правеше впечатление на напълно безпомощен.

— Халид, нали знаеш, че обичам деца, само че ме е страх.

Лицето му веднага се проясни.

— Миличко, не бива да се боиш. Ще ти намеря най-добрата акушерка в цял Истанбул. То си е нещо съвсем естествено.

— Не, Халид, друго исках да кажа.

— Какво тогава?

— Халид, разбери, малкото момченце е мъртво, а не беше сторило абсолютно нищо. Султанът поиска да накаже Линдар. Знаеш, често греша, защото не познавам страната ти. Още съм толкова млада и сигурно не зная още много неща. Ще живея в непрекъснат страх, че заради мен децата ми могат…

Халид я прегърна. Така му олекна, че му идеше да се разсмее.

— Хедър, обещавам ти, докато съм жив, никой нищо няма да ти стори. Ще браня теб и децата от всекиго и от всички. Коленичих пред султана и го помолих за пощада, нали знаеш.

Хедър също усети как й олеква. Преливаща от щастие, тя взе лицето му в дланите си и нежно го целуна.

— Колко глупави мисли съм имала. Вярвам ти, Халид. Благодаря ти.

Всичко ще се нареди добре. Жена му ще приеме малкото и ще го отгледа като свое дете.

— Цяла нощ не съм мигнал и сега трябва малко да си почина — каза той нежно и я притисна във възглавниците. После се гушна в нея и я целуна бързо още веднъж. След малко Хедър вече спеше.

Внимателно, за да не я събуди пак, Халид се освободи от прегръдката й, стана и я зави грижовно.

Отиде в нейните покои, където беше настанил Лана и бебето. Когато влезе, тя тъкмо му даваше да пие от шишенце с биберон от агнешка кожа.

Направи знак на Лана, тя му подаде детето и излезе. Сега Халид държеше малкото на ръце и му подаваше шишето. Големи тъмни очи разглеждаха любопитно лицето му. Малките ръчички стискаха здраво шишето, а нежните крачета тъпчеха гърдите му, както котенца тъпчат корема на майка си, докато сучат.

Халид се трогна от безпомощността на малкото. Изглежда доверява му се и трябва да му се доверява, защото още дълго няма да може да се грижи само за себе си.

След малко детето, изглежда се засити. Халид го вдигна високо на рамото си, потупа го успокоително по гръбчето и го разхожда известно време из стаята, за да може козето мляко да слезе в стомахчето му. Гледката на този горд и безстрашен воин с безпомощното мъниче на ръце можеше да накара и камък да омекне.

— Синко — прошепна му Халид в ушенцето — ти си благороден принц и ще живееш в най-могъщата държава, която човечеството е познавало. А пък аз, твоят баща, ще те науча на всичко, което трябва да знаеш. Скоро ще се срещнеш и с майка си. Тя е дар от Алах. Храбра, приказно хубава, самоотвержена и любвеобилна. Нейната нежност и майчинска любов ще ти помагат да превъзмогваш трудностите в живота.

Когато малкият принц, вече смлял очевидно вечерята си, се оригна, Халид също усети колко е уморен. Той сложи Карим на дивана и легна до него на ръба, за да не може малкият да падне. Скоро потъна в тежък сън без сънища.

— Събудете се, господарю — побутна го внимателно Омар.

Халид отвори очи. Принц Карим изглежда също се събуждаше.

— Принцесата вече се изкъпа и дори хапна — съобщи Омар.

Халид стана и вдигна гордо сина си във въздуха.

— Не е ли великолепен?

— Да, принце. Моля Алах да му дари още много братчета, за да може един ден да ги командва.

Халид се засмя. За разлика от него Карим направи гримаса, изписука и стана много неспокоен в прегръдката му.

— Дали да не го сложим в люлката? — предложи Омар.

Халид кимна.

— Донеси я пред покоите ми.

Омар последва господаря си, който вече едва успяваше да поуспокои малкия Карим. Пред покоите спряха и се опитаха заедно да сложат малкия принц в люлката. Но Карим явно не искаше да спи. Халид направи знак на Омар да го чака пред вратата.

Когато Халид влезе, Хедър стоеше до голямата врата към градината. Наслаждаваше се на последните слънчеви лъчи, под които пъстрите цветя сякаш сияеха.

— Стори ми се, че чух детски…

— Искам да ти представя сина си.

— Твоят син? — Хедър беше едновременно ужасена и възхитена.

За разлика от нея Карим ревеше, та се късаше.

— Не, не — просия Халид. — Нашият син. Осиновеното ни дете — гласът му звучеше гордо.

— Но как тъй имаме осиновен син?

Хедър очевидно не можеше да го разбере и така целият план на Халид явно се проваляше. Пък и тя не изглеждаше особено възхитена.

— Ела, седни до мен.

— Първо искам да разбера на кого е това бебе.

— Казах ти да седнеш! — от яд гласът на Халид беше станал писклив като на жена.

Карим плачеше все по-силно. Беше гладен, а и гласовете наоколо му бяха прекалено високи, освен това искаше да го носят на ръце. Както преди малко.

Хедър гледаше укоризнено Халид.

— Видя ли какво направи. То сега се страхува. Разплака го — с тези думи тя грабна малкото от ръцете му и то веднага се поуспокои. Тя го люлееше на ръце и му шепнеше на ухото: — Не бива да се страхуваш от този лош човек. Вече съм тук и ще се грижа за теб.

Халид се усмихна. Хедър се държеше така, както се държи всяка жена, на която са сложили бебе в ръцете.

— Миримах разтръби на цял свят, че носиш дете под сърцето си. Затова можахме да го спасим, Хедър. Това е синът на Линдар. Сега е вече наш син.

Тя го гледаше, сияеща и безмълвна.

— Хедър, чуй ме сега, защото е много важно. Никой не бива да разбере кой е в действителност Карим. Нито той дори. Истината ще донесе на всички ни смърт, а може да предизвика и гражданска война. Обещаваш ли ми, Диво цвете?

Хедър му се усмихна, пак, без да пророни дума. Насърчен от държането й, Халид попита:

— Ще обичаш ли малкия така, сякаш е твоя плът и кръв?

Хедър кимна щастлива. Но изведнъж посърна. На лицето й се изписа съмнение. Халид иска по този начин да я задържи и тя никога няма да види Англия.

— Ще мога ли въпреки това да отида в Англия?

— Искаш да изоставиш едно дете само за да отидеш в Англия? — изкрещя, бесен, Халид.

— Никога няма да оставя детето си в беда — изкрещя му на свой ред и Хедър. — Как можа изобщо да си помислиш такова нещо за мен?

Карим се разплака толкова силно, че се разтрепери от напрежението.

— Тихо, миличкото ми, тихо — зашепна му Хедър и отново го залюля. — Видя ли какво направи? — въпреки думите й бебето не искаше да се успокои. — Гладно е — заяви Хедър толкова сигурна, като че ли беше отгледала десет деца.

— Ама нахраниха го само преди няколко часа — оправдаваше се Халид.

Хедър го изгледа унищожително. Каква представа може да има един мъж как се гледа дете.

— Синът ми има сега нужда от мен.

Халид й се усмихна. И двамата бяха забравили кратковременното различие в мненията. Защото всичко щеше да се оправи.

— Трябва да дадем ново име на малкия — каза Хедър. — Можем да го наречем Уолтър, на моя баща.

— Уолтър звучи прекалено европейски за нашите уши — възрази Халид. Той тъкмо се опитваше да разбере дали Карим е готов да приеме пръста му за биберон. — Освен това имената на децата ги даваме ние, бащите.

— Уф, и вие с вашите обичаи! — изтърси без всякакво уважение Хедър. Халид й отправи измъчена усмивка. — Виж го, та той е великолепен — сияеше тя отново. — Направо е съвършен.

— Хубаво, нека това да е името му. Ще го наречем Кемал Мустафа. Кемал заради съвършенството и Мустафа в чест на покойния ми чичо — реши Халид.

— И Кемал е хубаво име — каза някак отсъстващо Хедър. Беше толкова заета с малкия, че Халид изпита за миг чувство на ревност. Тя вече бе успяла да го успокои, детето лежеше спокойно в прегръдката й и ги гледаше радостно. Но скоро гладът щеше отново да се обади.

— Кемал ме обича — заяви гордо тя.

— Кемал е гладен и има газове — поохлади я все още ревниво нейният съпруг.

Хедър го изгледа презрително. После вдигна високо Кемал и направи гримаса: уф!

— Трябва да му смениш пелените.

— Ами като не зная как се прави.

Халид извика евнуха.

— Донеси пеленки.

С куп чисти пелени Хедър си опита късмета. Успя да си спомни как слугините в двореца им в Англия преповиваха бебетата. Омар я гледаше с гордост.

— Коранът казва, че раят е в нозете на майките.

— Аз съм християнка! Никога не го забравяй! — сопна му се тя.

Но на Кемал говореше с нежно, изпълнено с любов гласче. Галеше леко меката като коприна кожа на сина си, гъделичкаше недъгавото му краче и беше възхитена, че малкият вече стиска толкова здраво пръстите й. Изобщо не забелязваше, че Халид я наблюдава с облекчение. Той вече знаеше, че Кемал винаги ще бъде обичан.