Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (7)

7.

За двамата представители на реда в Габрово този въпрос обаче не съществуваше вече. Когато Харитонов се върна — бе ги изпратил до пропуска, но те отказаха колата и тръгнаха пеш за хотела си, — следователят го посрещна с изчерпано търпение:

— Казвам му, другарю подполковник, че не може човек да бъде съблечен току-така от друг човек, ако сам не иска да бъде съблечен. Пише в показанията си, че са се били, че оня бил страшно силен, цък и вие го видяхте, нали? Видяхте и дрехите…

Подполковникът погледна колко е часът и усети умората си, запита без предишния интерес:

— Ще ни кажете ли сега кой сте?

— Красимир Герчев — изпъшка човекът в шинела.

— Сигурен ли сте в това?

Ръкавите на шинела се вдигнаха, изхлузиха се надолу, откриха до лактите чифт жълтеникави, замрежени от черна растителност ръце, които обхванаха клюмналата в яката глава и я наведоха към коленете. И ръцете, и главата, и коленете ситно-ситно затрепераха.

— Съгласете се, че има нещо нелогично. Сам търсите нашата помощ, а не ни казвате истината — каза следователят и явно вече бе го молил да се съгласи с това.

Той не се съгласи, но и не възрази, продължи да си трепери ситно и равномерно.

Харитонов знаеше от дългогодишен опит, че истината не винаги идва в резултат на упорити настоявания, понякога трябва да я почакаш сама да си дойде. Насили се през умората си към предразполагаща загриженост:

— Добре, ще отидете сега в ареста, не бойте се, нищо страшно няма там, просто ще бъдете сам, ще можете да поразмислите върху поведението си, да си спомните какво точно се е случило с вас… — Той почака за някаква реакция, но арестантът не издаде нито звук, само зъбите му тихо изхлопаха веднъж-дваж. — Или може би предпочитате да ви оставим пак там, откъдето ви прибрахме, в същия вид?

— Не, не! — викна с тих ужас мнимият Красимир Герчев и се изправи, и затътра незавързаните обуща на Харитонов към вратата.

Подполковникът кимна на следователя да го отведе, изпроводи ги с поглед, спомни си, че бе поръчал да му намерят и подходящ костюм, но не се укори за привързаността си. Този нещастник нямаше вид на престъпник. Позвъни на дежурния лекар в болницата да го пита крие ли някакви опасности тая болест — я убийство, я самоубийство. Лекарят беше интернист, но не виждаше причина за безпокойство и му препоръча да попита утре психиатричните клиники в съседните окръзи дали не е избягал някой. Тревожното бе, че все още имаше някаква мастика в тая история — очната ставка не я премахна, засили я. Та той скочи към Драмов, като към много близък човек, а хумористът съвсем си загуби чувството за хумор. Но защо после рухна така изведнъж, когато Герчев му надума тия глупости? Нейсе, арестът е велика сила. Като преспи една нощ човек сам със своята вина, която вече е известна на другите, става съвсем друг човек…

Сега подполковникът би могъл и да полегне. Нощта, изглежда, щеше да си остане с това произшествие. В провинцията, където хората заспиваха по-рано, и произшествията ставаха обикновено до първите часове след полунощ. Беше обикновена нощ, до карнавала имаше още дни. Но пък и не бяха чак толкова много, за да протака мерките за охраната му. Трябваше да свика хората на инструктаж, отрядниците — също. Тая година два пъти повече чужденци щяло да има. Прочуваше се Габрово, растеше и хубавееше, ама да не си мислят, че от това на милицията ще й става по-леко, по-тежко ще й става! И екс-хи-би-ци-онисти не беше имало, ето че и екс-хи-би… — Ужасна дума! — се появиха…

Пред вратата на ареста ексхибиционистът отново бе останал гол, но това очевидно не му достави удоволствие, защото той простена: „Болен съм“, когато милиционерът смъкна шинела от раменете му. Изненадан от голотата на арестанта — следователят нищо не му каза, като го доведе, — милиционерът се поколеба, но все пак реши, че не е редно един арестант да е облечен в милиционерска дреха, макар и шинелът да е излязъл от униформата. Топло е, рече му той, вътре има одеяло. И никакъв шум! Ако ти трябва нещо, ще почукаш лекичко на вратата, ама нощем няма какво да ти трябва, всичко си има вътре, така че — никакво чукане по вратата!

Арестът — мазето на бившата поликлиника — беше със зазидани прозорци, защото гледаха към улицата. Тъмнината, жълтеникава от вкопаната високо в зида и замрежена със стоманен тел миниатюрна крушка, изглеждаше вековна и неподвижна, но не миришеше на нищо, въздухът бе свеж като от климатична инсталация. Те там ти е водата, там ти е кофата — посочи милиционерът двата края на необикновено просторното помещение, преди да заключи вратата зад голия гръб. Широк и нисък дъсчен подиум като ония в класните стаи, върху които стои катедрата, заемаше половината от пода. Дъските — жълто-бели слонски зъби — очертаваха гладко застланото до стената жълтеникавочерно одеяло. Ръбът на подиума изгърмя срещу обувките на подполковника и събори арестанта по корем върху себе си. Зъбите дъски думнаха с преизподен тътен, но той не усети болката от удара, защото с цялата си голота усещаше, че не е сам, че по някакъв начин оня, от когото бе се надявал да се скрие в ареста, който носеше неговия костюм и документите му, който бе сънувал неговия сън, по някакъв начин е успял да влезе, преди милиционерът да заключи. Замря в очакване да чуе гласа му и го чу.

Копеле фанфаронско, каза му оня, скри се, а? На милицията ли се надяваш? Я се обърни да те видя сега! — И правеше ужасни гримаси, както край колата, преди да го съблече.

Арестантът се обърна полека, топлата грапавост на одеялото жулна плещите му. Той потърси с ръка над себе си възглавницата, но видя оня да стърчи над него — един Архангел Михаил в зелено кожено яке, с оранжево поло и клоширан панталон. Архангелът обаче не държеше меч, въртеше в ръката си ключа от колата с висящия на него пластмасов Швейк. Небрежно и елегантно. Не бе дошъл да му вади душата и не беше изобщо никакъв архангел, а кандидатът на филологическите науки, научният сътрудник при БАН Красимир Герчев. Красив, даровит, самоуверен, който можеше да наддума всекиго с красноречие и наглост. Като издаде своя „Опит за една съвременна теория на вица“, ще стане старши научен сътрудник и доцент, после професор, член-кореспондент, академик… Ще стане. Той не е някакъв мошеник, комуто са потрябвали чужди дрехи. Той е умен, съобразителен и достатъчно нахален, за да иска всичко, което може да се получи от живота. Затова му и повярваха, не заради паспорта и заради дрехите, а заради способността му да бъде съвършен в представянето си за друг. А аз?… изплака дефектната гласна струна в гърлото на арестанта.

Ти бе, каза му оня, мотокантроп такъв, остана без кола и без дрехи и се превърна в едното нищо! Арестантът затрепера, макар тялото му да пламтеше от жар. Опита се да прикрие голотата си и дълго, крадешком, да не го види оня, разстила върху себе си второто одеяло. Но оня го виждаше. И под одеялото си едно нищо, каза му той. Защо си решил да бъдеш аз, не можеш ли да бъдеш ти, да бъдеш сам нещо? Виновен съм, отвърна му с трескаво разтреперани устни арестантът. Знам, рече оня и с насмешливо безгрижие завъртя Швейка-талисман около пръста си. Ти все си виновен, още от дете все се чувствуваш виновен за нещо и все чакаш наказанието, и все искаш да докажеш на другите, че в тебе няма никаква вина. Не знаеш ли, глупако, че когато човек чака наказанието, то неминуемо идва, колкото и да си невинен? Какви са тия объркани истории у тебе, който си един обикновен съвременен еснаф? У човека няма никаква вина, човекът е един чувал, пълен само с права — да бъде добре облечен, да има пари, скъпа кола, красиви любовници, да бъде умен и остроумен, да го уважават и да му отстъпват мястото, което той пожелава да заеме. Правото да бъде някой. Да вдигне името си върху постамента на една титла. И обществото не отрича никому тия права; обещава ги на всички; най-напред на способните, разбира се. А какво значи да си способен, какво друго, освен да си извоюваш предно място в безкрайната опашка на правоимащите? Човекът не е виновен, разбираш ли, човекът е виновен само когато е бездарен и некадърен. За какво ти е тогава да бъдеш Красимир Герчев, не можеш ли сам да бъдеш някой?

Аз съм Красимир Герчев, изпъшка арестантът като насън. Не си, копеле фанфаронско! — отвърнаха му веднага, Красимир Герчев е само едно име, което също от други ти е дадено, затова и всеки може да ти го вземе. Но кой съм тогава? Не „кой“, драги, не „кой“ — „кой“ вече означава нещо. Какво съм, ще питаш! Ти сега си гол и си само едно „съм“, едно голо „съм“… Но какво представлява то? Ааа, зададе ли си най-после въпроса? Късно е, чадо, защо чак сега, защо не още в гимназията или поне в университета? Но, нейсе, ще ти кажа: Това „съм“ е вътре в тебе и е тъмно като тая килия със зазидан прозорец. То е един арест, от който можеш да излезеш навън само след като си изтърпял наказанието, което сам си призовал. Но нали не съм виновен, изплака арестантът. Ти от диалектика не разбираш ли бе — ядоса се оня. Това „съм“ е твоят сън, то може да бъде жена, може да бъде мъж, може да бъде хермафродит или всичко заедно, което ти си убивал, убивал… Глупости — възропта арестантът, но ръката му се плъзна по овлажнената от треската мекота на слиповете. Не, още не бе се превърнал в жена, макар че и от мъжествеността му не бе останало почти нищо. — Глупости, викна той, никаква вина нямам, не съм виновен…

— Не съм виновеееен!

Един лъч като архангелски меч съсече блатния мрак на килията. През квадратното прозорче на вратата протръбя отвъдният глас на милиционера:

— Що викаш бе? Нали ти казах да пазиш тишина? Какво искаш?

— Не съм виновен — каза му арестантът уплашено.

— Знам — рече милиционерът. — Ние тука само невинни затваряме. Хайде, спи! — И отново прибра своя светлинен меч.

Арестантът усети студа едновременно по цялото си тяло. Изглежда, действието на двата аспирина, с които милицията се опита да предотврати хремата му, бе преминало. Той се уви като пашкул в одеялото и зачака да се стопли, събудил се окончателно от трескавия си унес, в който мисълта му бе се блъскала като обезумяла, прогонена от удобните гипсови бандажи на литературните и философските концепции. Как така ще затварят тука само невинни, това е идиотщина! Моята милиция ме пази, бе казал някога Маяковски… Може би пази невинните от виновните? Ето сега аз съм в ареста, а оня е на свобода и живее вместо мен, спи в моето легло в хотела, сънува моите сънища… Сънищата ли? Халал да са му! Но какво всъщност му е харесало толкова в мен, та тъкмо мен си е избрал?…

Той не зададе въпроса си пряко, защото оня вече го нямаше в ареста. Оня казваше на сънливия, тъжен и тревожен Драмов:

— Какво всъщност ми е харесал този нещастник, та е решил да се представи за мен? — И го казваше почти весело, с предишната възхитителна готовност за самокритика, зад която едва-едва се долавяше някакво безпокойство.

— И аз това се питам — отвърна му Драмов.

Но Красимир Герчев, който преди това се бе държал в хотела с една просташка надменност, сега преливаше от желание да бъде интимно откровен и да говори за себе си. Изглежда, срещата с окаяния му двойник бе го смъкнала от пиедестала на самочувствието му с подсказаната възможност сам някой път да се окаже в подобно положение.

— Да ти призная, с удоволствие бих отстъпил себе си на оня нещастник, ако това би било възможно — говореше с една почти сладострастна възбуда Герчев; артистичният му глас бе тъмен и мек като пролетната нощ. — Да можеш да дадеш някому се бе си изцяло, с всичките мръсотии и грешки, които си направил, да се освободиш от вините си и да станеш друг, когато вече си умен и можеш, когато знаеш какъв ти се ще да станеш и какви заложби са лежали в теб, преди да ги погубят животът и хората…

— Много ли са? — подхвърли Драмов, леко задъхан от бързия ход. Той копнееше да си легне и въпреки че бе доста по-дългокрак, кандидатът на филологическите науки едва смогваше да върви редом с него. — За мръсотиите питам.

Герчев сдържано се изсмя:

— Едва ли са повече, отколкото у всеки нормален човек, но нали сме си интелектуалци, все ни гризе съвестта. Искаш ли да ти кажа как започнах кариерата си в хумора?

— Искаш да ми кажеш половината истина за себе си ли? Аз не обичам половините истини.

Герчев се засегна от острото му възражение, подвикна зад гърба му:

— Ти и целите истини не обичаш, Драмов. Защото са тъжни. Такива сте вие, хумористите.

— Добре, че съществуват теоретиците. А пък на мен наистина ми е дошло до гуша от тъжните истини, разбираш ли? Хората на мене ми ги носят, не на тебе. Мислят си, че като ги напиша в „Стършел“, те ще престанат да им се случват. Само вие, теоретиците, умеете да правите истините весели. Като ги прочете човек у вас, може да се скъса от смях.

Драмов също бе се спрял и гневът му нарастваше, защото бе изнесъл със себе си от милицията една жалост и една тревога за останалия там хремав нещастник. Сега те се превръщаха в още по-остра неприязън към решилия да пококетничи със себе си Герчев.

Смешното наистина бе свършило. Онзи не се оказа нито хитър ексхибиционист, нито забавен мошеник — такъв не би рухнал така при разобличаването му. То изглеждаше като катастрофата на една дълга самозаблуда, като внезапното разпадане на една личност, която не е била по-малко истинска от това, че е била въображаема. И ако това е може би само болестният вариант на явлението, Драмов знаеше, че този род катастрофи са не по-малко чести от автомобилните. Но откъде онзи го познаваше?…

Герчев неочаквано не прие конфликта.

— Прав си, Деяне, прощавай. Аз, разбира се, не мисля така, както го изрекох. Тъкмо в това се състои великата мисия на хумориста. Една истина, превърната във виц, се превръща в защитна преграда между трагизма на истината и мозъка ни. На пръв поглед това може да изглежда бягство, но не е. Вицът предпазва по-интелигентното съзнание от травми, като измества посоката на удара, който се готви да му нанесе истината и я омаловажава.

Драмов го изслуша с враждебна изненада.

— Това… от доклада ли ти е?

— Не, то не е изцяло мое.

— Аха, докладът се състои само от твои мисли.

— Не ти отива да бъдеш зъл, братко, не ти е в характера — позасмя се пак Герчев. — Помниш ли, че се съгласи с мен, когато в оная статия обяснявах защо си добър хуморист и защо не можеш да бъдеш добър сатирик. Не вървят такива формулировки за един популярен доклад.

— Как така популярен? — възмути се организаторът у Драмов. — Това е научна конференция. Чужденци ще участвуват.

Научният сътрудник се изсмя тихо и красиво.

— Ако някой от тях ми изтърси същото, ще му дам отпор. Хуморът е оръжие в борбата с отживелиците и нередностите, той помага за изграждането на новия живот…

— Аха! — рече Драмов, този път без ехидство. — Разбирам. Но друго не мога да разбера. Ти днес си направо сублимен. Оня нещастник ли те направи такъв? Възможността да се усетиш извисен над него, да му се надсмееш?

— Той. Но не заради това. Казах ти вече — заради мечтата да можеш да прехвърлиш някому собствените си вини. За миг ми се прииска да му дам дрехите си, документите, колата, всичко, да остана съвсем гол, да бъда само аз, да бъда онова, което съм бил, преди да ме направят днешния Красимир Герчев — чист и освободен, да бъда това, което си ща. Наивно, нали? Но коя красива мечта не е наивна?… — Вече изкачваха стълбите към хотела и Герчев също се позадъха от стръмнината им и от желанието си бързо да изкаже онова, което, изглежда, още в самото начало бе му се приискало да сподели: — Започнах заниманията си с хумора още в гимназията, като добросъвестно донасях на ръководството кой и какви политически вицове разправя…

Драмов се спря на средната площадка. Дробовете му на дългогодишен пушач дишаха с дрезгав шум. Герчев застана на следващото стъпало, величествен и сладострастен в самоунижението си.

— Ти помниш първите ми рецензии, сам ги нарече някога „публични доноси“, мислеше, че не знам ли? Веднага се намериха хора да ми обадят. Но те създадоха Красимир Герчев, братле — остри, критични, бдителни, колцина се осмеляват да пишат така? Мижитурките предпочитат да хвалят на всички страни. Сега вече и аз мога да си позволя да хваля, но от висотата на един авторитет, да се занимавам с чиста теория, да поправям грешките на младините си…

Драмов си пое дъх, мина мълчаливо покрай него, като се постара да не го докосне, и затича по стълбите нагоре. Спря се чак на самата рецепция, където Мимето скокна изплашена от вида му, решила навярно, че е побягнал от милицията.

— Спасявай ме! — духна в лицето й Драмов, но посочи с палец към влизащия във фоайето. — Решил е да си прави самокритика. А не е пиян.

Обиден и надменен, Красимир Герчев се отправи към асансьора.

— Драмов, да вървим да спим! И не забравяй, че ни предупредиха да не говорим за случая.

Вратата на асансьора изгърмя, затръшната с безконтролна сила.

— Ще събудите хотела! — осъдително се нацупи Мимето.

Драмов се облегна на рецепцията. Нямаше сили да си тръгне. Нощната му почивка бе отишла по дяволите и утре щеше да бъде по-нетрезвен отсега. Щеше да бръщолеви глупости там, където трябваше да говори сериозно, да прибягва до стари вицове, защото главата му нямаше да ражда нови. И щеше да бъде озлобен към хората, а той мразеше злобата у себе си и у другите. У него тя се появяваше само в часовете на махмурлука и измъчваше ведрото му лекомислено същество, което с вродена бактериофобност се боеше от заразата й. И сега той остана инстинктивно, за да се освободи от внезапната си омраза към Герчев, да може спокойно да легне после на съседното легло.

— Няма защо да ми го разказвате, щом не бива — рече Мимето.

— Никой не ни е предупреждавал. Просто вашият любезен гост е прекалено честолюбив. А ти утре какво ще докладваш на началника, като научи, че е идвала милиция? Един дежурен не може да не знае какво е ставало в хотела през нощта.

— Добре де, какво е станало? — попита Мимето, успокоено от бъбривостта му и предварително отегчено.

— Нищо. Едно глупаво припознаване. И Харитонов спокойно можеше да отложи работата за утре, но нали го знаеш какъв е човеколюбец — сакън, да не бъде обиден някой невинен! А че на двама невинни проваля нощта, че на двама трудещи се отнема законната почивка…

— Ако спяхте, нямаше да ви безпокои — защити го Мимето. — И какво стана?

— А, оправих го. Виж какво, мойто момиче, ще знаеш, че няма човек, който така лесно да се оправя с милицията като мен. Веднъж, пак бяхме цяла компания, зима беше, студ, но на нас ни е горещо, нали разбираш — заразказва Драмов спомена си, хрумнал му още в колата зад гърба на грамадния старшина и все още напиращ да излезе от него. Иначе щеше да го разкаже на глупака Герчев и то щеше да прилича на опит за одобряване.

Милиционерът ги предупреди да не пеят. Някой му отвърна, че който пее, зло не мисли и той трябвало да се радва, когато народът пее. Друг добави, че неслучайно толкова се поощрявала художествената самодейност. Милиционерът изтропа в тънките си ботуши и каза, че нямал нищо против художествената самодейност, че тъща му също пеела в един хор, но че по улиците не бивало. Певецът обаче не се предаде. Рече подмилкващо се: Старши, разреши ми само една песен още. Аз, когато се прибирам по туй време и знам какво ме чака в къщи, опасна жена имам, ще знаеш, винаги си пея за кураж: „Бой последен е този“… Не разрешавам — прекъсна запяването му милиционерът и внезапно се изпъна в стоеж мирно. — Бе ти що се подиграваш с тая песен бе!

Скандалът ставаше непредотвратим, а Лалов, редактор тогава в Радиото, намери най-после сгодата да се прояви. Напивайки се, той моментално губеше и без това оскъдното си чувство за хумор и търсеше поводи да се скара с някого, затова другите хумористи отбягваха компанията му, което пък още повече го озлобяваше. Ти на кого говориш на „ти“ бе! — ревна Лалов и тръгна на бой. — И на кого викаш „бе“?

Милиционерът отстъпи крачка, посегна към кобура си и тогава Драмов извади оня рефлекс, който зашемети всички. Той се вмъкна между двамата, сграбчи с лявата ръка ревера на Лалов, а с дясната му зашлеви такава плесница, че изплющяването й навярно окончателно разбуди квартала. Блъсна го назад, шумно го заплю: Простак! Пияна свиня! Какво се заяждаш с човека! И вие бе, не ви ли е срам! Човекът в студ и мраз службата си гледа, живота ви пази, мръзне по улиците, за да спят хората спокойно! А е оставил в къщи една млада жена, една хубава, топла жена, спи сега сама, и едно русо детенце е оставил в креватчето, и вместо да стане сега да види дали не се е отвило, съкращава тука живота си заради вас! И за какво, питам ви, за какво?…

Още дълго крещя така, гневно и поетично, а компанията мълчеше стъписана. Милиционерът закопча кобура и обърса едното си око; сигурно студът бе изстискал някоя капка от него, но компанията после се превиваше от смях. И до днес продължаваше да разправя въодушевено как Драмов успял да разплаче един милиционер и да предотврати опасен скандал. Милиционерът им каза тогава кротко: „Хайде, прибирайте се, другари, ще се оправите и сами!“ После застигна Драмов, хвана го подръка и повървя десетина крачки с него. Беше трогателно развълнуван. И детенцето ми е наистина русо, каза му. На шест годинки е, момичка. Те това е, другарю, хората трябва да се уважават помежду си, ама на, не се уважават. А пък на човек веднага му става по-топло, като види, че го разбират. Аз много ви благодаря, другарю, щеше да стане беля, ей, голяма беля щеше да стане, щото и аз съм кибритлия… Деян Драмов усещаше треперенето на ръката му, стори му се, че усеща и топлината й през ръкава на балтона си, и обичаше до задушаване този премръзнал и самотен човек. Но го задушаваше всъщност мъката, че постъпката му приличаше на подигравка. И окончателно се разстрои, когато не намери сили да отблъсне похвалите на компанията за сполучливо изиграната сцена.

— Знаеш ли кое е идиотското, мойто момиче — завърши той разказа си. — Всички мислеха, че съм направил номер, пък аз наистина не се шегувах. И още ме е яд, че не цапнах на онова пияно говедо поне два шамара. Хайде, лека ти нощ сега!

Мимето го заподозря, че й разказва тази история, за да премълчи истината за среднощното произшествие, но веднага забрави подозрението си. Този умен и весел бърборко й се стори сега много самотен и нещастен човек и не разплаканият милиционер с неговата топла жена и русо детенце е бил истинският самотник в оная нощ, този тук се е нуждаел повече от топлина и разбиране. Тя обаче не умееше да формулира точно чувствата си, само едновременно и се доплака и доспа, гледайки го да чака асансьора, някак попрегърбен и смален в овехтелия си костюм — един несретник, отнасящ в негостоприемен дом мъката и умората си. Толкова мъже бяха я поисквали, наведени през високата бариера на рецепцията, толкова мъже бе отблъсквала, и неприятни, и приятни, кога грубо, кога деликатно, без да се поддаде на лъстивите им думи! Този също не пропускаше да се поповдигне на пръсти, та да хвърли поглед към бедрата й, но ги обливаше не с похот, а с някаква галеща доброта. Мимето почувствува още собствената си самота в клетката на рецепцията, почувствува, че би могла сега да подържи несресаната му глава в скута си и да я милва, както се милва весело и обичливо куче, но побърза да отпъди от себе си тази представа. Един разумен администратор на хотел е длъжен по това време да предпочете съня. Два-три часа оставаха още до времето, когато трябваше да буди ония, които искаха да хванат първите рейсови таксита за София или ранните автобуси.