Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (26)

3.

Шофьорът бе предал на секретарката му, че Великов ще отсъствува сутринта, но той все пак дойде в последната минута и върна от стълбището огорчените посетители. Секретарката ни каза, че вие следобед… Как така следобед, следобед е мачът! — разсърди се Великов и влетя в кабинета си. Секретарката не се изненада — знаеше, че той трудно допуска нещо да отмени приемните му часове. Стефчо ми каза, че сте щели… — понечи тя да се оправдае, но той я сряза: Щял съм, щял съм! Аз лично нещо казвал ли съм ти? Защо отпращаш тогава хората? Хайде давай поред на номерата! После ще се разправяме…

Великов се славеше с умението си за най-кратко време да свърши най-много работа. Колкото не успяваше да скрие досадата си от празнословието на служебните обеди и вечери, толкова с една щастлива готовност съумяваше да бъде справедлив и внимателен към хората, които идваха за нещо си при него. Сякаш специален часовник отмерваше точния брой минути, полагащи се на всеки записан посетител. Това потискаше колегите му: Как го правиш бе, Великов? Като ти заседнат разни нахалници и като почнат да те занимават с всякакви глупости!… Няма нахалници и няма глупости, сопваше се той на по-младите си колеги. Приемните часове не са твои и не са за общи проблеми, та да ги делиш на важни и неважни. Щом човекът е дошъл при тебе, това за него е важно, пък за нас човекът е важен. Това ясно ли ти е? Щом ти е ясно, и неговата глупост трябва да ти бъде важна, и за нея ще отделяш толкова време, колкото за другите…

Но инженерката от електронноизчислителния център той остави да чака като че ли не толкова заради принципите си. Когато секретарката му докладва за нея: Не е записана, имали сте уговорка… Той почти кипна: Ще я вземат дяволите! Ще чака до края, повикай Коева да й прави компания!… Секретарката му отдавна бе се научила да не се озадачава поне външно, но сега сметна за безопасно да изрази с една позната му гримаса, че не е редно тая Коева пак да знае нещо, което тя, секретарката, още не знае. Ще ти скъсам ушите, ей! — подвикна й Великов, както подвикваше някога на децата си, и тя, успокоена, побърза да скрие ревността си. По-късно обаче отново я демонстрира, като с бляскавата любезност на съпруга, посрещаща скъпи гости, внесе кафета, бонбони, кока-кола. Великов зяпна от гняв — беше непреклонен противник на черпенията в работно време и с обществени средства, но Коева бе го вече изпреварила: „Много си мила, благодаря ти!“ — с огледално същата бляскава любезност. Той стисна лявата си ръка в юмрук, почеса я с дясната по гърба, както се успокоява наежено куче — нещо, което щеше да уплаши и двете, ако не бяха заети в тоя миг с оглеждане и комплименти на тоалетите си. Това не означаваше вече, че той само ще им „къса ушите“.

— Ако сте приключили с тоалетите… — изръмжа той.

— И ти си с нов костюм, другарю Великов! — възкликна Коева и той сконфузено погледна корема си, сякаш бяха му казали, че е пуснал шкембе, сам като че ли се изненада на костюма си, огледа някак безпомощно инженерната, а тя оправда и него, и предизвикателните си тютюноцветни панталони с някакви усукани шарки на крачолите.

— Пролет е!…

— А пък тоя Драмов снощи ме обиди. Рече ми, че съм приличала на лятно цвете. Лятно цвете през пролетта, подранила един вид — изчурулика Коева бързо, за да я чуе и излизащата секретарка.

— Стига глупости! На вас, жените, аслъ само това ви дай!

— Трудно ще водим разговор при такова отношение към жените — каза Ангелина и с това всъщност постави началото на разговора, но Коева още не бе й простила заради предната вечер и не застана на страната на жените, рече с подличко съжаление:

— Много изгубихте снощи. Професорът се оказа изумителен компаньон…

Великов не съзна, че в думите му ще прозвучи същият намек:

— Какво стана с оня юнак? Ще играе ли днеска? Както разбрах, вие у чичо си живеете…

Ангелина предпочете да отвърне обстойно и сериозно:

— Изглежда, не. Пък и чичо ми не го иска вече. Казал му, че не ще в отбора си хора, на които не им се играело. И сега целият град е скочил връз него, връз чичо, искам да кажа…

В затруднението си пред тази по-особена посетителка Великов пръв посегна към противното му сега кафе, забрави да ги покани.

— Аз затова помолих другарката Коева също да присъствува. Може би като жена тя по-добре ще ви разбере.

— Какво точно не можете да разберете, другарю Великов?

— Ами… тази ваша история с Пефин, за която вече целият град…

— Аха! И какво има тук за неразбиране? — Тъничките и нежни като на рибенце устнички на инженерката бързо оформиха една разтреперана ирония. — За пръв път ли се срещате с такова явление? — Можеше да свърши и дотук, но добави с пародийна деловитост: — С това явление, наречено любов?

Лятното цвете се изчерви, сякаш казаха нещо неприлично. Великов беше ядосан — заради тия кафета срещата вземаше друг обрат, щеше да трае и по-дълго, отколкото позволяваше часовникът на приемните му часове. Но ако не умееше да ръководи банкети, в кабинета си той умееше да се разпорежда.

— Да речем, че него мога да разбера — младо момиче, културно, софиянка и така нататък. Нашего брата на младини не е имал такива съблазни. Кажете ми, ама откровено, не се плашете: той сигурно ви е обещавал нещо, влиятелен човек е, трудно ви е било да му откажете…

Сега пък Ангелина порозовя, но от сподавения гняв. Бързо реагираше това момиче и устенцето му си знаеше работата. Великов още снощи бе разбрал, че е от ония жени, които винаги бяха го удивлявали с бързината и точността, с която изразяваха мислите си.

— Другарю Великов, вие ме поканихте уж на приятелски разговор. Ако знаех, че сте решили да ме обиждате…

— Той иска да ви защити, не да ви обиди! — прекъсна я Лятното цвете почти враждебно.

— Аз не съм проститутка, нито пък съм келнерката, за която снощи…

— Чакайте, чакайте! Ама мен такова нещо дори и през ум… Просто исках да си поприказваме и заедно да решим какво да правим. Аз тия работи може и наистина да не ги разбирам. Аз отговарям за индустрията тука и мене индустрията ме интересува, ясно ли ви е! Пък Пефин ми е най-добрият директор. И изведнъж такава каша…

— Е, чак до проваляне на плана няма да се стигне!

Великов си знаеше, че не ще му е лесно с нея, защото слабостта му към Пефин го принуждаваше да бъде деликатен, но характерът на това момиче разбуждаше у него нежеланата грубост.

Лятното цвете пак му се притече на помощ.

— За другаря Великов хората са по-важни от плана.

— Засега не личи — парира остро Ангелина, но веднага се поправи: — Извинете, сигурно и аз не разбирам някои неща. За пръв път ме викат да давам обяснения за чувствата си към някого.

— По-спокойно де, момиче! Не съм ви викал да ми давате обяснения, а просто по другарски… — Великов бе свикнал в тоя кабинет на хитрувания и увъртания, на чинопочитания или треперения, в най-добрия случай на боязлив респект. Тях той пресичаше с краткия брой на приемните минути и с категорични решения, чрез които не позволяваше на посетителите си да се унижават пред него. Такава брутална нападателност обаче за пръв път срещаше. — Добре де, кажете вие! Снощи казахте, че с удоволствие…

— Не разбрах, че за това ме каните.

— Че за какво друго? — изтърси Великов и прочете грешката си в овладяната вече и постоянна насмешка на лицето й. — Искам да кажа… това сега е най-важното.

— Разбира се. По-важно нещо в тая петилетка…

— Недейте така! Дайте, както се казва, да намерим все пак общ език. Така и така сте дошли…

— Добре. Какво толкова ви интересува?

Великов още не биваше да запита кога най-после ще свърши тая скандална история, затова се върна към злополучното начало.

— Ами… как стана тогава, щом казвате, че той…

— Ами… — повтори тя интонацията му. — Както стават тия неща. Обичаме се.

— Обичате се, обичате се! Ако всички почнат да се обичат така!

Лятното цвете отново се изчерви.

— Да бе, голям хаос ще настъпи! — изсмя се Ангелина с вече добродушна ирония, решила очевидно да не изостря повече разговора. — Мъммм, кафето ви е добро!

Лятното цвете погледна началника си, сякаш го питаше докога ще търпи тая нахалница, и пак се опита да му помогне:

— На вас ви е весело, но…

— Защо не? Любовта е хубаво нещо. Не сте ли опитвали?

— Такава любов не е хубаво нещо, моме — упорствуваше Великов в търпението си. — И аз не съм ви викал тука да ме будалкате, а другарски…

— Пак „другарски“, другарю Великов! Доста е неточна тая дума, когато сте ме повикали да ми вадите душата.

— Вижте, мила… — каза Лятното цвете.

— Не искам да виждам — засмя се Ангелина насреща й. — Вие сте една изменница на нашето дело.

Тя цялата вибрираше от усилието си да даде друг вид на срещата, нервният й смях дори я разхубавяваше, но и Коева не прие шегата й.

— Вижте, мила, снощните ви обяснения за любовта бяха интересни, но теорията е едно, животът е друго. В живота има семейства, които трябва да бъдат здрави, за да бъде здраво и обществото, има деца, които трябва да се възпитават правилно, има обществен морал на конкретното време и…

— Който със сила ни е наложен от мъжете, а такива като вас им помагат да…

— Жената у нас е равноправна — цитира пак конституцията Великов, защото сътрудничката му бе казала всичко, което той се готвеше да каже, и за да прекъсне пискливия диспут, заплашващ да прерасне в кавга. А той не познаваше нещо по-противно от женската кавга.

— Разбира се. И вие тъкмо за това веднага решихте, че Пефин ме е съблазнил, че си е послужил с принуда и така нататък. Та той не ми е никакъв началник.

Великов не усети изобличението си.

— Значи, няма злоупотреба със служебното положение?

Беше трогателен и подкупващ със своето пристрастие и устничките на Ангелина разтегляха засъхналите следи от кафето в опрощаваща усмивчица.

— Няма, другарю Великов. Аз го съблазних.

— Аха! — рече той доволно; самокритиките лесно го одобряваха. — И как стана?

— Аааа, не си издавам хватките!

Неочаквано Коева се изсмя почти злорадо. Двете се спогледаха, видяха се все пак съюзнички и заедно прихнаха в лицето на сконфузения мъж. Великов отиваше към едно от редките си поражения, но като че ли не му се и щеше да направи нещо, за да го предотврати. Сам бе си го повикал още снощи. Можа само да изръмжи, обръщайки левия си юмрук нагоре, за да го почеше.

— Ама вие пак ме будалкате! Няма ли най-после сериозно?

— Нали прилича малко на Пефин в тоя костюм? — запита Ангелина новата си съюзничка и бързо продължи, защото Великов скочи от креслото и се барикадира зад бюрото си. — Добре, сериозно, другарю Великов! Макар… знаете ли какво е казал един от най-големите учени на нашето време, Нилс Бор? Има неща, казал е, които са толкова сериозни, че за тях може да се говори само на шега. А любовта, според мен, е тъкмо от тия неща. Затова и толкова често, и така жестоко се шегуват с нея. Е, добре, сериозно! Вие съвсем не сте ме повикали да разберете как е станало това, и то съвсем не ви интересува. Вие просто ме повикахте, за да ме изгоните, пардон, да ме помолите любезно да напусна града, преди да е станало нещо, според вас, непоправимо. Не ме прекъсвайте, нали съм равноправна? Равноправна съм и мога да напусна, мога и да не напусна. Но не това решава въпроса, другарю Великов. Та аз мога да отмъкна вашия директор със себе си, нали така? И ако се държите лошо с мен, току-виж, наистина съм ви отмъкнала най-добрия директор!

Неусетил двойното острие на иронията й, Великов сигурно щеше да кипне с нещо като: „Това няма да позволим!“ но Лятното цвете съобразително го предварди:

— Сакън, мила! Какво ще правим без него?

— Няма-няма — изсмя се нервно момичето и се изправи, разлюлявайки усуканите гайтани на крачолите си; откопча и закопча чантичката си. — Въпросът беше за принципа. А принципът, другарю Великов, е в това: какво ще стане от нашето общество и какво ще стане от бъдещите му граждани, за които толкова сме се загрижили, ако непрекъснато потискаме правото на човека да изявява любовта си, когато тя се появи? Едно общество от изкълчени души и от лицемери, това ще стане!

— Ами че той може да ти бъде баща бе, момиче! — извика безпомощно Великов.

Ангелина посегна с играещ пръст към дясното си око, размаза капката пот, слязла до миглата й, размаза с нея малко черна боя по клепача си, наведе глава, косите скриха необикновената й бледост.

— Сигурно и затова съм се влюбила в него. Но бъдете спокоен за вашия директор. Благодаря ви за кафето.

И излезе, като мачкаше прекалено енергично шарките на килима с необикновено дебелите си подметки. Безшумно, но двамата останаха втренчени във вратата, сякаш бе я затръшнала.