Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (4)

4.

По времето, когато Красимир Герчев зъзне гол из улиците, трезвият, известен със своята пестеливост, с предприемчивостта си и с разумното си отношение към духовния живот габровец се намира в леглото си.

Театърът е спуснал вече завесата си под носа му, сякаш му е заявил да не го завира там, където не му е работата. Келнерът му е представил сметката с познатата физиономия: щом си тука, значи, имаш излишни пари и няма що да надничаш в нея! А верният на традиционната пестеливост управител в същия миг му гаси лампите над главата. Красивата говорителка от телевизията единствена му е пожелала любезно „Лека нощ“ с една полуусмивка — също е уморена, горката, та няма сили за цяла. И, отблъсквайки се безшумно като лодка от пристана на действителността, габровецът, който в тези дни вече нетърпеливо очаква карнавала, отново вижда да се задава насреща му насрещният производствен план.

По същото време навън са още само младежите. Не бива да им се сърдим — месец май е. Брадатият румънски оркестър в ресторанта е разбушувал кръвта им, а певицата цяла вечер на всякакви езици, ту със заговорнически шепот, ту с агитаторски викове, ги е убеждавала, че любовта е много по-важна, от всичко.

По същото време необикновено просторното дори за модерен хотел фоайе на „Балкан“ още е пълно с хора. Естествено, те не са габровци. Това са командировани, на които не достигат парите да довършат разговорите си в бара и с вдървена небрежност се изтягат в креслата — средна ръка чиновници, искащи да минат за светски лъвове. Чужденците нямат нужда да демонстрират колко у дома си се чувстват и стоят прави. Но пък са по-шумни, защото не са пили на своя сметка. Още по-шумно се смеят и говорят ония, които са им дали вечерята. Изобщо часът след затварянето на ресторанта е най-оживеният във фоайето на хотела и най-тежкият за Мимето на рецепцията. По някаква странна административна логика тъкмо вечер на рецепцията дежури само един човек — когато по десет души едновременно искат ключовете си, когато по десет души едновременно искат да използват намалената нощна тарифа за междуградски разговори, а телефонистката също си е отишла, когато по десет души едновременно поръчват да бъдат събудени утре или питат какво да правят с мръсните си ризи, когато всяка минута пристига някой закъснял несретник да моли за легло. Когато всеки самотник, преди да легне да спи, настоява да пофлиртува с хубавицата от рецепцията.

На улицата малцина биха се обърнали подир Мимето, но всяко хотелско момиче е примамливо, защото е последното, чийто образ гостът отнася със себе си, за да запълни неуютната стая с удобното легло. Мимето знае това и, общо взето, умее да флиртува до границата на позволеното, но по това време има много работа и е принудена да бъде нелюбезна към застояващите се. Бърза да ги отпрати, та да се заеме с учебника по френски. Неучтива е и към поредния гражданин, който, разбутвайки с лакти очакващите вниманието й, поисква единична стая с баня, сякаш си поисква цигари от будката. Няма, казва Мимето, без да вдигне глава за обяснение, че това не е будка, а представителен хотел, в който могат да се намерят цигари от целия свят, но със стаите въпросът не стои така. А в другите? — пита гражданинът. И в другите няма, проверявах вече. А някакви други възможности? — упорства той. Частни квартири, но вече е късно, бюрото е затворено. После тя дълго не чува гласа, успява да донапише нещо в хотелската книга, преобръща листа, забравила го е вече, но той я стряска с нов въпрос: дали не можел да използва тоалетната.

— Ей там — посочва с досада тя. — В бара слезте. — Но при такъв въпрос вече е длъжна да погледне нагоре. Вижда мазно зелено яке от фина кожа, поло в цвят между керемида и охра — съчетание, което може да събуди уважението й, лицето над високата яка на полото обаче бързо се извръща и в спомена й то остава само като неясно жълтеникавосиво петно с кални сенки около очите и по скулите. И в гръб властната му осанка не говори, че е човек, готвещ се да спи в тоалетната или да върши там нещо нередно, но Мимето все пак трябва да види лицето му.

— Ало, другарю… — Той се спира някак без желание, показва й само един странен, като че ли опушен от пожарен дим профил. — Минете след половин час. Има едно-две резервирани легла, ако хората не дойдат… А тоалетната е зад оная стена и надолу по стълбите.

— Благодаря — отвръща сухо другарят, а Мимето се учудва на внезапната си мекосърдечност и вече не е сигурна дали наистина ще му даде незаетата стая.

След половин час фоайето е почти опустяло. Командированите са разнесли по стаите си възбледите устни и възпълните бедра на Мимето, а на рецепцията свойски се е облакътил столичният писател Деян Драмов и разлиства учебника й по френски.

(Това име, което ви е познато от „Стършел“ и хумористичните страници на вестниците, не е псевдоним, другарю следовател, то е истинското ми име. За съжаление хората обикновено го приемат иначе, та ме карат да се срамувам заради безвкусицата, която ми приписват по този начин. Какво да правя, като дядо ми е преселник от Драма, а пък лозенските майки се надпреварват да кръщават синовете си Дейо и Деян, белки не наследят шопския им мързел? Ето как животът сам ни прави смешни! Когато пишех първите си фейлетони, много исках да го сменя, но тогавашният главен редактор на „Стършел“ ме убеди, че никой не бил в състояние да измисли по-идиотски псевдоним за един хуморист от това име.)

— Жорж Санд чела ли си? — пита Деян Драмов момичето и плачливо криви меките си, женствено очертани устни на ленивец и гуляйджия.

Мимето е попривършила работата си, може да го слуша, но за Жорж Санд дори не е чувала. Драмов е възмутен — френски учи, пък не знае Жорж Санд! Писателка! Мимето е учудена, защото познава най-малко десетина Жоржовци. Драмов търпеливо й обяснява, че има много такива случаи жена да пише под мъжки псевдоним и обратното. Аз също, казва той, аз пък пея под женски псевдоним. Мимето недоумява. Лили Иванова, казва й Драмов, пея под името Лили Иванова. Неудобно е иначе, ако пеех в операта, щях с истинското си име, но естрадни песни…

— Пак сте пили — гледа го Мимето съжалително. — Нали нямаше вече да пиете?

— Защо пият хората, Мимо, защото искат едно, а винаги се получава обратното. Ето, исках да ти стане весело, та да ми дадеш най-после стаята, спи ми се, а ти се натъжи.

— Що не си идете в Боженци?

— Щото по това време таксито иска да му платиш и обратния път, а пък аз съм вече половин габровец.

— И тука не е евтино — казва Мимето.

— Герчев ще плати, щом му е ангажирана. Казах ти, ние сме толкова близки, че и на едно легло можем да спим, а стаята, слава богу, е с две.

— Да почакаме още малко, може с директния влак да дойде, той често закъснява.

— Мимо, Мимо, няма да стане директор от тебе — огорчава се Деян Драмов. — Не разбираш ти човека. — Той бръква в задния си джоб и пльосва върху полираната плоча на рецепцията дебела пачка от двайсетолевки. — Бих наел и стая с десет легла, защо не сте направили такива?

Мимето се заема да подреди окончателно книжата пред себе си и се сърди на собствената си добросъвестност. Отдавна да се е отървала иначе от тая стая. Нужно й е все пак да се увери, че няма да сбърка, защото стаята е резервирана от окръжния съвет.

— Какво представлява тоя Герчев?

— Лайно с витамини — отвръща кратко Драмов.

Мимето най-после се засмива, но миг след това отново е строга:

— Че нали сте му уж приятел?

— Само заради витамините — оправдава се Драмов и върти една незапалена цигара между пръстите си. — Слушай, ти как ще се маскираш за карнавала? Ако искаш да ти помогна нещо…

— Ще бъда дежурна тогава. Никой не ще да ме замести.

— Аз ще говоря с директора ти. Член съм на организационния комитет, ще те изискам — казва Драмов и искрено желае да й помогне, но има чувството, че й се подмазва.

— Недейте, аз сама пожелах.

Драмов е потресен:

— Сама си се отказала? Ти знаеш ли какво е карнавалът бе, момиче?…

— Какво толкова? Както по-миналата година, винаги е едно и също.

Може би е права, карнавалът навсякъде и открай време винаги е един и същ, но на нейните години Деян Драмов можеше да гледа по сто пъти един и същи цирк.

— Не знаеш, моето момиче, наистина не знаеш, щом сърцето ти не забива като полудяло при самата дума. Карнавалът — това е свободата! Това е възможността поне за един ден сама да си избереш какво да бъдеш — принцеса, космонавтка или пък… да бъдеш мъж. Лошо ли е да бъдеш за няколко часа мъж? Всяка жена хиляда пъти в живота си въздъхва: ах, защо не съм мъж! В нашата почивна станция си правим карнавали. И знаеш ли какво се получава? Най-почтените, най-скромните съпруги неизменно се маскирват като пристанищни проститутки. Случайно ли е това, мислиш? А ти искаш и на карнавала да си бъдеш администраторка…

Мимето си мисли, че пак я занася, и прекъсва назидателния му патос, поглеждайки часовника си. Влакът отдавна трябва да е дошъл.

— Обещала съм легло на още един. Ще го приемете ли в стаята?

— Какъв е той?

— Не го знам.

Драмов отново изобразява потресеност:

— Как така ще обещаваш легла на непознати! Какъв е тоя хотел, дето се раздават стаи на непознати! Не, няма да стане от тебе директор!

Мимето е готова да му обясни, че не е възможно в такъв голям хотел да се дават стаи само на познати, че истинската грижа за човека е чужда на връзките и ходатайствата, изобщо да му каже две-три приказки, защото тя е образован и проверен в много инстанции човек — неслучайно са й обещали за лятото управителско място на Черноморието, но в този момент през големите стъклени врати влиза непознатият, за когото току-що е станало дума. Макар да бе си обещала да го следи, тя не бе забелязала кога е излязъл от хотела. Позна мазнозеленото яке и полото, чиято яка стискаше една суховата бяла шия. Лицето — също мършаво, бяло, с остри скули, но мъжествено — сияе от чистота. Мимето решава, че непознатият просто е имал нужда да се измие, и все пак сега той й се вижда странно непознат, а Деян Драмов още повече я обърква, виквайки насреща му:

— Хайде бе, Герчев! Откъде идеш чак сега, с колата ли закъса, или с мадами?

Герчев преминава мълчаливо разстоянието до рецепцията, поглежда писателя, както се гледа на непознат пияница, спрял те на улицата, отвръща:

— И едното, и другото.

— Защо не ми казахте одеве? — пита Мимето.

— Аз ви поисках стая.

— Но за вас има ангажирана, не знаехте ли?

Герчев не отговаря, а продължава да се взира в размекнатото от алкохола и умората лице на хумориста, който твърде подозрително се смущава и вика все така пресилено:

— Хайде давай ключа, че умирам за сън! Герчев, нали ще ме изтърпиш една нощ? Имам рано работа в града, а колата ми е на сервиз.

Герчев като че ли не е съгласен, съобразява нещо, процежда сърдито:

— Няма ли самостоятелна стая?

— С две легла е — отвръща Мимето. — Не е имало друга, но цялата е резервирана за вас. А другарят писател…

— Герчев, какво става с теб? — провиква се Драмов и за миг става безпомощен и жалък. — Да не си решил мадама да вкарваш? Аз мога да се обърна и към стената.

Герчев не се усмихва, затова Мимето казва с обичайния си тон:

— Паспорта, ако обичате.

Той й подава три книжки наведнъж: паспорта, шофьорската, партиен билет. Мимето се обижда — в края на краищата не е извършила нищо нелюбезно, всеки е длъжен да си покаже паспорта. Тя изтегля синкавата книжка от купчината, хвърля бегъл поглед върху снимката, мярва името и пъхва над него адресната карта.

— Попълнете я, ако обичате — след което откачва самотния ключ от таблото.

— Добре — казва неопределено Герчев.

— Какво добре? — пита вече съвсем малодушно Драмов. — Ти май още ми се сърдиш?

— Дайте и на него да попълни! — заповядва Красимир Герчев.

По-късно Драмов щеше да си спомня озадачаващото надничане на младия учен през рамото му, който сякаш не се решаваше да го пусне да преспи в стаята, преди да е прочел трите му имена и номера на паспорта. Сега бе прекалено погълнат от унизителното положение, в което се намери. Герчев или си отмъщаваше по такъв просташки начин, или през годините, в които не бяха се виждали, съвсем бе навирил нос. Хумористът много искаше да скъса адресната карта и да си отиде в Боженци, където имаше квартира, все някое такси щеше да се съгласи да го откара, но той притежаваше склонен към самоунижения характер, винаги готов да се подчинява на обстоятелствата и хората. Смехът бе единствената му съпротива срещу тях. И сега, като се потеше от унижението, той написа срещу въпроса с каква цел пристига: „За да спя в една стая с Красимир Герчев“, но самият Герчев не реагира на това, а Мимето прибра картата, без да я погледне. В асансьора той продължи да приказва глупости, измъчваше се да направи сполучлив виц, който да размекне най-после това надменно лице пред него, продължи да се поти под равнодушния поглед и се надяваше, че онзи просто се шегува, защото не го помнеше такъв.