Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (12)

5.

В девет часа Деян Драмов със сто грама кафе и двеста грама коняк в стомаха — една добра смазка за всяка скърцаща душа — застана пред входа на магазина за мъжка конфекция. Имаше още двама-трима нетърпеливци като него, после те станаха десетина и той би се учудил колко хора в Габрово едва дочакват новия ден, за да се снабдят с нови костюми, ако не бе така погълнат от необичайността на положението си. По-късно той си спомни максимата „Пазарувай, когато другите не пазаруват“ и се убеди, че тя е известна на всички, защото магазинът веднага се препълни с хора — все мъже на възраст и вид, които би трябвало по това време да седят зад бюрата на учреждения от среден управленчески калибър. Малко преди да го отворят, точно срещу вратата му спря един москвич, макар тук паркирането да бе забранено. Водачът смъкна отсамния прозорец, повика някого с показалеца си.

Мъжете, зяпащи пред витрините, посрещнаха москвича с гузно любопитство, както се посреща нещо, което може да те изненада неприятно, спогледаха се да разберат кой е повиканият, погледите им с облекчение и съжаление изпратиха хумориста до колата — тоя път големецът не бе се обърнал към тях. Драмов отиде с показно нежелание, за да предупреди, че не му е сега до други занимания, но не смогна да се възпротиви на властната покана да влезе. Заповядващият дори забрави да го поздрави.

— Драмов, за магазина ли чакаш? Да ги вземат мътните, защо не са отворили още, ще кажа да ги уволнят!

— От твоите хора половината са за уволнение, пък не ги уволняваш, нали? — възрази раздразнено хумористът.

— С моите хора пет години поред нося преходното знаме, драги! — засегна се мъжът зад кормилото.

— Искаш да кажеш, че нямаш хора за уволняване ли?

— А, колкото си щеш, но отгде да намеря други.

— Видя ли! Тия тука също са дефицитен кадър, а пред дефицитния кадър се стои мирно и с наведена глава. Ако в България има някаква диктатура, драги, това е диктатурата на дефицитните кадри.

— Добре го рече — призна мъжът зад кормилото и наостреността му като че ли се притъпи. — Ще го кажа на следващия пленум, разрешаваш ли?

— Ако спазваш закона за авторското право — отвърна Драмов и за кой ли път съжали, загдето пилееше така безразборно остроумията си. Най-сполучливите му вицове обикновено се раждаха не пред пишещата машина, а в разговорите и често се превръщаха във фолклор, преди сам да бе ги употребил в разказ или фейлетон.

Мъжът зад кормилото не попита какво е нужно, за да не наруши тоя закон — сигурно не се плашеше от законите или защото две дебели и забързани лелки отключваха вече магазина. Каква е тази навалица — бе извикала едната, — ние не продаваме луканка!

Тя всяка сутрин възклицаваше така, заменяйки понякога луканката с овче сирене или батерийки за транзистор, та да сдобри тия по утринному нервни мъже, които търсеха летни костюми и якета и летни панталони. Лятната конфекция обаче все не идваше и кой знае кога щеше да дойде, може би през юли или август, а можеше и през ноември да дойде, и това бе се случвало. Продавачката не се чувствуваше виновна и не се подмазваше на купувачите си, просто искаше да им каже нещо весело, та да не влизат така тъжни в магазина й, но нима можеш да утешиш един копнеещ за елегантен летен костюм мъж, като му напомниш, че липсва и мезе за виното му?

— Драмов — прошепна затворнически собственикът на москвича. — Като влязат всички, мини от другата страна, ще вървиш подире ми, да ме прикриваш…

— От атентат ли те е страх? — запита хумористът и вътрешно бе готов вече за всякакви абсурди.

— Не бе! Вчера купих ей тоя костюм, вчера, разбираш ли, един куп пари дадох за него…

Драмов предпазливо попипа ръкава му. Платът беше хубав, класически пепит с едри, но много дискретни червени карета.

— Струва си!

— Струва си! Отзарана го облякох и щом седнах на бюрото, панталонът се разпра отзад, целия, по шева, представяш ли си? Едва се смъкнах до колата! Да стана за смях пред пет хиляди души, мамицата им ще разгоня!

— На петте хиляди ли? — попита Драмов загрижено.

— Не бе, не можаха да ме видят, на ония там…

— Е, ти не си директор, който да не може да си покаже долните гащи пред хората.

Директорът едва сега прозря подигравката в познатата му печал около устните на хумориста.

— Хайде сега, вземи, че ме разнеси из града! Давай!

Той се изхлузи навън с краката напред и с боязливата вдървеност на скован от дискова херния мъж. Драмов хукна с комично престараване около колата и застана плътно до гърба му, а минувачите от двата тротоара се спряха да видят защо този виден техен съгражданин, известен им още с вечната си забързаност и деловитост, се опитваше сега да премине няколкото метра до магазина с къси и бавни като на погребение крачки. И какъв беше тоя тип, който се кривеше зад гърба му, сякаш го имитираше, едва сдържайки смеха зад подпухналите си, небръснати бузи. Грамадният милиционерски старшина, който в почивка след нощното дежурство бе излязъл да пазарува, отдалеч се засили да смъмри нарушителя, паркирал колата си току след забраняващия спирането знак, но също остана зяпнал насред платното на улицата. Очевидно в магазина предстоеше да се извърши нещо, при което бе възможно да потърсят и неговата помощ, затова, щом директорът и оня неприятен тип от среднощната очна ставка влязоха вътре, старшината подкани с ръка и строги погледи минувачите да се разотидат. После закараули пред близката до вратата витрина, стараейки се да продължи да прилича на милиционер, тръгнал да пазарува.

Вътре Пефин — това беше именно той, другарю следовател, Епифан Пефин! — нахълта в кабинката за мерене, а продавачките не му попречиха, защото също бяха го познали. Той им викна иззад завесата да дойде управителят, а те в тревожен хор му отвърнаха, че го няма. Той извика още по-гневно да дойде който и да е, и три от тях веднага напъхаха главите си зад завесата. Вратата на кабинката беше толкова тясна, че нито един от барикадиралите я сега женски задници не би могъл да мине през нея анфас. Деян Драмов реши, че нямат повече нужда от него, и тръгна да избира костюм. Излезе мъчна работа. Самият той беше непретенциозен, но сега не избираше за себе си. Костюмите, които висеха напластени в дълги редици, бяха все тъмни, строги, старомодни, от ония, които носеха старите професори и заводските партийни секретари; внушаваха чинопочитание, но не съблазняваха да ги облечеш.

Една от дебелите продавачки — сега те бяха в небесносини престилки с монограми на джобчето, които сякаш не рекламираха търговската организация, а огромната гръд под себе си — изхвръкна от складовото помещение и профуча като локомотив край него, размахала два костюма, които примамиха погледа му. Бяха от същия светлосив луксозен пепит. Продавачката ги подаде зад завесата и отново зае мястото си в барикадата от сини женски гърбове. Другите купувачи още отдалеч можеха да се убедят, че всеки техен опит да влязат в кабинката, за да изпробват някой костюм, предварително ще бъде обречен на неуспех. Но те и не проявяваха такова намерение. Те търсеха летни дрехи, а летни дрехи не се откриваха никъде из магазина. Двата костюма, привлекли и техните погледи, излязоха разочаровани и поомачкани иззад завесата, но увиснаха като стражи край нея. Магазинът сякаш изведнъж се препълни с дебели сини продавачки с монограми над лявата гръд и купувачите боязливо се скриха по ъглите от свирепата им шетня. За няколко минути се образува една синя пожарникарска верига, по която вместо кофи с вода летяха костюм след костюм, и Драмов също се отдалечи, за да се предпази от изкушението да пусне някой виц. Онзи там, в хотела, чакаше костюм, чакаше още обувки, риза, вратовръзка, бельо, чорапи…

След четвърт час, през който Драмов не успя да намери нищо подходящо, може би защото погледът му все отскачаше към двата костюма пред кабинката, паниката се уталожи, пожарната верига се накъса и сините й дебели зърна се пръснаха сред другите купувачи. Хумористът тръгна към единствената продавачка, останала сега пред кабинката, и плахо посочи с пръст единствените летни костюми — пепитените, — които тя все още смутено държеше в ръце. „Големи са“ — въздъхна продавачката, а монограмът се разлюля драматично над гърдата й. „За него или за мен“ — запита я Драмов. „За него“ — набъбна още по-драматично монограмът, показвайки, че притежателката му не е в състояние сега да въздиша за никого другиго освен за мъжа зад завесата. „Може би на мен ще стане“ — протегна ръка хумористът, но тя протегна ръката си с костюма в обратната посока.

— Я колко дрехи има там!

— Пефин — подвикна Драмов към завесата. — Не ми дават костюма, който си избрах.

— Всички ви ще изволня! — изръмжа гласът зад завесата и продавачката побърза да му подаде костюма.

— Много бързам, да вляза ли да го премеря?

Този път ръмженето означаваше съгласие и продавачката почти ужасена се отмести, защото знаеше в какъв вид седи там видният клиент.

Видният клиент седеше на стол, очевидно специално донесен, по сако, с чиито пешове прикриваше голите си бедра, и по чорапи. Острите му колене стърчеха никотинно жълти и настръхнали от нервен студ, защото в тясната кабина беше горещо като в старата градска баня.

— Занесоха го да го зашият — обясни Пефин с гневен шепот. — Нямат моя ръст. Па и да имат, отгде да го знаеш няма ли също да се разпори. Конците били слаби, ще ги вземат мътните!

Облегнат на талашитената стена, Драмов се опита да събуе панталона си, без да ритне директора, пъшкаше и се потеше.

— А платът иначе е хубав — продължи Пефин, успокоен навярно от това, че хумористът се готвеше да поеме същия риск. — От новите е, олекотените.

— Те ли са олекотени, или само олекотяват джоба на купувача — изпъшка Драмов и се удиви, че дори и в тая душегубка, и след всичко случило се досега машинката му за вицове продължаваше безотказно да реагира на всичко.

— Лесно ви е на вас, хумористите…

— Разбира се, кажеш си вица и ти олекне. Но пък на вас ви е дадено да викате, да удряте по масата, да уволнявате…

— Ох, де да можехме наистина! Не знаеш ли…

— Пефин — прекъсна го хумористът, опитвайки се да види гърба си в огледалото.

— Добре ти стои — рече Пефин и се дръпна, за да му стори място. Столът издумка в стената. — Вземай го! Какво надничаш ма, не си ли виждала гол мъж!

Главата на продавачката, обезпокоена от издумкването, мигновено изчезна зад завесата.

— Пефин — повтори Драмов шепнешком, — ти си всемогъщ и всезнаещ, кажи една квартира за десетина дни. Тука сме с един приятел, ще пишем нещо заедно, пък в хотелите е невъзможно.

— Вижте в квартирното бюро — предложи директорът и мургавото му лице потъмня от възнегодувалата или засрамена от нещо кръв.

— Знам. Знам, че си против ходатайства и прочие, но всичко що-годе прилично е резервирано вече за карнавала — побърза да излъже Драмов, сам учуден от собственото си хрумване; бе си мислил да тропне дрехите на оня фокусник, да освободи Герчев и да се скрие в Боженци поне до откриването на карикатурната изложба, с която щеше да започне фестивалът на хумора и сатирата.

Пефин съобразяваше нещо с видимо насилие над себе си, от което лицето му се изостри и почерня като на циганин. Рече тайнствено:

— Имаш късмет. Цял апартамент, ето ти ключа! Сега ще ти напиша и адреса, направо се настанявате. Но да не вземеш после да ме изтипосаш в някой фейлетон!

— Нещо незаконно ли е? — изненада се Драмов, но веднага пое ключа. Тъкмо нещо незаконно бе му нужно, нали онзи нямаше и документи, не само име.

Пефин пишеше вече адреса с елегантна писалка в елегантно бележниче. Не отговори.

— Не съсипвай хубавия бележник. Още имам памет за адреси.

Директорът посочи с химикалката тънката талашитена стена на кабината:

— Подарък са ми.

И може би тъкмо този нелогичен отговор подсети най-после хумориста. Той му намигна с иронично възхищение:

— Това е да си голям директор! Винаги можеш да извадиш един апартамент от джоба си.

Пефин махна с ръка, сякаш завинаги се прощаваше с апартамента, и Драмов разбра, че внезапното му великодушие е нещо повече от една услуга, че сигурно е свързано с неговата позакъсняла и затова по-трагична от обикновеному любов.

— Хайде, бягай! Ще мина надвечер да видя как сте се настанили. И да не водите жени, ей! — усмихна се Пефин с нещо като злобно добродушие, ако съществува такова, което веднага се превърна в тъга. — Впрочем, що да не водиш, ти поне си свободен. Но умната…

Драмов, успял вече с пъшкане и акробатически кривения да облече отново своя костюм, не се реши да си направи нов виц с това предупреждение, макар той мигновено да му се самопредложи. Посветен в неговата история, той сам бе го предупреждавал с „Умната!“ Пефин седеше на столчето с такава безпомощност, каквато той не бе подозирал у този малко семпъл в праволинейността си, но храбър и непреклонен в житейските си принципи мъж. Стори му се, че би го обидил и с някое окуражаване, но пък природата му не позволяваше да си излезе мълчаливо и неотмъстен. Пошушна му съзаклятнически:

— Не бой се, и жените, като директорите, се плащат от хумористите! Много поздрави на Линчето!

И заби глава в завесата, за да не чуе отговора му.