Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (5)

5.

В стаята той се опита да подхване обикновен разговор — къде е багажът му, защо идва по-рано, готов ли е с доклада? Събличаше се, за да го изпревари в банята, та да измие от себе си винената пот, но кандидатът на филологическите науки продължи да играе неразбираемата си игра. Седна на стола до писалището, сякаш изобщо нямаше намерение да си ляга, а не проявяваше и готовност за разговор. Отвърна кратко, че багажът му бил в колата, че с доклада бил почти готов, трябвали му няколко данни от Дома на хумора и сатирата. След което очите му втренчено заизучаваха не особено чистото бельо на хумориста.

— А пък аз си късам нервите тука — заразправя му Драмов все със същото желание да го сдобри. — Наели цяла банда режисьори! Не, мога да ги убедя да направят веднъж и един нережисиран карнавал. Или поне само началото на шествието да подредят. Да дадем на хората свобода да развихрят сами фантазията си, да се покажат кой както си ще и с каквото може. Та карнавалът е ден на пълна вътрешна и външна освободеност. Един ден на две години! Хиляда идеи им натрупах и какво? Режисьорите ще ги изпортят с нагласеност, участниците още повече, защото не знаят какво е истински карнавал, защото са свикнали да ги режисират във всичко…

— Карнавалът е свобода, не анархия — изрече властно Красимир Герчев. — Чувството за хумор на народа е примитивно, ще го превърне в безвкусица.

— Знаеш ли, често се питам как ли е изглеждал светът, когато не е имало режисьори и никой не е обяснявал на хората какво представлява хуморът — подхвърли Драмов и се скри в банята.

Но в банята нямаше вода. Имаше само една кофа с жълтеникава и миришеща течност, сякаш загребана от размътен кладенец, та и лентата с надпис „дезинфекцирано“, опасваща клозетната чиния, и книжните шапки със същия надпис върху чашите за миене на зъбите също му заприличаха на подигравка. А една от причините, за да настоява да остане в хотела, бе и потребността да се изкъпе в прилична баня. Драмов не намери сили да изпсува, нито да роди един виц, отново се почувствува някак лично унижен и като потопи в кофата единия край на пешкира, тъжно заизтрива русолявите си отпуснати гърди.

А когато излезе, стаята му се видя пълна с милиция. Всъщност бяха само двама: подполковник Харитонов и един милиционерски старшина, но старшината беше толкова едър, че заемаше половината от хотелската стаичка. Шкембето на Харитонов също изнасяше доста напред копчетата на куртката му, покривайки от пространството по-голяма част, отколкото нормално се полага на един човек.

— Това е да те заварят по бели гащи — рече Драмов.

Харитонов му кимна приятелски.

— Не се стряскай, тоя път не идваме за теб.

— Тогава, аз да си лягам — каза хумористът и побърза да се пъхне под одеялото, защото грамадният старшина вече броеше всички настръхнали косъмчета по тялото му.

Харитонов изучаваше внимателно паспорта, шофьорската книжка и партийния билет на Красимир Герчев, от време на време задържаше продължителен и малко учуден поглед върху лицето на притежателя им, който стоеше невъзмутим до прозореца.

— Остави човека на мира — обади се Драмов. — Единственото, заради което би трябвало да бъде вкаран в затвора, е, загдето се е заел да обяснява на хората какво е хумор, но на него му плащат за това. Възложено му е.

— Значи, ти познаваш този другар и гарантираш за него?

— Най-малко от десет години! Толкова ли са, Герчев? Но да гарантирам… че аз за себе си не мога да гарантирам! — позволи си хумористът едно малко отмъщение.

— Без шеги, моля — прекъсна го Харитонов. — Работата е сериозна.

— А какво да гарантирам?

— Че това именно е Красимир Герчев. Защото намерихме един гол на улицата, плаче и се бие в гърдите, че някой му ограбил дрехите и документите.

Драмов изпъна косматите си ръце над възглавницата, протегна се, преглътна злорадия си смях:

— Дааа, проблемът за идентификацията. Най-мъчният проблем в психологията на личността. Аз ли съм, или не съм аз и кой съм аз изобщо? Трябва да се обърнеш към екзистенциалистите, подполковник, Сартър питай.

Но Харитонов запита:

— С какво дойдохте?

— С колата си — отвърна спокойно Герчев. — Не намерих пред хотела място, в една съседна уличка я оставих, номер СН 6328, лада, тъмночервена, ето ви ключовете, ако искате нещо да проверите, ще ви заведа.

— Идиотска работа! — въздъхна Харитонов и не посегна към ключовете. — А не изглежда да е луд…

— Сигурно е ексхибиционист. Те иначе са си съвсем нормални — обади се отново Драмов, който не бе в състояние да мълчи, когато около него имаше хора. — Не знаеш ли какво е? Болест, психическа, на сексуална почва, но е съвсем безобидна. Обичат да се показват голи пред хората.

— То и това ако е безобидно! — рече старшината.

— Виж, другият ексхибиционизъм е по-опасен и много по-разпространен.

Харитонов попита какъв е другият, но малко нащрек, защото неведнъж бяха се черпили с хумориста, а старшината понамести пистолета под куртката си.

— Ами на ония, дето най-безцеремонно показват на хората голия си задник от разни трибуни.

Старшината рече:

— Другарю подполковник, чухте ли го какво приказва?

— Той е хуморист, на него му е разрешено — усмихна се сдържано Харитонов. — Също му плащат за това.

Грамадният старшина като че ли се смали наполовина в трагическото си недоумение. Драмов демонстративно се натъжи:

— Другарю подполковник, и на хумористите понякога им се спи.

— Просто не знам какво да правя сега — призна си смутено Харитонов. — Оня отгоре на всичко наистина много прилича на твоя приятел.

— И се представя за Красимир Герчев, така ли? За докладчик на теоретичната конференция по въпросите на хумора и сатирата? — Харитонов кимаше на всеки въпрос, старшината също кимаше омърлушено и Драмов продължи с ново въодушевление: — Е, много е зле тогава горкият, направо си е луд! Но то е вече друго заболяване, из областта на маниите. На времето хванаха един, който пътуваше из провинцията и се представяше за много известен наш поет. Навсякъде — банкети, литературни четения, пари му давали назаем, а той — болен човекът. Затова повикай най-напред психиатър.

Харитонов, който изпитваше уважение и симпатии към писателя не толкова заради вицовете му — те обикновено дразнеха неговото чувство за порядък в живота, — а заради многопосочните му знания, обвиващи като топъл облак една любвеобилна сърцевина, попиваше думите му с лековерието на добросъвестния в работата си човек.

— И какво го направиха после?

— Нищо. Подържаха го в лудницата, па го пуснаха. Скандалното беше всъщност, че той пишеше по-хубави стихове от известния наш жив полукласик или полужив класик, не знам как точно трябва да се каже.

— Като много знаеш, ще взема да ти го доведа тука! — ядоса се Харитонов, а старшината отново набра кураж:

— Вярно, другарю подполковник, що не направим една очна ставка?

Герчев вдигна равнодушно рамене в отговор на погледа му, но хумористът скочи от кревата, грабна панталоните си, захвърлени върху облегалката на стола, занахлузва ги.

— С един докладчик, как да е, мога да изкарам една нощ, ама с двама…

— Слушай — рече Харитонов колебливо, защото се боеше да не им досажда. — Така и така се обличаш, хайде елате за минутка до управлението. Какво ще кажете, другарю Герчев? Аз, разбира се, не ви задължавам, сега посред нощ, но въпросът все пак трябва да се изясни. Трябва да помогнем на тоя човек, очевидно е изпаднал в беда, може и наистина да е болен. Само за минутка…

— Добре — отвърна внезапно Красимир Герчев и заповяда: — Драмов, облечи се!

Дори белезникавият кръст на пагоните на старшината засвети от гордост, че предложението му бе прието.